Степта

Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес #1

by Anton Donchev

Романът е разказан от един старец слепец, последния свидетел на това невероятно време, който ни връща ту в бурните води на предишните събития, ту после излиза на брега на своето "днес", за да прецени откъде е дошла реката и накъде отива. По такъв начин един и същи разказвач създава чувство за релефност и на дълбочина на историческите случки и човешките постъпки.

Genres: Historical Fiction, Bulgarian Literature, Fiction, Bulgaria

488 pages, Hardcover

First published January 1, 1982

About the author

Anton Donchev graduated from the University of Sofia in 1953, but soon declined a position as a judge in a regional court and started writing. His first book was published in 1961 and was followed by the world-famous Time of Parting (1964) said to be written in only 41 days. Donchev went on to write a dozen novels and about half a dozen screenplays.

His latest book was published in 2016.

Bulgarian biography in Wikipedia

Reviews

[Kalin]

Пътни бележки:

~ Като ме пита някой пак защо пиша както пиша, ще оставя да му отговори академик Дончев:

И чертите на това лице вече не се различаваха добре, та не се разбираше, а само се отгатваше къде са били устните, къде веждите на каменния воин. И лицето не ставаше по-грозно — напротив, живите не можеха да откъснат очи от него. И всеки търсеше в истукана повече от това, което виждаше, и тогава се досещаше, че не времето, а незнайният ваятел беше оставил лицето недовършено, защото човек се отвръща от завършеното.

И не толкова, че се отвръща, ами щом се нагледа и се обърне, спира да си го мисли.

~ Антон Дончев си остава ненадминат в описанията на света, който прекрачва отвъд тривиалното, в архетипното и сакралното:

И чертите на лицата се избистриха като вода на езеро, което досега се е вълнувало, та се видя най-после цветът на дъното.

Славянинът стоеше целият златен, изваян от десет, от сто оттенъка злато: бяло-златна коса, жълто-златна брада и червено-златни устни.

Ромеецът беше целият сребърен, излят от седем пъти претопявано и пречиствано сребро: бяло-сребърна коса, сиво-сребърна брада и черно-сребърни очи.

Тюркутът беше целият от кована мед. Още когато набоде брадата му, шаманите одраха кожата на лицето му, за да не поникне нито косъм, който да се заплете в ремъците на шлема. И лицето на тюркута грапаво червенееше като изчукано от мед. И личеше всяка вдлъбнатина на чука, с който го бяха ковали. И устните му бяха черно-червени и напукани, само огледалата на очите му бяха червено-гладки като две петна на кървави езера сред червена вулканична пустиня.

И дори дрехите, които пратениците бяха избрали — а всъщност не ги бяха избрали, защото това беше облеклото на техните народи — тези дрехи показваха душите на пратениците и на техните народи.

Славянинът носеше широки бели дрехи от лен, обръбени с червено везмо. Бялата риза падаше свободно върху широките му плещи и някъде плътно прилягаше върху могъщата мъжка плът, а другаде трепкаше от вятъра. Само на китките ризата се стесняваше. И наметалото свободно се ветрееше на плещите му и дори горните краища на ботушите му широко зееха, та не прилепваха на глезените. И всичко върху славянина беше родено върху земята, расло на корен и гряно от слънцето, придобито с пот, а не с кръв — всичко бе от лен, коноп и памук. Само ботушите му бяха от вълнена плъст, от овча козина, но овцата беше стригана, а не убита.

И всичко върху тюркута тясно прилепваше върху тялото му, и всичко беше от кожа, и всичко беше дошло след убийство. Ризата прилепваше към тялото му като собствената му кожа, но беше от кожа на сайга и сайгата беше убита, за да го облече. Кафтанът му, дълъг до коленете, беше пристегнат с ремъци тясно до гърдите му, наляво, а беше той от кон — убит, за да го наметне. Коланът го стягаше така, че пръст не можеше да се провре между ремъка и тялото, а беше коланът от кожа на тур — убит, за да носи меча му. И тесните му ботуши, очертали плътта на нозете му, бяха от убит елен. Тюркутът беше убивал и други бяха убивали заради него, за да се облече, та той беше облечен в убийства. Само едно нещо се ветрееше по него и то бяха черните, русите и сивите човешки коси, закачени на пояса му — косите на враговете, избити от него.

А дрехите на ромееца идваха от десет страни и народи, както силата и властта на ромейската империя. Посребреният шлем с гребен беше римски, бронята и наколенниците бяха древноелински, широкият колан с пулове и с халки за меча му и други дребни вещи беше болгарски; така се и наричаше в списъка на ромейското воинско снаряжение — болгарски колан. Долната му дреха беше персийска, от китайска коприна, изтъкана с широки цветя, а горната му дреха — отворена на гърдите и пристегната с широк колан, идеше от аварите, макар да имаше гръцкото име скарамангион. И така ромеецът беше взел отвсякъде това, което му се нравеше, и това, което е най-добро, и то стоеше добре на сухото му тяло. И където искаше, ромеецът го носеше прилепнало до тялото, и където искаше, оставяше дрехата да се ветрее.

И тези трима души се различаваха дори в дишането си.

Славянинът не дишаше, та лицето му беше напрегнато като на човек, чиято глава е натопена във вода и той със сетни сили се сдържа да не поеме дъх. Защото той не искаше да вдъхне белия горчив дим.

Ромеецът дишаше плитко и едва забележимо кашляше, само устните му трепкаха.

А тюркутът внезапно се наведе към десния огън, загреба с шепи от дима и почна да мие с него лицето си. Когато се изправи и дълбоко въздъхна, от устата му и от ноздрите му изскочиха струи дим, като че беше меден змей.

~ Както и в други романи на Дончев, хората не са просто хора и описанията не са просто описания:

Ала кой би могъл да каже от какво беше изваяно Аспаруховото лице?

Защото лицата на всички мъже в червеното сияние на шатрата бяха докоснати от времето, а то не милва, пък дори и да милва, има орлови нокти на пръстите си. И най-млад беше Котраг, който имаше четиридесет и пет години. Затова светлината разчиташе надписите, които времето беше изписало върху мъжките лица, и като потъваше и се губеше в белезите от рани и остри бръчки, оставяше нови белези от сенки. Върху всички лица имаше светлини, но върху всички лица имаше и сенки.

А лицето на Аспарух светеше. И не само защото Аспарух имаше половината години на брата си Котраг. Защото светлината се плъзгаше по това лице, защото светлината го милваше. Тя не хвърляше сенки и не очертаваше граници, тя го извайваше, както вае зряла ябълка и гръд на птица. Нищо не спираше светлината да се плъзне по това лице и да се загуби назад. Тя не търсеше и не прочиташе нищо върху него. Тя не се блъсваше в него — само го докосваше, както носът на добрата лодка не пени водата. Затова всички лица тъмнееха, а лицето на Аспарух светеше.

Антон Дончев не пише исторически романи – или поне не историята е най-важното в тях.

~ Още във „Време разделно“ бях уловил една... нека я нарека „прото-екологична“ нишка. Като слагам „прото“-то само защото за екология започва да се говори сериозно десетина години след публикацията на романа.

Вижте обаче тук:

Славянинът се наведе, заби пръсти в рохката влажна пръст и се изправи с пълни шепи. И дълбоко вдъхна мириса на пръстта. След това каза на ромееца:

— Хубава черна земя. Като нашата.

Ромеецът заговори търпеливо като на дете:

— Не търси. Ти се страхуваш от степта.

А славянинът упорито повтори:

— Хубава земя, дива и неопитомена. Трябва да се намери някой да я разоре, да я напои с пот и да я нарече своя земя. И да си построи дом и да е готов да умре на прага му. Сега това е ничия земя.

Ромеецът каза:

— Всяка земя е ничия — като жената. Тя лежи с лице към небето и ражда деца на този, който я обладава.

А славянинът му отвърна:

— Всяка жена може да бъде майка, ромеецо. И тогава тя има синове.

Ромеецът попита:

— Чия е земята на ромеите? На нея живеят двадесет и пет народа. Ние я притежаваме със сила и тя ни дава плодовете си.

А славянинът полека изтръска ръцете си от чуждата земя, но под ноктите му и на пръстите му остана черна влага. И той бавно изрече:

— Не може да живее племе или народ, който гледа на земята като на продажна жена.

Ромеецът изрече:

— Нашата империя живее вече петстотин години.

Славянинът поклати глава и каза:

— Какво са петстотин години за една земя?

Тъкмо се връщам от прожекцията на Guardians of the Earth, документален филм за климатичните промени, в който помежду другото става ясно, че някои държави (от островните) вероятно и петдесет години не им остават на тая Земя. Може ли да живее едно човечество, което гледа на Земята като на продажна?

~ Миг вълшебство за онези, които копнеят (конеят...):

И Аспарух възседна една от кобилите — без юзда и седло, та я подкара към искрящата река на недокоснатия лед. И вдигна кобилата на задни нозе и я отпусна върху заледения сняг. А копитата изкънтяха и се хлъзнаха, но тежестта на тялото разчупи леда на звънтящи късове. Тогава Аспарух скръсти крака на гърба на коня, хвана се за гривата и прошепна насърчителни слова в ушите му. После спусна ръка по трепкащите гърди и като вдигна ръка, видя, че по дланите му има кръв. Но кобилата тръгна напред към тъмната ивица тръстики, като чупеше леда с копита и гърди, следвана от другите две кобили. И на половината път Аспарух чу, че втората кобила се опитва да го изпревари, и спря своята. Като вдигаше високо предните си нозе, сякаш прескачаше препятствие, а после падаше върху леда, втората кобила мина напред, за да пробива пъртина вместо своята другарката си. И преди тръстиките го задмина третата кобила, та Аспарух остана последен в малката редица. Старите коняри казваха, че седемдесет и седем кобили могат да се сменят по седем пъти на ден, без да сбъркат реда си, щом пробиват пъртина в снега.

~ Баба Акага е силно мой човек:

Тогава Аспарух чу кискането на Акага. Чувал го беше хиляди пъти, но не свикваше. То беше ��ихо, едва чуто, в него нямаше присмех или злорадство. То беше като скърцането на прастара врата, която се открехва пред тъмно подземие. Акага се подсмиваше с доброта и задоволство, сякаш знаеше някаква тайна, която обезсилва и превръща просто в нищо всички усилия и всички стремежи на хората. И тя не се сърдеше и не се подсмиваше на човешката глупост и на пустото гонене на вятъра — тя се радваше на хорските постъпки, както майката се радва на невинните детски лудории.

~ Акага въвежда Аспарух в геополитическата обстановка:

— (...) Оня висок бледен човек в коравата като дъска дреха — това е ромеец. Пази се от ромеите — макар сега те да са в мир с болгарите. Ако пъхнеш двете си длани в устата, ти ще имаш в устата си десет пръста. Така ромеецът има в устата си десет езика. (...) Третият човек — оня ниският, жълтият, това е китаецът. Такива са те — мълчат и слушат, кланят се и се усмихват. Не вярвай и на китайците. Китай има шестстотин тридесет и четири военни окръга и всеки окръг дава хиляда войници. Какво ще правят толкова войници, ако не влязат в земите на съседите си? А ние, болгарите, хиляда години сме били съседи на китайците…

(Въпрос към запознатите с историята на българската историография: Откога датира идеята, че българска държава е съседствала с Китай?)

~ Едно от най-ценните качества на „Сказанието“ е способността му да ме потапя в митичното време: там, където злободневното няма власт, всъщност няма и достъп. Там, откъдето излизаш пречистен, готов да посрещнеш злободневното със спокоен пулс и ведри очи - като сърцата и очите на хората от рода Дулу.

[Martin · Rating 5 out of 5]

Българската проза не познава и едва ли някога ще познава друг стилист като Антон Дончев. Неговите текстове са невероятно красиви, неговата проза е като поезия, неговите изречения са като стихове на древно заклинание. В епоха, в която четем основно преведени романи или направо литература на чужд език, е неземно удоволствие да откриеш книга, която звучи толкова правилно и толкова магнетично на български, и да знаеш, че тази книга просто няма как да бъде преведена без да загуби част от съвършенството си.

И най-хубавото е, че тази божествена стилистика е съчета с невероятна философска дълбочина. Всяка страница от този първи том на Сказание за хан Аспарух крие някакво послание, някакъв смисъл. И съответно не се чете леко. Хич не се чете леко. Не можеш да седнеш и да я четеш цял ден – един, най-много два часа ти стигат и след това усещаш, че не можеш да приемеш повече, че съзнанието ти е вече пълно и ще се наложи да прекъснеш четенето и да се върнеш към романа в някой друг ден, когато отново си готов да поемеш от мъдростта.

Историята е интересна, но ако искате роман с атрактивен сюжет, то по-добре го потърсете другаде. В книгата на Дончев самите събития са по-скоро второстепенни, много по-важен е начинът, по който те биват преживявани от героите. Размислите на хората, техните чувства, усещания, мечти, надежди и страхове – това е силата на романа. Героите са много и обикновено се движат на групи, но в някакъв много по-истински смисъл всеки от тях е винаги сам. Всеки е вглъбен във вътрешния си свят, всеки търси своята истина, всеки се бори сам в мрака, всеки мечтае за светлина. И целият този процес е невероятно красив, но също така може да бъде потискащ и труден за четене.

Още много мога да изпиша за Дончев, но все пак „Степта” е едва първи том от тетралогията, посветена на хан Аспарух, княз Слав и жреца Терез. Затова някои неща ще премълча. Ще ви ги разкажа по-късно, когато пиша за другите томове.

[Lucy · Rating 5 out of 5]

Amazing! I was stunned by the depth of the novel. I read it whan I was 13 and it was mindblowing. It led me to some thoughts about life and existence. A few years later I read it again with the rest of the books and it is actually a typical Bulgarian book. Very deep and quite hard to read(I mean that you can't read it overnight) but it leaves a feeling in you long after you've read it.

[kagami · Rating 1 out of 5]

Стигнах почти до половината на "Степта", защото все се надявах да има някакво развитие, но в крайна сметка се отказах да си губя времето повече. Много разочароващо четиво.
Безкрайни повтарящи се разсъждения за старостта, описания на степта, на коне и на птици в полет. Алегории се срещат на всяка страница, но случките и действията, когато изобщо ги има, са хаотични и много от тях са без видима цел. Стилът е монотонен, плосък и скучен - сигурно три четвърти от изреченията започват с "И" или "А", като подчинените части са свързани с "та". Ето два примера, избрани напосоки измежду стотиците (ако не и хилядите!), които изобилстват в тази книга: "И Кубрат излезе от водата, та бързо се облече." "И славянинът отиде, та седна на тревистия ръб на могилата с нозе в езерото на мъглата."

Разбирам, че творбата се води "сказание" и поради това се очаква да звучи донякъде напевно и сказателно, но на мен този еднотипен ритъм, повторен в книгата хиляди пъти, ми се струва прекален и дразнещ. От друга страна пък почти липсват други видове сложни изречения, което за мен е недостатък на стила, особено като се има предвид, че става въпрос за проза, а не поезия. Това имам предвид под "плосък стил" по-горе.

Ако тази "история", която очевидно не е нищо повече от художествена измислица, не си служеше с известни исторически имена, за да привлече вниманието на четящата публика, не вярвам, че изобщо би стигнала до публикация - въпреки безспорния авторски талант, с който блести "Време разделно". С това не намеквам, че идеята за литературна творба на тема взаимодействието между прабългари, славяни, римляни, траки и тюркски племена по времето на Кубрат и Аспарух не е прекрасна. Напротив, българските читатели несъмнено имаме нужда от такъв текст, както и от много други на историческа тематика. Просто изпълнението в този случай ми се стори недостойно, затова давам само една звезда.

[Adi · Rating 4 out of 5]

Преди няколко години имах удоволствието да прочета Време разделно. Останах впечатлена от начина, по който авторът ме поведе из Родопите и ми разказа за онези смутни и жестоки времена. Затова, когато реших да прочета поредицата за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес, я започнах с леко нетърпение и вълнение. Очаквах Антон Дончев да опише и тази история със същото омагьосващо и прекрасно сладкодумие. И не останах разочарована. Вероятно някои хора ще са отблъснати от малко нетрадиционния маниер на разказване, но според мен авторът е избрал изключително сполучлив начин за да ни представи едно сказание, идващо сякаш от началото на времето.
Веднага започвам втората част, която вероятно ще е още по-интересна.

[History Athenaeum · Rating 4 out of 5]

Слагам 4 звезди само защото твърде детайлното описание на земите, местата, тревите и т.н. ми идва в повече и просто пропускам цели абзаци понякога. Но останалото си го бива, дали има част от истина в някои от нещата, или не, представянето на Българското ранно средновековие и историята преди това дава повод човек да се почувства горд. Антон Дончев е един от доказалите се историци/утописти в България. Щеше ми се Аспарух в книгите да не бъде толкова колеблив в решенията си, като малко дете, но романите си заслужават, всички части.

[Мирослав · Rating 4 out of 5]

Мисля, че думата "сказание" в заглавието е много точна, защото това не е класически роман, а по-скоро звучи като епична легенда. Книгата е мистична и философска, като се набляга повече на вътрешния свят на героите, отколкото на напрегнат и изпълнен с много действия сюжет. Предполагам, че четирите части трябва да се четат като едно произведение. Първата част беше като въведение, така че очаквам в следващите да се стигне до кулминация и развръзка.

[Nadia · Rating 1 out of 5]

Влудяващо монотонна книга. Почти месец се опитвах, но повече от 300 стр. не мога да издържа. Не мога да повярвам, че е писана от А. Дончев ... голямо разочарование.

[Angelina Ivanova · Rating 3 out of 5]

Обичам исторически романи, обичам да се потапям в минали времена, особено отнасящи се за България, но да си призная тази книга върви бавно, прекалено описателна, объркана, не мога да следя героите. Знам, че е класика, че Антон Дончев е голям писател, но аз се чувствам като пред картина на Пикасо - всички ахкат колко е велика, а аз виждам само някаква странна рисунка :(