Никола Русев е театрален драматург и режисьор, филмов сценарист. "Приказка за Стоедин" е литературен вариант на неговия сценарий за многосериен телевизионен филм "Жива вода" – проект, който остава неосъществен. Автор на илюстрациите в книгата е художникът Теодоси Киряков. "Приказка за Стоедин" е съвременно изпробване на големите възможности на народната приказка. Независимо от това, че на пръв поглед следва схемата и ритъма на фолклорното повествование, Никола Русев налага своите интерпретации чрез любопитни и неочаквани акценти, чрез изместване на времевите пропорции (като използва чисто литературните възможности на забавянето, забързването, алюзиите и лайтмотивното напластяване).
Никола Русев (1932 - 1990) е роден в Берковица. Завършва режисура във Висшия институт за театрално изкуство "Кр. Сарафов" – София. Автор е на редица пиеси, сред които "Я колко макове", "Табакера 18 карата", "Старчето и стрелата", "Двоен креват за Адам и Ева", "От Земята до небето", "Букетче сухи незабравки", "Писмата", "Драг и робът", "Жълтото око", "Как писар Тричко не се ожени за царкиня Кита, с китка накитена" и др. По негови сценари са направени филмите "Къщи без огради", "Щурец в ухото", "Роялът", "Константин Философ". Нереализиран остава сценарият му за многосериен филм "Жива вода", станал основа на книгата "приказка за Стоедин".
Махни се Роулинг! Скрий се Толкин! Никола Русев е написал "Приказка за Стоедин". Изумително красива книга! Няма ли я още в читанките? Веднага да се поправи тази грешка!
Тази книга е истинско произведение на изкуството – великолепно оформена, с плътни страници, достоверна и богата корица и разкошни илюстрации. И разказва една от най-тежките истории за човешката природа, след която, ако сте от принципно човекомразещите индивиди, ще се засили ненавистта ви към хуманоидния род не с пъти, ами с безкрайност на степен необятност. Това е приказка за човешките слабости и най-черното, което може да очаквате от заобикалящите ви – и непознати, и роднини, а и от самите вас в крайна сметка. Крадливост, мързел, гняв, студенина, безсмислено насилие, алчност, мерзост, властивост и желание да смажеш и дребния, и силния под петата си само заради звука от смъртта на нечие достойнство. Човек има усещането , че тази книга са я чели извънземните на Уелс да речем, и след нея са заключили, че е най-смилено да пуснат триподите и да се свършва цялото безочие на човешката цивилизация.
Написана на нарочно архаичен език, в ритъм напомнящ силно на Измислици – премислици на бате Влади отпреди двадесетина плюс години, историята се завихря в абсурдистки сетинг , изпълнен с нечитави по три милиарда начини човеци , мърсящи името на вида ни само с придиханията си. Един бедняк, имащ само доброто си сърце и орисия да живее сто и една години , се среща с хубава девойка, омагьосана да казва само истината, без да може да се спре, или украси нещата. Но вместо безметежна сиромашка любов , следва безумно пътешествие в търсене на живата вода, за да се възкреси преждевременно отнетата по неведоми начини любима. И се почва едно вергилиево търсене на несъществуващото, през повече кръгове на ада, отколкото можете да си помислите , че може да ги има в нечие развинтено въображение.
Мерзост след низост, престъпление до ненаказуемо в безсмислието си, нараняващо ближните деяние, глупост, хитрост и лукавство в едно – за каквато злина някога сте чували или изпитвали, тук ще я видите направена, повторена, потретена, обезсмъртена в противно изящество на злокобна изродия. Пътуване през магьосани земи, сблъсъци със зли по макбетовски вещици, чудовища в човешки кожи и поробени от слабостта си бивши юначаги със загубено чувство за справедливост и правота, изфирясало през комина при първата пречка , поставена от демонични сили. И малко измъчен, и недостоверен, но почти осмислящ цялата голготианска мъка финал.
Книгата е изключително ценен алманах на почти всяка лошавина , която се мъдри някъде в кръвта ни, но натежава поне на тези, които губят лесно вяра в смисъла на сътворението. И не, дори и да се познаят тези, описани в нея, те по-скоро ще се възрадват, че някой ги е така ярко описал, вместо да се засрамят и променят. Защото срамът се среща напоследък далеч по-рядко дори от осмислената вътрешна промяна на характера за добро. Въобще, да идват триподите, сериозно.
Чели ли са ви приказки като малки? Може би някой овехтял том на Ангел Каралийчев, останал от времето, когато вашите родители са били деца? Може би дори с посвещение на предната страница, когато мама е завършила втори клас, или пък татко е празнувал седмата си Нова година? А може би дори сте слушали някои от тия приказки като аудио драматизации на плочи и касети, или пък като пиеси по националното радио? Или пък сте ги гледали като постановки в кукления театър? А къде са приказките сега, когато поотраснахте? Някои от вас може би ги четат на децата си... Но четете ли ги на себе си? Днес говорим за един български роман-приказка, който горещо Ви препоръчваме да не пропускате - „Приказка за Стоедин” от Никола Русев. Прочетете ревюто на "Книжни Криле":
Слушах книгата с прочит на Христо Чешмеджиев и е страхотна особено с допълнение на прекрасния му прочит! Наистина много забавно. Препоръчвам с две ръце.
През годините съм чела тази книга много пъти и никога не ми омръзва. Препоръчвам я. Моля ви, прочетете я. Носи в себе си всички приказки с които бабите ни ни приспиваха в детството, носи страхотен хумор, носи усещането за нещо мило и родно, а при последния ми прочит ми донесе и носталгия... Много ми се иска да я филмират, но едва ли вече ще се случи. Представяла съм си даже актьорите в ролите :). Това е книгата, която винаги ще е на лавицата в библиотеката ми, а наскоро я свалих и в електронен вариант на четеца, за да ми е винаги подръка.
Любител съм на фентъзито, обожавам Светът на Пратчет и тъмните дълбини на Геймън, а не съм знаела че съществува българския им авер Никола Русев.
В 300 страници се вихрят юнаци, вещици, "кърпичке дай да ям", вълшебен боздуган и цървули, омагьосани гори, шапка невидимка и жива вода.
За първи път си позволявам да пиша за книга, защото не издържах на цялото това вълшебство да се радвам сама. Прочетете повече за книгата в блога ми: http://www.alissaa.com/stoedin/
Интересна книга, която подстрекава любопитство към много от засегнатите теми.
Приказка за Стоедин успя, без никакво съмнение, да ми хареса и да ме обърка. Чете се лесно, действието е бързо и напредването е неусетно. В същия момент се случват твърде много неща, с малко обяснение и е лесно да се изгубиш и да не си сигурен кое какво значи. Това поражда и въпроса за мястото на книгата във фолклора или по-скоро значението ѝ. Видях, че в други отзиви хората приканват за четене в училище, което ме накара да се замисля. Училището ми се струва неподходящо място - не виждам как ученици ще успеят да я разберат или да вникнат в постоянната абстракция. От друга страна пък възрастните вече имат повече опит с добри автори и може би очакват по-добро развитие на героите, повече изтънченост на изказа (индиректно казване на нещата) и т.н. Хаоса е похват, който аз харесвам, но ми се стори, че балансът не беше намерен. По-малко хаос може би щеше да е перфектен, но с това ниво ми беше трудно да се насладя в повечето моменти. Малко в смисъла на израса "Ако всичко е красиво, нищо не е красиво", така го усещах и тук - "Ако всичко е хаос, нищо не е хаос".
Може би бях малко разочарован от "мързеливия" завършек, когато Стоедин се подмлади само от думите на Невянка. Някак цялата втора част постилаше нещата към един грандиозен завършек - "Как Стоедин ще си върне младостта" или "Какво ще стане с такава голяма "жалка" жертва" и цялото това очакване предполагаше нещо по-интересно, по-замислено отдалече, по-навързващо се.
Един вид, очаквах края да беше помислен както и опомнянето на Стоедин (при хвърлянето на дрехите му и същевременно камъчето от Невянка) или деня, който му беше върнат от Бистроокия. Тези два момента наистина бяха задоволителни, защото постройката до тях беше хубава. Акцентите бяха на място и в двата случая и моментите бяха подбрани перфектно, защото читателя хем помни за тях, хем е позабравил. Изключително навързване и класа от автора. Но това и завиши моите очаквания за края, който просто беше там и някак не постигна нищо с мен.
Голяма част от книгата е и езикът, който се ползва, и стереотипите и традициите, които са засегнати. Това добавя стойност и честно казано беше много интересно. Същевременно обаче, отново дабавя и нещо леко негативно, защото на моменти се усеща пресилено. Мога да дам за пример Милен Русков, който ползва сходни похвати, за да потопи читателя в света на книгата - ползва езика на времето и се закача неповторимо с народопсихологията на българина. Това е и основната разлика според мен - Милен Русков се закача с това и успява да предаде съобщението си без да е натрапчив и толкова очевиден. Никола Русев го прави по начин, по който в някакъв момент чак можеш да очакваш да осмее всичките тези неща, защото са прекалено директни.
В края на краищата мисля, че недостатъците са по-малко от качествата на книгата. Мисля, че могат да се отдадат и на времето и идеята на писане. Доколкото прочетох, първоначалният замисъл е бил за сценарий за пиеса и него замисъл се е превърнал в книга. Това намаля малко от "прекалените" неща.
Причината да започна книгата беше коментар как била по-добра от Хари Потър и Властелинът на пръстените. Много мразя такива комплексарски сравнения и реших напук да я прочета. Е, няма нищо общо с ХП, разбира се. Но е прекрасна! Цялата книга ми звучеше като една дълга фантастична народна песен ❤️ Заедно с историята се прокрадват и някои мъдри, но и свежи послания. Особено в последните изречения. Абе перфектна книга, ама да не се сравнява с неща, с които няма нищо общо, че е нелепо.
Чудесен колоритен приказно-фолклорен език, ярки и живи персонажи. Беше огромно удоволствие дори само заради тези неща. А вълнението, горчивината и надеждата - те са си моя работа. Препоръчвам на всеки, който знае буквите! П.П. Първата глава сякаш захваща малко бавно, издалеко, ама четете натам и ще тръгне.
Най-любимата! История, описания, герои в много пластове и планове. Поуки от всяко действие. А самото действието е като на филм - динамичен монтаж, комедия и екшън.
От няколко дни ми се върти в главата едно изречение от моя любима приказка – ама много , много любима – толкова любима,че като се сетих за това изречение и прерових всичко да я търся, безуспешно за съжаление… „…насила можеш да вземеш, не да дадеш!“ – умишлено пропускам началото – защото е „Глупако глупав..“…
Чела съм „Приказка за Стоедин“ преди може би 20 години и не всичко помня от нея, но и до днес не ме напуска чувството за вълшебство, магия, очарование, не знам още как да го нарека това чувство – пренасяш се в един вълшебен свят и търсиш живата вода със Стоедин. Само една капка му трябва, само една капчица – от море по- голяма, от око по- голяма… И раздава себе си по пътя към живата вода… Защото знае колко години ще живее – така са го нарекли още с раждането… Да можеш да даваш от себе си, даже когато не ти искат нищо… Да знаеш, че те чакат едни очи, с любов… и дори само едно пъстро камъче да е достатъчно , за да те върне към спомена за очите на любимото момиче…