What do you think?
Rate this book
Предречено от Пагане
„Предречено от Пагане“ е един от най-ярките исторически романи на голямата съвременна българска писателка, учен османист, проф. Вера Мутафчиева. Владееща до виртуозност закономерностите на историческия ход и фактологията, авторката пресъздава трудните и драматични години, предхождащи основаването на българската държава през VII в. Наред с характерните за нейното творчество дълбочина на мисълта, сила на интелектуалното прозрение, синтезирани до афористичност мъдри житейски открития, от голямо значение в този роман е съвременният (не осъвремененият!) зрителен ъгъл, през който тя поглежда към древните събития, образи, взаимоотношения, страсти. Чрез него Вера Мутафчиева внася актуалната си оценка за миналото и така подпомага духовното себепознание и нравственото издигане на днешния човек.
288 pages, Paperback
First published January 1, 1980
14 people are currently reading
220 people want to read
About the author
Вера Мутафчиева
35 books55 followersВера Петрова Мутафчиева е български историк, специалист по османистика и история на България по време на Османската империя, академик на БАН (2004), доктор на историческите науки (1978), ст.н.с. I ст. (1980), с десетки научни публикации в България и чужбина. От 1961 г. публикува художествена проза — романи, повести, есета на историческа и съвременна тематика. Историческите ѝ романи са многократно преиздавани в България, преведени са на над 10 езика и са удостоени с множество български и международни награди. Автор е на сценария на най-гледания български филм „Хан Аспарух“ (1981). Носител e на орден „Стара планина“ — I степен (1999).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 22 of 22 reviews
April 26, 2025
„Уверявам ви, хората не съзнават тежестта на ония мигове, наречени по-късно от летописец исторически, ако въпросните хора лично участват в тях. Така и за мене утрото, за което ще разкажа, започна подобно на всички наши дни. Само хан Аспарух ще да е бил наясно, че ни предстои нещо преломно.“
Преселението на българите и създаването на държава на река Дунав от хан Аспарух са изключително любопитни и поучителни исторически събития. Мощно нашествие на хазарите към Фанагория е превърнало синовете на хан Кубрат и предвожданите от тях българи в бежанци, тръгнали да търсят други места по света, където да се заселят и изградят отново своята държавност. От гледната точка на Велизарий, който е ромейски заложник при Кубрат, а впоследствие потегля с Аспарух, както и с годините става негов близък, проследяваме огромните перипетии на българите в края на седми век.
Вера Мутафчиева е написала превъзходен исторически роман, разказвайки убедително и красноречиво епичната история на нашите предци... Според мен, най-голямото достойнство на „Предречено от Пагане“ е, че писателката достоверно е представила в творбата си противоречивата атмосфера на епохата, без прекалено да идеализира българите, които виждаме като многолик народ със своите обществени недостатъци и вътрешни интриги. Най-яркият довод за това е трагичната съдба на Пагане, станала жертва на древна българска традиция, която дори самият хан не може да спре.
Аспарух значително израства като личност в дългите години на тягостно пътешествие, за да се превърне постепенно в самоуверен владетел, който изнася въздействащи речи пред сънародниците си, съюзява се със славянски племена и влиза в решителна битка срещу ромейските войски. Приятелството на хана с Велизарий показва, че той не се води в делата си от сляпа омраза към ромеите или християнската вяра, а искрено се бори за по-добро бъдеще за българския народ.
„ Няма по-голяма придобивка от познанието!“
„Човек трябва да остарее, за да научи, че най-черни мъки ни причинява именно надеждата…“
„Всеки от тях се домогва към нещо, та не може тези много домогвания да не се сблъскат, ако не ги съчетаем разумно… Има два пътя към чуждия народ — войната или договорът. За война българинът готви децата си от прохождане. А къде ги нашите хора, годни за договори?“
„Колко различно наистина гледахме ние — двама млади мъже — на уж единния свят! Прочее, в течение на нашите уроци се учеше не само Аспарух, учех се и аз — на варварска мъдрост.“
„— Желая на ювиги хана трайна и честита власт!
— Какво правиш! Защо? — възкликна той огорчен. — За тебе не съм ювиги ханът, слънце мое, аз съм Аспарух, Всичко си е същото, същото ще бъде!
С болка му се усмихна Пагане и — поклати глава като да отърси лоши мисли. Аспарух я поведе към огъня, аз се повлякох след двамата, чувайки ги как се галят с тихи думи.“
„— Досегашният ни опит показва…
— Според опита ви всяка беда трябва да се дължи на християните, нали? Мъдро! Това би ви позволило да не изучавате, да не пресмятате, да не използувате редица сгоди, които световните промени ни предлагат. Вече дълги месеци яхаме, на отстояние от човешките поселища, а никой от вас — моите опитни в държавните дела хора — не проводи съгледвач да научи и ни донесе новини от света. Понякога ми се чини, че се преселваме не като държава, а като чергарско племе.“
„— Затуй родилката викаше Пагане… — едва чуто рече ханката. — Виждаш ли! Когато човек е бил полезен за другите, той сякаш не умира, търсят го при всяка беда.“
„Истина е, че — бидейки нещастен — човек се озлобява при среща с чуждото щастие. Но много по-страшно е, когато — бидейки нещастен — виждаш често наоколо си чужди злочестини. Тогава ти се струва, че пропада светът и в него не е останала пролука за надежда.“
„— Водата и блика, и пресъхва. Камъкът е вечен! — прекъсна напева й ханът. — Когато тача него, кланям се на всичко, което може да сътвори от камък човешката ръка — надеждни крепости и топли домове, жертвеници, изваяния. А що ще сътвориш от вода?
— Не вечност наистина, затуй пък цъфтеж и рождение — все напевно отговори чудната жена.“
„Аспарух наистина дълго беше ме търсил, ботушите му бяха побелели от прахоляка на есенната суша.
— Рекъл си си, че робът ти побягна — казах тъжно.
— Ако беше избягал, имал би право. Аз постъпих зле с тебе, Велизарие.
Такъв човек беше ханът — вече неведнъж съм го изтъквал с искрено възхищение. Той не само си даваше сметка какво върши и защо го върши, но и винаги гледаше себе си с очите на страничен човек.“
„Човекът бива верен на нещо извън и над своята полза.“
„Оприличих господаря си на триумфатор, който преди миг е осъзнал триумфа си: подмладен, видимо честит, той напътваше с широки движения нелесната работа по преминаването. А народът се стараеше да следва заповедите му и да внесе някакъв ред в неудържимото течение на вода, хора, животни… Счини ми се, че течеше пълноводно българското бъдеще.“
„Може би Аспаруховата реч да звучеше безхитростно, лишена от ония обрати, дето нажежават до безумие една войска преди съдбовен бой. Вярно е, Аспарух залагаше не на безумието, а на смисленото ожесточение на войската си.
Не бурно, както биваше други път подир ханско слово, приеха думите му българите. В нощния лес остана да цари клетвената тишина на съгласие и единение.“
„Гръмко до бога дрънчане на метал о метал оповести възторга на ромейската рат. Тримата български стотници до мене си размениха учудени погледи — у българите предаността бива мълчалива, а не гръмогласна.“
„Младият земен жител се чувства хан и бог, цялата земя е била сътворена, за да радва очите му, да служи за поле на неговия волен бяг. Не иска да знае младият, че е един от безбройните също като него и със същото право на щастие.“
„Навън е смирена, печална есенна нощ. Завърших и подвързията на книгата, над която се трудя от година време. Не книга, а остър нож, тя ще бъде обвинението срещу мене, ще бъде моята казън.
Не, вече не ме плаши бъдещето, сам аз направих своя избор. Константин Погонат ме изчака да разсъдя, но не допускаше, че ще разсъждавам така — най-редкият човешки жребий е възможността да избираш.“
Преселението на българите и създаването на държава на река Дунав от хан Аспарух са изключително любопитни и поучителни исторически събития. Мощно нашествие на хазарите към Фанагория е превърнало синовете на хан Кубрат и предвожданите от тях българи в бежанци, тръгнали да търсят други места по света, където да се заселят и изградят отново своята държавност. От гледната точка на Велизарий, който е ромейски заложник при Кубрат, а впоследствие потегля с Аспарух, както и с годините става негов близък, проследяваме огромните перипетии на българите в края на седми век.
Вера Мутафчиева е написала превъзходен исторически роман, разказвайки убедително и красноречиво епичната история на нашите предци... Според мен, най-голямото достойнство на „Предречено от Пагане“ е, че писателката достоверно е представила в творбата си противоречивата атмосфера на епохата, без прекалено да идеализира българите, които виждаме като многолик народ със своите обществени недостатъци и вътрешни интриги. Най-яркият довод за това е трагичната съдба на Пагане, станала жертва на древна българска традиция, която дори самият хан не може да спре.
Аспарух значително израства като личност в дългите години на тягостно пътешествие, за да се превърне постепенно в самоуверен владетел, който изнася въздействащи речи пред сънародниците си, съюзява се със славянски племена и влиза в решителна битка срещу ромейските войски. Приятелството на хана с Велизарий показва, че той не се води в делата си от сляпа омраза към ромеите или християнската вяра, а искрено се бори за по-добро бъдеще за българския народ.
„ Няма по-голяма придобивка от познанието!“
„Човек трябва да остарее, за да научи, че най-черни мъки ни причинява именно надеждата…“
„Всеки от тях се домогва към нещо, та не може тези много домогвания да не се сблъскат, ако не ги съчетаем разумно… Има два пътя към чуждия народ — войната или договорът. За война българинът готви децата си от прохождане. А къде ги нашите хора, годни за договори?“
„Колко различно наистина гледахме ние — двама млади мъже — на уж единния свят! Прочее, в течение на нашите уроци се учеше не само Аспарух, учех се и аз — на варварска мъдрост.“
„— Желая на ювиги хана трайна и честита власт!
— Какво правиш! Защо? — възкликна той огорчен. — За тебе не съм ювиги ханът, слънце мое, аз съм Аспарух, Всичко си е същото, същото ще бъде!
С болка му се усмихна Пагане и — поклати глава като да отърси лоши мисли. Аспарух я поведе към огъня, аз се повлякох след двамата, чувайки ги как се галят с тихи думи.“
„— Досегашният ни опит показва…
— Според опита ви всяка беда трябва да се дължи на християните, нали? Мъдро! Това би ви позволило да не изучавате, да не пресмятате, да не използувате редица сгоди, които световните промени ни предлагат. Вече дълги месеци яхаме, на отстояние от човешките поселища, а никой от вас — моите опитни в държавните дела хора — не проводи съгледвач да научи и ни донесе новини от света. Понякога ми се чини, че се преселваме не като държава, а като чергарско племе.“
„— Затуй родилката викаше Пагане… — едва чуто рече ханката. — Виждаш ли! Когато човек е бил полезен за другите, той сякаш не умира, търсят го при всяка беда.“
„Истина е, че — бидейки нещастен — човек се озлобява при среща с чуждото щастие. Но много по-страшно е, когато — бидейки нещастен — виждаш често наоколо си чужди злочестини. Тогава ти се струва, че пропада светът и в него не е останала пролука за надежда.“
„— Водата и блика, и пресъхва. Камъкът е вечен! — прекъсна напева й ханът. — Когато тача него, кланям се на всичко, което може да сътвори от камък човешката ръка — надеждни крепости и топли домове, жертвеници, изваяния. А що ще сътвориш от вода?
— Не вечност наистина, затуй пък цъфтеж и рождение — все напевно отговори чудната жена.“
„Аспарух наистина дълго беше ме търсил, ботушите му бяха побелели от прахоляка на есенната суша.
— Рекъл си си, че робът ти побягна — казах тъжно.
— Ако беше избягал, имал би право. Аз постъпих зле с тебе, Велизарие.
Такъв човек беше ханът — вече неведнъж съм го изтъквал с искрено възхищение. Той не само си даваше сметка какво върши и защо го върши, но и винаги гледаше себе си с очите на страничен човек.“
„Човекът бива верен на нещо извън и над своята полза.“
„Оприличих господаря си на триумфатор, който преди миг е осъзнал триумфа си: подмладен, видимо честит, той напътваше с широки движения нелесната работа по преминаването. А народът се стараеше да следва заповедите му и да внесе някакъв ред в неудържимото течение на вода, хора, животни… Счини ми се, че течеше пълноводно българското бъдеще.“
„Може би Аспаруховата реч да звучеше безхитростно, лишена от ония обрати, дето нажежават до безумие една войска преди съдбовен бой. Вярно е, Аспарух залагаше не на безумието, а на смисленото ожесточение на войската си.
Не бурно, както биваше други път подир ханско слово, приеха думите му българите. В нощния лес остана да цари клетвената тишина на съгласие и единение.“
„Гръмко до бога дрънчане на метал о метал оповести възторга на ромейската рат. Тримата български стотници до мене си размениха учудени погледи — у българите предаността бива мълчалива, а не гръмогласна.“
„Младият земен жител се чувства хан и бог, цялата земя е била сътворена, за да радва очите му, да служи за поле на неговия волен бяг. Не иска да знае младият, че е един от безбройните също като него и със същото право на щастие.“
„Навън е смирена, печална есенна нощ. Завърших и подвързията на книгата, над която се трудя от година време. Не книга, а остър нож, тя ще бъде обвинението срещу мене, ще бъде моята казън.
Не, вече не ме плаши бъдещето, сам аз направих своя избор. Константин Погонат ме изчака да разсъдя, но не допускаше, че ще разсъждавам така — най-редкият човешки жребий е възможността да избираш.“
October 1, 2022
”…най-редкият човешки жребий е възможността да избираш. А аз избрах не веднъж. Първия път — да остана в един свят, който бях научен да презирам и мразя. Второ, да не помогна с ума и с ръката си на световното зло. От което то не ще стане нито по-слабо, нито ще намалее. Просто, няма да му дам своето съучастие…”
September 5, 2019
Also available on the WondrousBooks blog.
I find it a somewhat sad cliche that the more time I spend away from Bulgaria, the more Bulgarian novels I read. I wouldn't categorize myself as a patriot abroad, but reading these books in my current situation gives me new perspectives of my home country and our culture and history.
Foretold by Pagane is a quite engaging and entertaining novel. It's rather short and written in a way which draws the reader in. The book feels almost as if a fairytale. In truth, some of the events are so obscured by myth that the so-called "early history" of Bulgaria might as well have been a fairytale. I think it will always remain a blurry story of emergence from the steppes, but in this book it's quite vivid nevertheless.
Foretold by Pagane tells the story of the first khan of Bulgaria, Asparukh, who is considered the founder of Bulgaria, in its current location. He fled Old Great Bulgaria (Magna Bulgaria) after the death of his father, Khan Kubrat, due to the threat of attacks from the Khazars. In the book, we read about his ascent to the throne, his inner struggles, as well as the struggle to unite and protect the Bulgars and give them a land to finally call home. All this is seen from the point of view of a Byzantine slave who was given to Khan Kubrat as a hostage so that the Khan will keep his promise to the Byzantine emperor and protect his borders from attacks from the East.
I enjoyed the fictitious representation of the events, which remain shrouded in mystery due to the poor written records among the Bulgars, as well as the detailed account that the author tried to provide - from the traditions and beliefs, to the names and attitude.
A thing that I disliked in the book was the sugarcoated description of Bulgaria and its might. Bear with me here, I know that the author meant well and that she obviously loved our country, so she, in turn, lovingly described the beauty of the land and mountains and the strength and perseverance of the Bulgarian/Bulgar people. However, knowing the state of our country today, I couldn't help but roll my eyes at a lot of things in the book ("oh, the Bulgar man is so strong, the Bulgar woman is so brave" etc. etc.). And, technically, my opinion that we're not all that peachy is not even based only on current events, but also on our overall development over the centuries. It would be great to say that the current state of things is based on bad luck and all that, but... is it really?
I find it a somewhat sad cliche that the more time I spend away from Bulgaria, the more Bulgarian novels I read. I wouldn't categorize myself as a patriot abroad, but reading these books in my current situation gives me new perspectives of my home country and our culture and history.
Foretold by Pagane is a quite engaging and entertaining novel. It's rather short and written in a way which draws the reader in. The book feels almost as if a fairytale. In truth, some of the events are so obscured by myth that the so-called "early history" of Bulgaria might as well have been a fairytale. I think it will always remain a blurry story of emergence from the steppes, but in this book it's quite vivid nevertheless.
Foretold by Pagane tells the story of the first khan of Bulgaria, Asparukh, who is considered the founder of Bulgaria, in its current location. He fled Old Great Bulgaria (Magna Bulgaria) after the death of his father, Khan Kubrat, due to the threat of attacks from the Khazars. In the book, we read about his ascent to the throne, his inner struggles, as well as the struggle to unite and protect the Bulgars and give them a land to finally call home. All this is seen from the point of view of a Byzantine slave who was given to Khan Kubrat as a hostage so that the Khan will keep his promise to the Byzantine emperor and protect his borders from attacks from the East.
I enjoyed the fictitious representation of the events, which remain shrouded in mystery due to the poor written records among the Bulgars, as well as the detailed account that the author tried to provide - from the traditions and beliefs, to the names and attitude.
A thing that I disliked in the book was the sugarcoated description of Bulgaria and its might. Bear with me here, I know that the author meant well and that she obviously loved our country, so she, in turn, lovingly described the beauty of the land and mountains and the strength and perseverance of the Bulgarian/Bulgar people. However, knowing the state of our country today, I couldn't help but roll my eyes at a lot of things in the book ("oh, the Bulgar man is so strong, the Bulgar woman is so brave" etc. etc.). And, technically, my opinion that we're not all that peachy is not even based only on current events, but also on our overall development over the centuries. It would be great to say that the current state of things is based on bad luck and all that, but... is it really?
November 14, 2020
През погледа на византиеца Велизарий проследяваме последните дни на Стара Велика България в каменната столица Фанагория, великото преселение на част от българите предвождани от Аспарух и отвоюването на земите на днешна България от Византийската империя. Романтична приказка за страдания, саможертви и израстването на двамата връстници, идващи от различни светове, но споделили трудните уроци на възмъжаването и зрелостта. Образът на Пагане, възлюбената на младия хан, е много впечатляващ – силна, веща и смела. Не жена, а съвършен човек. Дъщерята на жреца е пълна противоположност на Пагане. Носителка на доброта, приемане и смирение. Олицетворение на скромността и тихата, но неотменна подкрепа. Основната история съдържа много политика и подмолни истории, обслужващи определени интереси и разкриваща низостта на човешката природа. Тежки решения и жертви, които Аспарух прави в името на народа си, понеже бидейки хан, той няма право да обича никого повече от народа си и да мисли за нещо различно от добруването му.
Авторката е академик, известен учен историк и това личи във всяка дума. Използваният език е наситен с архаични думи, което прави историята жива и достоверна. Очарована съм от нейната ерудиция и въображение. Тя е била и сценарист на първата българска суперпродукция “Хан Аспарух”. Скоро четох, че филмът ще бъде обновен, съкратен и пуснат отново на екран с подобрено качество на картината. Често си мисля, че в нашата история има доста събития, които могат да станат холивудска суперпродукция и това е едно от тези събития. За съжаление с последните тенденции за расова, полова и всякаква друга коректност едва ли ще ги видим филмирани.
Ако бях прочела книгата преди двайсетина години сигурно щях да бъда очарована и възхитена, От гледна точка на възрастта и цинизма ми, обаче, в момента ми се струва леко наивна, доста преувеличена и прокарваща определени идеологически идеи. Не знам защо се сещам за политическа пропаганда, а дори не съм се сблъсквала с такива книги. Не ми звучи исторически убедителна, макар много да ми се иска да вярвам, че сме потмоци на смели и справедливи държавници, жени отбиращи от бран и дом и сме заслужили правото си да живеем точно на тези земи. Не ме разбирайте погрешно – книгата ми хареса и то много, но съм длъжна да отбележа съмненията, които породи в мен. Описанието на героичните, сурови българи свикнали с номадския живот. Наивните, леко безпомощни и категорично руси славяни, които се обединяват с пришълците ми е доста неубедително.
“Никога няма да забравя ръката, която се наведох да целуна като български зет. Ръка на жена раждала, кърмила, отглеждала и погребвала, градила, церила и галила, а;навярно и воювала… Цялото битие бе оставило следите си върху грозната, почти страшна ръка, която се наведох да целуна. Струваше ми се, че такава ръка в незапомнено време ще да бе създала вселената.”
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
Авторката е академик, известен учен историк и това личи във всяка дума. Използваният език е наситен с архаични думи, което прави историята жива и достоверна. Очарована съм от нейната ерудиция и въображение. Тя е била и сценарист на първата българска суперпродукция “Хан Аспарух”. Скоро четох, че филмът ще бъде обновен, съкратен и пуснат отново на екран с подобрено качество на картината. Често си мисля, че в нашата история има доста събития, които могат да станат холивудска суперпродукция и това е едно от тези събития. За съжаление с последните тенденции за расова, полова и всякаква друга коректност едва ли ще ги видим филмирани.
Ако бях прочела книгата преди двайсетина години сигурно щях да бъда очарована и възхитена, От гледна точка на възрастта и цинизма ми, обаче, в момента ми се струва леко наивна, доста преувеличена и прокарваща определени идеологически идеи. Не знам защо се сещам за политическа пропаганда, а дори не съм се сблъсквала с такива книги. Не ми звучи исторически убедителна, макар много да ми се иска да вярвам, че сме потмоци на смели и справедливи държавници, жени отбиращи от бран и дом и сме заслужили правото си да живеем точно на тези земи. Не ме разбирайте погрешно – книгата ми хареса и то много, но съм длъжна да отбележа съмненията, които породи в мен. Описанието на героичните, сурови българи свикнали с номадския живот. Наивните, леко безпомощни и категорично руси славяни, които се обединяват с пришълците ми е доста неубедително.
“Никога няма да забравя ръката, която се наведох да целуна като български зет. Ръка на жена раждала, кърмила, отглеждала и погребвала, градила, церила и галила, а;навярно и воювала… Цялото битие бе оставило следите си върху грозната, почти страшна ръка, която се наведох да целуна. Струваше ми се, че такава ръка в незапомнено време ще да бе създала вселената.”
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
February 17, 2021
Безспорно като бях доста по-малък ми харесваше много повече. Сега само от щедрост и носталгия за онова време давам 3 звезди, вместо 2.
Голяма част от митовете, които запълват ранната родна история, изобилстват в тази книга. Жонглирането с имена не винаги подходящи имена, също. Представянето на ромеите е покъртително зле, на някои от българите също. Когато императорът в речта си изрече името Византия се смях с глас, когато стана дума за бронзови нагръдници при ромеите пак. Ясно е, че отношението в родната история към Източната Римска империя никога не е било не само добро, но даже и уважително не е, обаче Вера Мутафчиева все пак е историк по образование и дъщеря на византолог, та би трябвало поне тя да е наясно за какво пише. Което ме навежда на разни мисли на тема поръчки. Които още повече се засилват, когато човек стигне до "славянското море" и числеността му.
Въобще, не всички книги, които човек е харесвал като млад е добре да се препрочитат на възраст. Рискът от разочарование не е за подценяване, особено ако има известна представа от темата, за която чете.
Голяма част от митовете, които запълват ранната родна история, изобилстват в тази книга. Жонглирането с имена не винаги подходящи имена, също. Представянето на ромеите е покъртително зле, на някои от българите също. Когато императорът в речта си изрече името Византия се смях с глас, когато стана дума за бронзови нагръдници при ромеите пак. Ясно е, че отношението в родната история към Източната Римска империя никога не е било не само добро, но даже и уважително не е, обаче Вера Мутафчиева все пак е историк по образование и дъщеря на византолог, та би трябвало поне тя да е наясно за какво пише. Което ме навежда на разни мисли на тема поръчки. Които още повече се засилват, когато човек стигне до "славянското море" и числеността му.
Въобще, не всички книги, които човек е харесвал като млад е добре да се препрочитат на възраст. Рискът от разочарование не е за подценяване, особено ако има известна представа от темата, за която чете.
June 8, 2021
Прочетох коментари из интернет, че Вера Мутафчиева не била сериозен, исторически автор. Нямам нужните знания, за да преценя колко акуратни са описаните в книгата събития, но този роман със сигурност е един от най-вълнуващите и най-затрогващите, до които някога съм се докосвала. Стилът на писане е старинен, но така красив... Моментите, в които се разчувствах, къде от мъка, къде от радост, бяха неизброими. А Аспарух в тази книга е един от най-пленителните и обаятелни мъжки, литературни образи, на които съм попадала. Много ми се иска и реалната, историческа личност да е била поне малко като героя, за който е вдъхновение.
July 9, 2015
ВЕРА МУТАФЧИЕВА – ПРЕДРЕЧЕНО ОТ ПАГАНЕ
Изд. Отечество, София 1980
стр. 12
[Велизарий] – Нямам страх, щом съм с тебе! – доверчиво, както в детинството си, пак търсех закрилата на баща си. – Ще видиш, ще ти бъда усърден помагач.
Навярно това и означава да бъдеш млад – доверие в бъдещето.
стр. 14
[Велизарий] У дома бях навикнал на много позлата по големците, та българският двор ме удиви с това, че там злато нямаше – имаше изкусно ковано сребро. Отпосле разбрах, че българите смятат попития блясък на среброто по-благороден от златния, който намират евтин.
стр. 15
– Да се приказва е лесно, Василие – рече ханът [хан Кубрат], след като се насмя. – Защо василевсът, господар на половината свят, сам не прогони враговете от земята си? Защото не може... А аз не съм свикнал да обещавам онова, което не държа в шепа.
стр. 32
Нека си призная, едничкото хубаво в нея [любовта на Велизарий към Пагане] бе пълната безнадеждност... Човек трябва да остарее, за да научи, че най-черни мъки ни причинява именно надеждата...
стр. 33
[Велизарий] Забравата е враг на всяко величие, говореше дякон Партений. Утре днешният ден ще бъде мъртъв. Как да опазим жив този ден, ако не го превърнем в писмо?
стр. 41
[хан Аспарух] – Виж, ако начертая едно търкало, то е знакът на Тангра. Сиреч – всичкото: небе, слънце, земя, вода…
[Велизарий] – Това ли бил богът ви! – слисах се.
[хан Аспарух] – Че какво може да бъде бог, ако не тъкмо всичко? Нали няма по-голямо от всичкото.
[Велизарий] – Прав си – рекох. – Прочее, когато ромеецът иска да изрази „всичко“, той казва: „алфа и омега“. Тоест, всички букви между първата и последната.
[хан Аспарух] – Не било оставало нищо извън вашите двайсет и четири букви! – разсмя се с пълно гърло ханският син. – Сиромаси!
стр. 110
[Велизарий] Никога няма да забравя ръката, която се наведох да целуна като български зет. Ръка на жена раждала, кърмила, отглеждала и погребвала, градила, церила и галила, а навярно и воювала... Цялото битие бе оставило следите си върху грозната, почти страшна ръка, която се наведох да в целуна. Струваше ми се, че такава ръка в незапомнено време ще да бе създала вселената.
стр. 112
[Велизарий] При варварите смъртта не е обратното на живота – те я имат за продължение на същия живот, освободено от бремето на грижи, беди, неволя. След като за дълги десетилетия варваринът все е бил част от някакво многолюдно и взискателно към него цяло – род ли, племе или челяд – той приема умирането като единствения собствено свой празник. За този празник всеки се готви мълчаливо, съкровено, тържествено.
Майката на Пагане и Ие си седеше на припек. Едрите и ръце, по-криви и грапави от дъбов корен, почиваха в скута ѝ, за първи път бездейни, освободени. И смирена, и щастлива усмивка разхубавяваше едно лице, каквото би трябвало да има майката на цялото човечество.
стр. 124
[Велизарий] Истина е, че – бидейки нещастен – човек се озлобява при среща с чуждото щастие. Но много по-страшно е, когато – бидейки нещастен – виждаш на често наоколо си чужди злочестини. Тогава ти се струва, че пропада светът и в него не е останала пролука за надежда.
стр. 198
[хан Аспарух] – До някой ден ще проумеете, че българи и словени имат един и същи враг, една и съща цел.
– Проумяваме! – кресна, все треперейки, князът [княз Славун]. Дошъл си открай свят, а искаш да делиш с нас властта над Мизия.
– Няма да я деля – каза ханът [хан Аспарух]. Искам я цялата!
стр. 206-207
– Народе! – още по-гръмко започна ханът [хан Аспарух]. – Преди години отстъпих на молбите ви да останем тук. Отстъпих, но не се съгласих. Чаках времето да ви покаже колко сте били неправи. През това време ние живяхме с припечеленото от отвъд Дуна, защото тук не сътворихме повече от ровове и камари пръст. Няма накъде да разширим земята си, а бъл¬гарското племе наякна – туй се познава по победите му из Мизия, по закрилата, която дава на безброй словенски родове.
– Люде, днес аз завсякога преминавам Дуна! – извика ювиги Аспарух,. – Ако нямате сърце да последвате своя хан, останете си край водите, из тресавищата. Но помнете последната му дума: народ без държава е обречен да из¬чезне! Ще ви попие ледовитата пустош, ще ви смелят диви преселения. Искате ли децата ви да живеят така, както са живели нашите бащи във Велика България, трябва да от¬воюваме питомна, топла, богата на камък земя! Имаме си¬ли да го сторим!
стр. 209
Щом една истина бъде истина, изключено е да останеш трайно сляп за нея. Необходим е само тласък отстрани, за да ти се натрапи тя с цялата своя неопровержимост.
стр. 210
[Велизарий] – Ти можеше поне да си оставиш пътечка назад... – издадох собствената си мъка по Ие и децата ни аз.
– Тъкмо това не биваше! – каза Аспарух. – Връщане не трябва да има! Идват такива дни, седем или трийсет, в живота на всеки народ, дни на върховно решение. Ние или ще се заложим да възродим държавата българска, или... Не, друго „или“ няма ...
стр. 211
Благодаря ти, Господи – мисля си аз днес, насила впрегнат в своя черен труд, – че позволи на раба си да види какво било история! Комуто се е паднало да я познае на живо, той не ще може – въпреки височайши заповеди, заплахи и съблазън – да подмени истината за нея с лъжа ...
стр. 220
[хан Аспарух] – Слагам облог, че Брадатия ще преплува по вода. Той чудесно знае къде да ни търси, та корабите му бездруго ще спрат край брега, най-близо до нашия онгъл. Там и ще го чакам.
– С чиготите само? – зачуди се князът [княз Славун].
– Няма да давам бой при морето! – заяви хан Аспарух. – Просто искам да узная колко мъже е повел срещу мене Константин.
стр. 230
– Люде! – невисоко им заговори Аспарух. – Тази нощ е вододел в ориста на народа ни. До снощи бяхме едно от племената отвъд границите на света. Кой си спомняше, че по-рано и ние сме имали място в него? А от тази вечер срещу нас застана с невиждана сила сам си константинополският василевс.
– Утре за нас изгрява денят, който ще се запомни вовеки! – все невисоко, но внушително говореше Аспарух. – Нашите мъртви и неродените още българи ще ни завиждат загдето сме го преживели или сме погинали в този ден. Люде, вие знаете какво ни очаква, ако отстъпим сломени: то ще бъде краят. Не забравяйте нито за миг: длъжни сме да победим, друг път за нас няма!....
стр. 265
[Велизарий] Не, вече не ме плаши бъдещето, сам аз направих своя избор. Константин Погонат ме изчака да разсъдя, но не допускаше, че ще разсъждавам така – най-редкият човешки жребий е възможността да избираш. А аз избрах не веднъж. Първия път – да остана в един свят, който бях нау¬чен да презирам и мразя. Второ, да не помогна с ума и с ръката си на световното зло. От което то не ще стане ни¬то по-слабо, нито ще намалее. Просто, няма да му дам своето съучастие...
стр. 220
[Велизарий]
Какво ли има да губи човек след като е изгубил всич¬ко? – придавам си смелост и отлоствам.
Стражите, изпратени от Валериан. Уморих се да ги ча¬кам.
– Ти ли си... – недопитват те, понеже бързам с отго¬вора:
– Аз съм единственият жив свидетел! – заявявам им с нездрава надменност. – Водете ме!
А наум казвам вам:
Както и да умра, аз все пак живях, хора! Сбогом зави¬наги ... До утре!
КНИГИ ОТ СЪЩИЯ АВТОР
Голямата борба, 1961
Повест за доброто и злото, 1963
Да се знае, 1964
Летопис на смутното време. Роман в две части, 1964–1965 (1972)
Случаят Джем. Роман, 1966 (1967)
Есета, 1969
И Клио е муза, 1969
Последните Шишмановци. Роман, 1969 (1975)
Рицарят. Роман, 1970 (1973)
Процесът. Повест, 1972
Белот на две ръце. Роман, 1973
Богомили. Исторически разкази за деца, 1974 (1976)
Железни стъпки. Исторически разкази за деца, 1974
Повест с двойно дъно, 1974
Алкивиад малки. Роман, 1975
Алкивиад Велики. Роман, 1976
Кърджалийско време, 1977
Аграрните отношения в Османската империя, 1977
Книга за Софроний, 1979
Изд. Отечество, София 1980
стр. 12
[Велизарий] – Нямам страх, щом съм с тебе! – доверчиво, както в детинството си, пак търсех закрилата на баща си. – Ще видиш, ще ти бъда усърден помагач.
Навярно това и означава да бъдеш млад – доверие в бъдещето.
стр. 14
[Велизарий] У дома бях навикнал на много позлата по големците, та българският двор ме удиви с това, че там злато нямаше – имаше изкусно ковано сребро. Отпосле разбрах, че българите смятат попития блясък на среброто по-благороден от златния, който намират евтин.
стр. 15
– Да се приказва е лесно, Василие – рече ханът [хан Кубрат], след като се насмя. – Защо василевсът, господар на половината свят, сам не прогони враговете от земята си? Защото не може... А аз не съм свикнал да обещавам онова, което не държа в шепа.
стр. 32
Нека си призная, едничкото хубаво в нея [любовта на Велизарий към Пагане] бе пълната безнадеждност... Човек трябва да остарее, за да научи, че най-черни мъки ни причинява именно надеждата...
стр. 33
[Велизарий] Забравата е враг на всяко величие, говореше дякон Партений. Утре днешният ден ще бъде мъртъв. Как да опазим жив този ден, ако не го превърнем в писмо?
стр. 41
[хан Аспарух] – Виж, ако начертая едно търкало, то е знакът на Тангра. Сиреч – всичкото: небе, слънце, земя, вода…
[Велизарий] – Това ли бил богът ви! – слисах се.
[хан Аспарух] – Че какво може да бъде бог, ако не тъкмо всичко? Нали няма по-голямо от всичкото.
[Велизарий] – Прав си – рекох. – Прочее, когато ромеецът иска да изрази „всичко“, той казва: „алфа и омега“. Тоест, всички букви между първата и последната.
[хан Аспарух] – Не било оставало нищо извън вашите двайсет и четири букви! – разсмя се с пълно гърло ханският син. – Сиромаси!
стр. 110
[Велизарий] Никога няма да забравя ръката, която се наведох да целуна като български зет. Ръка на жена раждала, кърмила, отглеждала и погребвала, градила, церила и галила, а навярно и воювала... Цялото битие бе оставило следите си върху грозната, почти страшна ръка, която се наведох да в целуна. Струваше ми се, че такава ръка в незапомнено време ще да бе създала вселената.
стр. 112
[Велизарий] При варварите смъртта не е обратното на живота – те я имат за продължение на същия живот, освободено от бремето на грижи, беди, неволя. След като за дълги десетилетия варваринът все е бил част от някакво многолюдно и взискателно към него цяло – род ли, племе или челяд – той приема умирането като единствения собствено свой празник. За този празник всеки се готви мълчаливо, съкровено, тържествено.
Майката на Пагане и Ие си седеше на припек. Едрите и ръце, по-криви и грапави от дъбов корен, почиваха в скута ѝ, за първи път бездейни, освободени. И смирена, и щастлива усмивка разхубавяваше едно лице, каквото би трябвало да има майката на цялото човечество.
стр. 124
[Велизарий] Истина е, че – бидейки нещастен – човек се озлобява при среща с чуждото щастие. Но много по-страшно е, когато – бидейки нещастен – виждаш на често наоколо си чужди злочестини. Тогава ти се струва, че пропада светът и в него не е останала пролука за надежда.
стр. 198
[хан Аспарух] – До някой ден ще проумеете, че българи и словени имат един и същи враг, една и съща цел.
– Проумяваме! – кресна, все треперейки, князът [княз Славун]. Дошъл си открай свят, а искаш да делиш с нас властта над Мизия.
– Няма да я деля – каза ханът [хан Аспарух]. Искам я цялата!
стр. 206-207
– Народе! – още по-гръмко започна ханът [хан Аспарух]. – Преди години отстъпих на молбите ви да останем тук. Отстъпих, но не се съгласих. Чаках времето да ви покаже колко сте били неправи. През това време ние живяхме с припечеленото от отвъд Дуна, защото тук не сътворихме повече от ровове и камари пръст. Няма накъде да разширим земята си, а бъл¬гарското племе наякна – туй се познава по победите му из Мизия, по закрилата, която дава на безброй словенски родове.
– Люде, днес аз завсякога преминавам Дуна! – извика ювиги Аспарух,. – Ако нямате сърце да последвате своя хан, останете си край водите, из тресавищата. Но помнете последната му дума: народ без държава е обречен да из¬чезне! Ще ви попие ледовитата пустош, ще ви смелят диви преселения. Искате ли децата ви да живеят така, както са живели нашите бащи във Велика България, трябва да от¬воюваме питомна, топла, богата на камък земя! Имаме си¬ли да го сторим!
стр. 209
Щом една истина бъде истина, изключено е да останеш трайно сляп за нея. Необходим е само тласък отстрани, за да ти се натрапи тя с цялата своя неопровержимост.
стр. 210
[Велизарий] – Ти можеше поне да си оставиш пътечка назад... – издадох собствената си мъка по Ие и децата ни аз.
– Тъкмо това не биваше! – каза Аспарух. – Връщане не трябва да има! Идват такива дни, седем или трийсет, в живота на всеки народ, дни на върховно решение. Ние или ще се заложим да възродим държавата българска, или... Не, друго „или“ няма ...
стр. 211
Благодаря ти, Господи – мисля си аз днес, насила впрегнат в своя черен труд, – че позволи на раба си да види какво било история! Комуто се е паднало да я познае на живо, той не ще може – въпреки височайши заповеди, заплахи и съблазън – да подмени истината за нея с лъжа ...
стр. 220
[хан Аспарух] – Слагам облог, че Брадатия ще преплува по вода. Той чудесно знае къде да ни търси, та корабите му бездруго ще спрат край брега, най-близо до нашия онгъл. Там и ще го чакам.
– С чиготите само? – зачуди се князът [княз Славун].
– Няма да давам бой при морето! – заяви хан Аспарух. – Просто искам да узная колко мъже е повел срещу мене Константин.
стр. 230
– Люде! – невисоко им заговори Аспарух. – Тази нощ е вододел в ориста на народа ни. До снощи бяхме едно от племената отвъд границите на света. Кой си спомняше, че по-рано и ние сме имали място в него? А от тази вечер срещу нас застана с невиждана сила сам си константинополският василевс.
– Утре за нас изгрява денят, който ще се запомни вовеки! – все невисоко, но внушително говореше Аспарух. – Нашите мъртви и неродените още българи ще ни завиждат загдето сме го преживели или сме погинали в този ден. Люде, вие знаете какво ни очаква, ако отстъпим сломени: то ще бъде краят. Не забравяйте нито за миг: длъжни сме да победим, друг път за нас няма!....
стр. 265
[Велизарий] Не, вече не ме плаши бъдещето, сам аз направих своя избор. Константин Погонат ме изчака да разсъдя, но не допускаше, че ще разсъждавам така – най-редкият човешки жребий е възможността да избираш. А аз избрах не веднъж. Първия път – да остана в един свят, който бях нау¬чен да презирам и мразя. Второ, да не помогна с ума и с ръката си на световното зло. От което то не ще стане ни¬то по-слабо, нито ще намалее. Просто, няма да му дам своето съучастие...
стр. 220
[Велизарий]
Какво ли има да губи човек след като е изгубил всич¬ко? – придавам си смелост и отлоствам.
Стражите, изпратени от Валериан. Уморих се да ги ча¬кам.
– Ти ли си... – недопитват те, понеже бързам с отго¬вора:
– Аз съм единственият жив свидетел! – заявявам им с нездрава надменност. – Водете ме!
А наум казвам вам:
Както и да умра, аз все пак живях, хора! Сбогом зави¬наги ... До утре!
КНИГИ ОТ СЪЩИЯ АВТОР
Голямата борба, 1961
Повест за доброто и злото, 1963
Да се знае, 1964
Летопис на смутното време. Роман в две части, 1964–1965 (1972)
Случаят Джем. Роман, 1966 (1967)
Есета, 1969
И Клио е муза, 1969
Последните Шишмановци. Роман, 1969 (1975)
Рицарят. Роман, 1970 (1973)
Процесът. Повест, 1972
Белот на две ръце. Роман, 1973
Богомили. Исторически разкази за деца, 1974 (1976)
Железни стъпки. Исторически разкази за деца, 1974
Повест с двойно дъно, 1974
Алкивиад малки. Роман, 1975
Алкивиад Велики. Роман, 1976
Кърджалийско време, 1977
Аграрните отношения в Османската империя, 1977
Книга за Софроний, 1979
January 21, 2022
Прочетох я тези дни отново след 20 години. Оказа ми същото въздействие, пак ме развълнуваха онези така далечни времена, и този път си зададох доста повече въпроси от типа "Ами ако бяха тръгнали по-натам или натам..." - и безспорно Вера Мутафчиева е страхотен разказвач!
June 2, 2020
"най-редкият човешки жребий е възможността да избираш"
Read
March 23, 2011I hardly remember anything from the book, but somehow I feel it would be worth re-reading.
April 21, 2014
Хареса ми стилът.Пренесе ме в друго време и се насладих на всяка страница.
Трудно чета исторически романи , но този е написан много увлекателно и истински.
Трудно чета исторически романи , но този е написан много увлекателно и истински.
March 1, 2015
след Властелинът, това е единствената книга, която минава от приказка в бойна сцена, съвсем леко, напълно повличаща и обезвъздушаваща.
March 22, 2025
Не знам защо все заобикалях тази книга, явно не й е било времето. Сега съм вдъхновена, стила на писане на Вера Мутафчиева много ми хареса.
Някак с настръхващо чувство четеш за началото на Дунавска България.
Тази част от историята винаги ме е привличала и беше страхотно потапяне в онези времена. Битките, битието, емоциите - всичко.
Някак с настръхващо чувство четеш за началото на Дунавска България.
Тази част от историята винаги ме е привличала и беше страхотно потапяне в онези времена. Битките, битието, емоциите - всичко.
August 10, 2018
Невероятна книга!
January 31, 2020
Хареса ми всичко освен войната, битките и кръвта, може би причината да я зарежа за месец, което води и до оценката ми :)
February 1, 2021
Вдъхновяваща, караща те да се чувстваш горд, че си българин!
Страхорна книга, чете се на един дъх.
Страхорна книга, чете се на един дъх.
January 18, 2022
Историята на българската държава , поднесена през погледа, на племена, предсказания, война и една обречена Любов.
December 4, 2025
Страхотна книга! Трябва да е задължително четиво за всеки! Такъв неизмерим талант е Вера Мутафчиева!
December 22, 2025
Невероятна книга. Много въздействаща и интересна!
August 28, 2015
Страхотна книга, много добре разказана, с много интересен поглед не от страна на българин, а на византиец.
Прекрасно развити образи, много реалистично предадени взаимоотношенията и борбата за власт в българския стан.
Много силен образ на Аспарух, който от младеж еволюира до хан, владетел и основател на държава за народа си.
Без да е необходимо да се навлиза в исторически полемики - така ли е било, иначе ли е било, ама точно такива ли са били отношенията вътре в племената, ама точно така ли е било със славяните, ама наистина ли 20 години са се мотали от Фанагория до Дунава - приятно четиво, даващо един поглед към основаването на Дунавска България.
Прекрасно развити образи, много реалистично предадени взаимоотношенията и борбата за власт в българския стан.
Много силен образ на Аспарух, който от младеж еволюира до хан, владетел и основател на държава за народа си.
Без да е необходимо да се навлиза в исторически полемики - така ли е било, иначе ли е било, ама точно такива ли са били отношенията вътре в племената, ама точно така ли е било със славяните, ама наистина ли 20 години са се мотали от Фанагория до Дунава - приятно четиво, даващо един поглед към основаването на Дунавска България.
May 20, 2013
Страхотна! Вера Мутафчиева никога не разочарова. Книгата е много лека, ненатоварваща, а в същото време- изключително интересна. Попаднах на нея съвсем случайно и съм много доволна, че я прочетох. Определено един от любимите ми български романи. Горещо препоръчвам на всеки, който харесва българската историческа проза.
Displaying 1 - 22 of 22 reviews