What do you think?
Rate this book
Избрани стихотворения
144 pages
2 people are currently reading
67 people want to read
About the author
Elisaveta Bagryana
36 books44 followersElisaveta Bagryana, born Elisaveta Lyubomirova Belcheva, was a Bulgarian poet who wrote her first verses while living with her family in Veliko Tarnovo in 1907-08. She, along with Dora Gabe (1886–1983), is considered one of the Bulgarian mothers of literature.
Bagryana taught in the village of Aftane, where she experienced rural life, from 1910 to 1911, after which she studied Slavic philology at Sofia University. Her first poems were published in 1915 – Why (Zashto) and Night Song (Vecherna pesen) – in the magazine Contemporary Thought (Suvremenna misul).
It was after World War I ended that she truly entered into the literary world, at a time when poetry was undergoing a transformation. By 1921, she was already active in the literary life, and was collaborating on the Newspaper of the Woman and the magazine Modernity, among other publications.
With the arrival of her first book, The Eternal and the Holy (Vechnata i svyatata, 1927), she earned the confirmation of her peers. She also started writing children’s stories. Her poems are straightforward, sensitive and serious, as in The Well (Klandenetsut), a fable-like piece relating a well she dug when a little girl to the wellspring of poetry in her soul. They often are undeniably feminine – as in the poem The Eternal, in which the writer contemplates the body of a dead mother, or Evening Prayer – and spirited, as shown by the youthful, rebellious spirit in The Elements.
Bagriana passed her life surrounded by words, editing a number of magazines and writing. Her works have been translated into over 30 languages. Her poems are most recently available in a book entitled Penelope of the 21st Century: Selected poems of Elisaveta Bagryana, translated by Brenda Walker.
In 1969, she won a gold medal from the National Association of Poets in Rome. She was also the second of three Bulgarians nominated for a Nobel Prize.
Bagryana taught in the village of Aftane, where she experienced rural life, from 1910 to 1911, after which she studied Slavic philology at Sofia University. Her first poems were published in 1915 – Why (Zashto) and Night Song (Vecherna pesen) – in the magazine Contemporary Thought (Suvremenna misul).
It was after World War I ended that she truly entered into the literary world, at a time when poetry was undergoing a transformation. By 1921, she was already active in the literary life, and was collaborating on the Newspaper of the Woman and the magazine Modernity, among other publications.
With the arrival of her first book, The Eternal and the Holy (Vechnata i svyatata, 1927), she earned the confirmation of her peers. She also started writing children’s stories. Her poems are straightforward, sensitive and serious, as in The Well (Klandenetsut), a fable-like piece relating a well she dug when a little girl to the wellspring of poetry in her soul. They often are undeniably feminine – as in the poem The Eternal, in which the writer contemplates the body of a dead mother, or Evening Prayer – and spirited, as shown by the youthful, rebellious spirit in The Elements.
Bagriana passed her life surrounded by words, editing a number of magazines and writing. Her works have been translated into over 30 languages. Her poems are most recently available in a book entitled Penelope of the 21st Century: Selected poems of Elisaveta Bagryana, translated by Brenda Walker.
In 1969, she won a gold medal from the National Association of Poets in Rome. She was also the second of three Bulgarians nominated for a Nobel Prize.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
August 15, 2024
Когато бях ученик не харесвах особено поезията на Елисавета Багряна, но сега вече мисля, че стихотворенията ѝ са много смислени и вълнуващи!
Моята песен
Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни
и сякаш проправя оттук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.
Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне —
тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,
нечувана песен — за моята малка родина,
чието е име — облак над мене надвесен,
чиято е песен — за мене мед и вино!
Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край порти причакват,
и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
и майки пеят — пеят, когато оплакват.
О, песен такава — злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал и може би никъде няма,
защото и няма народ с орисия по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля — безропотно няма.
У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи — Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята — плодна, но тъжна безмерно.
Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни,
по тях да направим една безкрайна пътека —
да стигнем небето, да стигнем чайките волни.
Унес
Говори, говори, говори! —
аз притварям очи и те слушам:
— Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша…
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дато свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
— Ти не знаеш? Аз също не знам —
но води ме, води ме натам!
Нощ над Canale Grande
Те спят сега, старинните дворци и църкви, и площади.
Тъмнеят тесните прозорци и балкони,
потънали в дантелата на мраморни аркади,
мозайки златни, балюстради и колони.
Те спят, потомците забравени, наследници на дожите,
сред зали тежки от оръжие и скиптри.
Нали за тях и вие, Тициано, Веронезе, сложихте
невиждани бои на своите палитри!
Червенокосата жена, въздигната от Тинторето
на трон сред сушата, водата и звездите,
Венеция, родила се като Венера от морето,
сега заспала като бисер на гърдите му.
Но ти не спиш. Но твоите води са вечно будна памет,
която съхранява всичките събития.
Ти помниш първото издигнато на „Пиацета“ знаме
и първите пилони, в пясъка забити.
Венеция — тя гордо мина от столетие в столетие
и чуха името й всички океани,
и кораби безчислени стоваряха пред коленете й
безброй съкровища от Изтока събрани.
Ти помниш отклици възторжени на всякакви езици
и приказни носии, в тебе отразени.
Ти помниш дивни празненства и редом страшни инквизиции,
безумия и заговори, и измени…
И ето, все така се диплят твоите води и светят —
безсънни, неуморни, хилядогодишни —
и стелят влажното зелено кадифе на вековете
по мраморните стълби на дворците пищни.
Моята песен
Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни
и сякаш проправя оттук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.
Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне —
тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,
нечувана песен — за моята малка родина,
чието е име — облак над мене надвесен,
чиято е песен — за мене мед и вино!
Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край порти причакват,
и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
и майки пеят — пеят, когато оплакват.
О, песен такава — злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал и може би никъде няма,
защото и няма народ с орисия по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля — безропотно няма.
У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи — Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята — плодна, но тъжна безмерно.
Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни,
по тях да направим една безкрайна пътека —
да стигнем небето, да стигнем чайките волни.
Унес
Говори, говори, говори! —
аз притварям очи и те слушам:
— Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша…
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дато свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
— Ти не знаеш? Аз също не знам —
но води ме, води ме натам!
Нощ над Canale Grande
Те спят сега, старинните дворци и църкви, и площади.
Тъмнеят тесните прозорци и балкони,
потънали в дантелата на мраморни аркади,
мозайки златни, балюстради и колони.
Те спят, потомците забравени, наследници на дожите,
сред зали тежки от оръжие и скиптри.
Нали за тях и вие, Тициано, Веронезе, сложихте
невиждани бои на своите палитри!
Червенокосата жена, въздигната от Тинторето
на трон сред сушата, водата и звездите,
Венеция, родила се като Венера от морето,
сега заспала като бисер на гърдите му.
Но ти не спиш. Но твоите води са вечно будна памет,
която съхранява всичките събития.
Ти помниш първото издигнато на „Пиацета“ знаме
и първите пилони, в пясъка забити.
Венеция — тя гордо мина от столетие в столетие
и чуха името й всички океани,
и кораби безчислени стоваряха пред коленете й
безброй съкровища от Изтока събрани.
Ти помниш отклици възторжени на всякакви езици
и приказни носии, в тебе отразени.
Ти помниш дивни празненства и редом страшни инквизиции,
безумия и заговори, и измени…
И ето, все така се диплят твоите води и светят —
безсънни, неуморни, хилядогодишни —
и стелят влажното зелено кадифе на вековете
по мраморните стълби на дворците пищни.
March 30, 2021
Прекрасна, чувствена и обичаща.
June 1, 2025
Този порив, тази свобода на духа, която носи... Усещам ги в себе си и се припознавам е толкова много от творбите ѝ...
November 19, 2011
Харесаха ми.
Displaying 1 - 4 of 4 reviews