В една любима книга - The Gift - авторът Lewis Hyde казва така: “Прекосяването на мистерия винаги освежава. Ако, докато работите, можете поне веднъж на ден да се натъкнете на лицето на някоя мистерия, работенето ще си е заслужавало.”
Шон Тан е именно енигматик. Преди години, когато за първи път гледах късометражния му филм “The Lost Thing” (и се разбръмчах да открия повече от този автор), си казах: “Брех, не разбирам нищо и разбирам всичко?!” Толкова ми харесва да обитавам и да анализирам това чувство. То не ме напусна и при четенето на приказките от крайните квартали. Как всъщност действа енигматичното у Шон Тан? Когато се озовеш в центъра на мистерия, всичките ти предзнания рухват. Не можеш да си кажеш “Аха, той иска да ме води натам.” или пък “О, да, това ми е ясно, значи оттук насетне вероятно ще стане така.” Мистериозните сюжети на Шон Тан правят тъй, че да се отърсиш от тежестта, от сковаността на собствената си логика и въображение (защото личното въображение, освен развихряне, е също и граница). Така всъщност добре измайстореното Неразбираемо снема от теб товар, олекотява те и ти помага да извървиш непознат път, в протежение на който забелязваш куп поновому построени неща. И в крайна сметка, извървявайки една негова история, излизаш с усещането за пределно ясно разбиране, за почти сетивна свързаност с онзи отсреща, автора. Много е особен и рядък този талант - да съумееш да преведеш някого до точката на вникване, но не чрез постъпателно обясняване, а чрез прекосяване, приемане и сближаване с неразбираемото.
Обичам всички истории в тази книга, но най-много: Ерик; Нащрек, но не и в смут; Празник без име (О, Празник без име!); Отлив; Клечовците; Историята на дядо; Бдение; Водният бивол; В никоя друга страна…
Изпитвам благодарност към всички, които са довели за ръка Шон Тан до моя роден език.