Малка книжка, но ми беше много трудно да я прочета. Книгата е художествена интерпретация на живота на първата жена ботанист на Ирландия.
Като цяло книгите, развиващи се в Ирландия и/или написани от ирландски автори винаги са толкова трагични, меланхолични, носталгични и буквално изсмукват душата ти, че трябваше да се досетя, че тази нямаше да е по-различна. Не знам какво ѝ има на Ирландия, ама наистина няма книга, която да съм прочела досега, която да не носи мрачно усещане със себе си.
Колкото до тази конкретна книга - латинските наименования на растенията, поетичните описания и доста богатото разнообразие на използвания език, ми дойдоха малко тегави и единственото нещо, което някак си направи тази книга да не се нареди сред най-любимите ми ever.
Действието се развива на моменти бързо, на моменти сякаш се размиват границите. Наистина авторката се е постарала да пресъздаде преминаването на времето по начина, по който го изпитваме - някой път не усещаме как времето минава, друг път така се влачи, че всеки ден е като седмица.
Отделно, книгата е изпълнена с просветления за живота на най-неочакваните места, които доста добре кореспондираха с историята на живота на Ellen. Не мога да отрека, че ме изпълваше такова чувство на безсилие и тъга, четейки за живота ѝ, че е трудно да се опише. Не мога да отрека обаче, че тя е направила каквото може в краткия си живот да остави следа, независимо от обстоятелствата, които въобще не са били в нейна подкрепа. Истински пример за вдъхновение, но и толкова ненужно страдание.
Любимият ми цитат от книгата:
"Change is never easy, he said. We resist it, and only cause ourselves unnecessary discomfort, particulary when it is thrust upon us, rather than actively sought. But we grow by accepting life's twists and turns, not defying them."