"Човек не всякога може да избегне поражението, но в негова власт е да отхвърл капитулацията. Да упорстваш в пътя си към голямата цел, дори, когато ти изглежда непостижима, това означава да избегнеш най-страшното поражение - предателството спрямо човешкия си идеал. Духовната смърт е не по-малко безвъзвратна от физическата. И само светлината на идеала ни огражда от непрогледните бездни на небитието."
Богомил Николаев Райнов е български писател и професор по естетика, функционер на БКП. Син е на академик Николай Райнов, от когото се отрича през 50-те години на ХХ век, и брат на скулптора Боян Райнов. От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж. Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи. Богомил Райнов е силно противоречива фигура в българската култура. Дългогодишен заместник-председател на Съюза на българските писатели и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, той изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много „идеологически заблудени“ български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно. Известният български литературен критик Борис Делчев го нарича в дневника си „подлец и полемист от висока класа“, „човекоядец“, „дясната ръка на култа и негова ударна сила, един от моралните убийци на Жендов“. Българската поетеса и преводачка Невена Стефанова го нарича „талантлив угодник“. Радой Ралин му лепва прословутото „Погодил Номерайнов“. След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин. Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.
Хем ми хареса като сюжет и послание, хем не мога да преглътна шаблоните на социалистическия реализъм. Наясно съм, че времето го изисква, но ми оставя някакво неприятно усещане, когато чета за светлия комунистически идеал на фона на песимистичната лична история, която всъщност засяга общочовешки (но не обществени) проблеми на десетилетието. Това, разбира се, от днешна гледна точка. Но, ако бъде четен през контекста на времето - оценката вероятно ще е доста по-висока.
"Ти се правиш на спокоен и хората те смятат за спокоен, но в същност живееш с някакъв постоянен смътен страх, че ще се случи нещо. Ти не знаеш какво точно ще се случи и ще се случи ли наистина, но сърцето ти е винаги натежало от тоя безпричинен страх и ти се движиш сред живота с някаква нервна тръпка в тила, като маниака, който крачи по улицата с мисълта, че някоя керемида може да падне на главата му."
"Той се загръща зиморничаво с одеялото, после наново се загръща - още по-плътно, - после - още веднъж, сякаш като се завие с одеялото, ще се скрие от хаоса. Но хаосът е вътре в него и болният не може да го отмахне, и най-сетне се унася и заспива заедно с хаоса си."
"Трябва да щракнеш лампата, за да може всичко да се изясни. Трябва да събереш сили и да я щракнеш, преди човекът зад бюрото да е загубил търпение. Но ти нямаш достатъчно сили да протегнеш ръката си и здрачевината на стаята все повече те обгръща и ти даже не можеш да видиш добре къде си и не си сигурен има ли пред тебе още някой или си сам."
Едно произведение, което ти говори директно и те хваща за гърлото с това, което казва.
"Ти не трябва да мислиш за тия работи. Не трябва нарочно и непрекъснато да си търсиш болките, но все пак ги търсиш, защото знаеш, че са у теб, всичките са у теб..."