Georgi Ivanov Markov (Bulgarian: Георги Иванов Марков; March 1, 1929 – September 11, 1978) was a Bulgarian dissident writer.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police. Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Прочетох последната страница на "Мъже" и преди да изтрия файла от киндъла си, гледах няколко секунди заглавието на книгата и името на Георги Марков. Първото, което ми дойде наум, бе въпросът с какво бих заменил тази дума с четири букви ("мъже"), ако сега някой ми поднесе кръстословица? Веднага се сетих за друга дума, също четирибуквена, която бих използвал без да се замисля - "хора". Защото този роман, за мен, е една много човешка книга. Книга за стремежите, мечтите и страховете на хората, за любовта и приятелството помежду им, за смелостта им и трудностите, пред които се изправят, търсейки себе си и своето щастие. Да, вярно е, че в един момент се чудех доколко и как романът е актуален и днес. Идеологическият багаж в книгата понатежава, но това е само на пръв поглед. Под този тънък конюнктурен пласт се усеща голямото желание на Марков за пречистване и промяна в операционната система на българската комунистическа реалност. Грешките в нея през шейсетте години на миналия век, когато е писан романът, очевидно вече са прекалено много. Става ясно, че е налице сериозно разминаване между думите от лозунгите по стените и делата на хората. Кой знае, може би малко по-късно именно този стремеж се преражда в разочарование, което поставя автора пред съдбовния му избор да напусне завинаги България. На фона на това, като умел разказвач, Марков изгражда образите на тримата свои герои - Младен, Иван и Сашо. Това са три човешки съдби, три житейски философии, които едновременно се отричат и се допълват взаимно. Впечатляващ е усетът на автора към онези уж "малки" моменти, които те карат да се замислиш за "големите" неща в живота. В книгата има няколко запомнящи се такива, които наистина покоряват с усещането, че Георги Марков е въплътил в нея огромна част от самия себе си и своето усещане за справедливост. Сякаш приседнал край тримата приятели, наблюдаващ ги отблизо, прошепвайки на младостта си: "Не си отивай! Моля те, остани още малко! Нека те погледам." Долових стремежът му да вдъхне модерно звучене на социалистическия морал. Да го изтупа от митологемите му и да му придаде човешко лице. Нещо подобно на онова, което искаха Дубчек и другите в Чехословакия през 1968 г. Е, нито те, нито Георги Марков, успяха да променят системата, но оставиха доказателства за това, че са се опитали поне да си го представят. Романът "Мъже" е едно от тях.
Книга великан! Почти не минаваше глава без да спра и да си кажа "По дяволите, колко вярно!" И колко хубаво е, че написаното звучеше толкова синхронизирано с мислите ми. След слабия "Дзифт", "Мъже'" сложи официалния силен старт на тазгодишното ми четене... жестоко!
Роман за истинското приятелството, за съзряването, за нравствеността и истински ценните неща в живота. Написан по великолепен начин, романът показва, че независимо от трудностите, може и трябва да се постъпва достойно. Достойнството рядко ще бъде оценено по справедливост, но винаги е по-добрър избор от другото, което води до неизбежна самота.
Красив роман, с много стойностни идеи. Приятелство, любов, мъжество, неотстъпчивост пред грозотата, лицемерието и фалша на времето. Трима приятели - три силни характера. Кариеризъм, хаотична енергичност и любов към живота. Всеки има свой си път, преплитащ се с пътя на другите. Най-устойчивият оцелява. Най-чистият надделява. Най-моралният остава. Да, с комунистически отенък, да - с партиен привкус, да - през призмата на това време(1963). Но това не стои на преден план в книгата, това е кросното, през което е изтъкана историята в стана на тогавашното време. Но има и друго - красотата на чистия помисъл, топлотата на всеотдайната любов и непримиримостта пред съградения с празни обещания и измазан с фалшиви резултати и постижения свят. История за това как да станеш човек и още по-важно - как да останеш такъв. Лутаме се и цял живот се търсим, когато всичко е пред нас, пред очите ни. Всичко е вътре в нас. И все тъй трудно е да го видим. “Ние хората имаме един странен навик. Да крадем от голямото огнище малки огънчета, да ги скриваме, да бягаме встрани с тях, да им отдаваме всичко и дори да забравяме за светлината и топлината на цялото огнище! И какво става, когато цял живот си се радвал на своето “собствено” огънче, а накрая откриеш, че си се радвал на угаснал въглен!”
Някъде в тази приемлива книга (която обаче за времето си тои като прелестно постижение) се крие един истински красив роман за живота, смъртта и всичко по средата.
Невероятен еволюционен провал е, че се нуждаем от покровители на малкия човек като Георги Марков или като Вапцаров. Такива, които бранят и съхраняват каквото е останало у дребния, у смазания, у простото едно парченце от големия пъзел. А дори още по-притеснително е, че образи като Капитанът, като Зорба, като Гаустин, като всяка пътеводна светлина на необременения огън, са истинска рядкост в този океан от изстрадали малки индивиди
Това е най-комунистическата книга, която съм чел. Предполагам че посланието е двуяко - от една страна се възпяват идеалите на идеологията, от друга може да се разгледа и като (градивна) критика на реалността, в която тези идеали са оставали често само на хартия. Романът е добър пример за соц реализма в България.
След безкомпромисните му Хроники, очаквах една безкомпромисна книга "Мъже". Не е точно така. Иван, може би главният мъж от тези мъже, след като става голям хуманист и идеалист, дръпва някаква доста прозаична реч в защита на комунизма. Може Георги Марков по това време откровено да е вярвал в коминизма. Може и това да е било пресметнато, защото както той сам пише в Хрониките, тази книга му отваря много врати и му носи не-помня-какви награди и привилегии в Съюза на писателите през комунизма. Както и да е, книгата е приятна, и поне донякъде, силна.