Излизане от тъмното

by Peycho Kanev

Ако някоя дума се повтаря повече от „тъмнина“ в стихосбирката на Пейчо Кънев, това е „тъга“. И като превъртим страниците на книгата, по подобие на годишния календар с празни квадратчета, описани от поета почти на финала ѝ, накрая можем да чуем гласа на тази тъга по-ясно, да го почувстваме по-близо, да го видим по-ярко: ние сме болка, но и спасение от болката, ние сме мрак, но и излизане от тъмното.

Екатерина Костова

Genres: Poetry

82 pages, Paperback

Published December 1, 2022

About the author

Peycho Kanev is the author of 12 poetry collections and three chapbooks, published in the USA and Europe. His poems have appeared in many literary magazines, such as: Rattle, Poetry Quarterly, Evergreen Review, Front Porch Review, Hawaii Review, Barrow Street, Sheepshead Review, Off the Coast, The Adirondack Review, Sierra Nevada Review, The Cleveland Review and many others. His new book of poetry titled A Fake Memoir was published in 2022 by Cyberwit.

Reviews

[Yordanka Beleva · Rating 4 out of 5]

Винаги съм намирала за по-честни авторите, които не твърдят че са светлотворци. Светлина е прекалено изтощена от употреба дума, клиширана заради претенциите на самозваните си приносители. Да покажеш приближаването до тъмното, припознаването си в него, влизането и излизането от мрака, е присъщо на малцина, защото както слънцето е естествен източник на светлина, така и добрият поет е естествен източник на тъмнина. На тъмнина, която свети.

„Излизане от тъмното“ е озаглавил най-новата си стихосбирка Пейчо Кънев. Тъмнината в нея е многогодишна, сложноцветна, увлича те с аромата си, понякога те смачква.

Тук цветята всяка пролет възкръсват,
намекващи ни какво трябва да се научим
и ние да правим.

Тук е безкрайният мрак
и бездните се пълнят с хора,
пропаднали в себе си.

Тук е и надеждата,
че някой ден белезите ни може да засияят
по-ярко от звездите. 

(„Във всичко това“, с.29)

"Тук“ заблуждава с конкретика в пространството, едновременно притегля хаотично към себе си, но и отдръпва всички устои, защото „реалността е клише, от което се спасяваме с болка“. Болката е опитен спасител в страниците на Пейчо Кънев, осъзната болка, позволяваща себенадмогване и поглед отгоре към целия пейзаж на опустошението след някого (книгата е в памет на Георги Кънев – бащата на поета). Банално е да си помислим, че болката и тъмнината в стихосбирката са синоними, макар че са в допълващи отношения. Когато прочетох за първи път „Излизане от тъмното“ си спомних мита за Орфей и Евридика, особено слизането на Орфей в подземното царство. И точно като Орфей Пейчо Кънев не спира да се обръща назад, към тъмното, от което излиза, докато се качва нагоре, при живите. В тази лична митологема обръщането назад казва всичко: то е меланхолията, но и провокацията, примирението, но и възторга от пропадането навътре в себе си.

Животът продължава да се
изцежда в тъмното, докато в съседната пряка,
под парцалите и вестниците, един просяк
изпива последната глътка от евтиното вино и
сърцето му най-накрая се изпразва. Скоро всичко
отново започва да се повтаря до най-абсурдната
подробност. Няма къде да се скриеш. Човек няма
друго решение, освен да пропадне в себе си.

(из „Нощ“, с.42)

И много любов има в поезията на Пейчо Кънев. Вероятно любовта е тази, която винаги чака излизащия от мрака, навлизащия в него. Разпади и съчленявания след тях, лудост, рационалност – в един и същи синонимен ред са всички и удебеляват речника на колебанията за името на „това което с теб правим сега“ (с.55).

„Излизане от тъмното“ е книга за живеенето в светлосенките на думите поради някого. Книга за пораженията и провалите, и въпреки тях. Обезпокоена, обезпокояваща поезия.