Меир Шалев - "Момчето с гълъбите", изд. "Колибри, прев. Емилия Юлзари
Това е вече пълното подробно ревю след прочитането на книгата.
Това е една от книгите, чието прочитане отлагах дълго. Една от книгите, за които просто усетих кога е дошъл моментът. И една от книгите, за които вероятно ще пиша повече от веднъж. От вчера чета "Момчето с гълъбите" на Меир Шалев. Върви бавно, защото темата е в категорията "тежки" - война и любов по време на война. Не знам дали ще я разбера, почти със сигурност ще я чета бавно. Но искам да споделя един цитат - може би малко прекалено дълъг, но за мен всяка дума от него си заслужава:
"Тръгнах да си търся дом.Някои хора стрелят - в себе си или в в ближните си. А аз тръгнах да си търся дом. Такъв, който ще успокоява и лекува, с който ще се изграждаме взаимно и ще се опознаем и заобичаме.
Тръгнах. Въоръжен с неочаквания подарък, който получих от майка си, с намерението да изпълня желанието и повелята й. В думите й прозираше разкаяние:
- Вземи, Яир. Върви и си намери дом. Място за почивка на нозете ти. Трябва да си имаш свое място.
Продължи да ме наставлява:
- Дом, в който преди теб са живели хора, стар и не голям, ще го ремонтираш малко... - замълча за миг, пое въздух и се закашля. - И обърни внимание - къщата да е в старо селище. Дърветата около нея да са големи, най-добре кипариси. И стар рожков върши работа. От пукнатините в плочника да никне трева.
После ми обясни:
- В старото селище отмъщенията са останали в миналото, някогашните омрази са се притъпили, а наистина големите любови, не дребните и досадните, са се уталожили, вече няма място за нови възможности и не са останали сили за безплодни опити".
/прев. от иврит Емилия Юлзари/
Този откъс, особено последният абзац от него, ме остави без думи. Неволно направих сравнение с нещата, които са важни за нас, когато търсим нов дом. Разумни, рационално обосноани, понякога дори егоистични доводи. Свързани с удобство, близост и изгодни цени. А сега прочитам това и ми се струва толкова близко до... не, не до ума, по-скоро до духа - защото понякога има по-важни неща от това дали домът /не просто къщата, а домът/ е близо до работното място или до училището.
Има, но май започваме да ги забравяме...
Тези редове, написани дотук, заедно с цитирания откъс, написах и цитирах, докато още четях книгата. И признавам, че макар да ми се искаше да добавя още нещо за книгата, след като приключа с четенето, не знаех дали ще мога да го направя. Дали ще намеря нужните думи и нужните чувства, за да го направя.
Защото повече от веднъж, докато четях тази книга, се питах: за какво е всъщност тя? В началото, подведена може би и от анотацията, си мислех, че това е книга за война. И очаквах традиционните военни описания. Очаквах битки, очаквах много смърт. И много безнадеждност.
Не се оказа точно така.
Да, “Момчето с гълъбите” наистина е книга, в която има и война, и любов. И загуба. Но наред с това има и много надежда. Съзидание. Ново начало. Почти библейско раждане.
“Момчето с гълъбите” е книга за дома. За създаването на дом, за намирането на дом, за завръщането у дома, за това, което е домът за всеки от нас. И не само домът като мястото, където живеем, а всичко около този дом – определянето на мястото за градината, първото дърво, посадено от новия собственик на дома. И като казах “собственик” – всъщност ние ли притежаваме домовете или те нас? Не мога да се отърва от мисълта за дома, който не приема единия от своите обитатели – вратата, която “не иска” да се отключи, уредите, които не се подчиняват на ръцете, които ги докосват с неприязън, стените, които “шушнат”, когато между тях върви “неправилният”. човек
" - Сложи още пръст. Но не засипвай стъблото, там не бива да загнива! Не утъпквай с крака, дивак! Ще го задушиш! Това е първото ти дръвче в новата ти къща. Клекни
учтиво на четири крака и натискай пръстта с ръце. С малко сила и много нежност".
И ето, първото дърво е посадено и мястото започва да се превръща в дом.
Такъв дом, който не просто да ти осигурява защита от външния свят, дом, който не е просто мястото, където отиваш да спиш през нощта,
"Дом, който да те обгърне от всички страни, да ти даде покой и да утоли жаждата ти. Да се изградите един друг и да се изцелите един друг, да си смените взаимно пода и покрива, стените, вратите и прозорците, да си бъдете благодарни".
Защото домът има душа. И знае, усеща от какво има нужда “неговият човек”. И е готов да го даде… стига да го заслужим.
Но тази книга нямаше да е това, което е, ако не бяха гълъбите. Признавам, че никога не съм се замисляла особено за тези птици. Просто едни красиви, кротки наглед същества. Но тук те са символ – на дома, на вечното завръщане у дома. Пощенският гълъб не знае колко важно е съобщението, което носи. Той не лети, за да изпълни мисия. Просто иска да се прибере у дома.
"Те са като хората - казваше му тя. - Карат се, изневеряват си, хранят се заедно, копнеят за дома и получават разрив на сърцето".
Меир Шалев, "Момчето с гълъбите", прев. Емилия Юлзари
Както доста книги в последните години, така и в “Момчето с гълъбите” има две сюжетни линии. За разлика от други книги обаче, тук те не са ясно разграничени. Преливат се, застъпват се, вървят заедно и понякога “прескачането” от едната в другата е светкавично и неочаквано. Не очаквах разкритието накрая, изобщо не подозирах кое ще се окаже Момчето с гълъбите, нито се досещах по какъв начин ще е свързано с Яир. Към края имаше моменти, които ми се сториха не точно неправдоподобни, по-скоро нереални, като излезли от легенда или приказка.
Впечатли ме начинът, по който Яир говори за/ на майка си. В един момент говори за нея – “тя”, в следващото изречение вече се обръща към нея. Не ми стана ясна целта на този похват, но по някакъв странен начин ми хареса.
Отлагах дълго четенето на “Момчето с гълъбите”, но мисля, че я прочетох в точния момент. Радвам се, че го направих – това определено е една от книгите, които оставят трайни следи в паметта и душата.