Сега са кучешки времена и литературата е просто един от многото сиви занаяти за прехранване.
Поетите в кучешките времена копнеят да станат домашни любимци на своите покровители, разните там ценители на съвременното изкуство. Или както ги наричам аз – тъпите копелета с парите.
В кучешките времена писателите пишат единствено неща, съобразени с пазара. И с вкусовете на безобразно самоуверените, неграмотни консуматори.
Писателите в кучешкото време произвеждат качествени и удобни словесни PVC дограми и тоалетни чинии.
Аз съм се опитал да напиша нещо напълно непазарно, несъобразено с никой и нищо. Освен с моите мисли и чувства. И мисля, че ако някой е достатъчно милостив да приеме мене – човека, ще приеме и моята книга.
Калин Николов Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в Подуене, София. Завършил е медицина и специализирал психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, копирайтър, редактор. От 1996 до 2001 г. работи като лекар в психиатричната боница в Курило. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия. Публикува нещата си в периодичния печат – списанията „SAX“, „Егоист“, „Едно“, „Найт лайф“, „Ева“, „Клуб М“, вестниците на „Труд“. Бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания: „Квартал“, „Хъшове“, „Каналето“, „Шаш“, „Досиетата Хъ“, „Пълна лудница“. Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура, в която членува и брат му, писателят Светослав Терзийски. Калин Терзийски е написал книгите: „Сол“ (стихове), „Тринайсет парчета от счупеното време“(разкази), „Сурови мисли със странен сос“, участия в сборниците: „Недялко...projekt“, „Антология на живите“, „Обществен експеримент“, „Троица“, „Алкохол“.
Само мрак, мизерия, алкохолизъм, насилие. Не мерси. Дори и като сюжет е банален. Не знам каква награда е спечелил, но мисля да не се занимавм повече с него.
Така се случи, че това е първата ми художествена книга за годината. Дали ще се окаже предопределяща - не знам. Знам само, че за пореден път съм възхитен от разказите на Калин Терзийски - автор, който бива изключително оплюван и осмиван, но ставащ ми все по-любим с времето. Тези разкази са изповед пред читателя, искрени до болка и показващи не просто поредния Буковски-wannabe, а един наистина талантлив български писател, забулен в мъглата на алкохола, търсещ себе си (и откриващ се в последния меко казано унищожителен разказ). Тези разкази са истински дуел между живота и смъртта, младостта и времето, бащата и дъщерята в свят, в който лудостта не може да бъде поставена в рамка и закачена на определено място. Свят, в който наистина се питам „Има ли кой да ви обича?“.
Това е една от най-истинските оценки които давам- 5/5. Всеки трябва да прочете тази книга, това са толкова много интензивни и дълбоки чувства, прилежно пакетирани в 160стр. Каквото и да кажа би било малко. Ще оставя само този цитат който ме остави без думи, глупаво зяпнал някъде в нищото... * "И Антон К. заживя само заради тези мигновени погледи- всичко друго за него не представляваше живот. Все още не беше разбрал, че повечето хора живеят заради няколко мига в живота си. Още не знаеше и че немалко хора вече са изживели тези мигове и им остава да доживеят това, което им се случва между трите хранения."
Реших да седна и да прочета нещо на Калин Терзийски, просто за да съм прочела от-до нещо на Калин Терзийски. И... разбрах защо досега не съм чела нищо на Калин Терзийски.
Темата за мизерията в съвременната българска проза би била поносима, обаче явно аз съм мазохист, след като мине се-не мине месец-два, и решавам да се "натровя" с няколко последователни съвременни български писания. И тая мизерия в един момент ми идва повече, тя просто извира отвсякъде. И настроението ми неминуемо се скапва (казано на познатия ни език).
Откъде толкова мъка, нещастие, жестокост, Терзийски? Целият ми ден бе мрачен заради тези разкази... Иронични поздравления обаче на издателството и особено на редактора - някой май не признава пунктуация при подчинени изречения.
Напоследък ми се струва, че четем книги само за щастливи, богати и безгрижни хора. Бойко Борисов би казал "котараци с кюфтета", но разбира се 'Los ricos también lloran'* по името на първата голяма теленовела в света. И ако си мислим, че темите от пожълтяващата прогресивно българска преса се запътват трайно към книгите ни, "Има ли кой да ви обича" на Калин Терзийски прави тези еретични помисли на пух и прах с неговата книга за душата и страховете на хората - на всички страх.
Има ли кой да ви обича? Заглавието леко заблуждава, защото няма забележима любовна нишка в разказите. Повечето герои са самотни мъже. Но пък историите им са интересни. Особено последната за Антон К.