„Да се вгледаш в себе си е може би най-трудното и същевременно най-благодатното нещо, което можеш да направиш.“
Уортън умее да създава изкуство не само на платно, но и чрез писането си – прави го умело, с прецизно нанасяне на тънък слой от думи, с които поставя основата на романа. Смекчава контурите с финия си стил, за да се получи един завършен разказ за живота на твореца – историята на художника,
„свиващ гнезда"
в Париж.
Малкото, според Уортън, което знае за рисуването, сам придобива от „четене, гледане и копиране." В продължение на години той прекарва парижките си сутрини в Лувъра, където черпи вдъхновение от големите майстори - Рембранд, Тициан, Веласкес, Гоя, чувствайки ги много по-близки, отколкото приятелите, които действително има около себе си.
Среща се, разговаря, дори флиртува със странни и различни хора ежедневно, всеки със своите грижи и терзания. А той, художникът, изслушва изповедта им спокойно като свещеник.
Такова удоволствие бе да обикалям с този вече побелял симпатяга по улиците на френската столица, да забърквам заедно с него магически смеси, ставайки част от процеса по създаване на картините му. Да се докосна до философията, чувството за хумор и приятната му самоирония, до самотата, която остава вярна до него през годините.
Понякога пътят на твореца е труден, отегчителен, довежда дори до ръба. Необходим е баланс, за да не пропадне, а само с четка в ръка може да се избави от капана на изплъзващото се време. Има и моменти, когато художникът се чувства задръстен, изгубен, а вдъхновението сякаш избледнява, но все пак той успява да намери отново себе си, да открие мотивация и нова енергия, с които да продължи да прави това, което му носи най-голямо удоволствие и което осмисля живота му - да рисува.
Много ми допада как и в тази книга, по един непринуден начин, Уортън успява да накара читателя да се почувства като част от историята. Толкова е искрен, разкривайки най-деликатните кътчета от душата си, в които пази грешките и съжаленията, болките, които е трупал през годините, вината за това, че е наранявал хората около себе си.
Интересен финал. ; )
„Никой не желае онова, което притежава. Предполагам, това е същността на живота."