Crnac

by Tatjana Gromača, Dorota Jovanka Ćirlić (Translator)

First published January 1, 2004

About the author

Tatjana Gromača is a poet and fiction writer, and one of the greatest talents that has emerged in Croatian poetry in the last ten years. She is currently working as a journalist for Feral Tribune, a weekly magazine notorious for its political satire.

Her travelogues, reportages, fiction, poetry, literary essays and other have been published in books and magazines. Her poems have been translated into English, Italian, Slovenian and German.

Reviews

[Кремена Михайлова · Rating 5 out of 5]

Какво е голяма литература, какво е малка литература. Явно трябва да спра да се питам, да класифицирам… Какво повече може да ми трябва от това – да седна и да потъна в книгата, все едно сядам до баба и тя започва да разказва сладки приказки (не съм имала такава баба)… Да се отпусна, книгата да не ме притиска с претенции… Потънах и всичко исках да науча – за момичето, за майката и бащата, за бабата… Научих го – с малкото думи.

МОМИЧЕТО наистина беше особено – хем обикновено, хем различно:
„Хората бяха зли от страх, татко беше строг от страх. Мама беше тъжна от страх. Всички се бояха от нещо, само аз не се страхувах от нищо.“

Такава баба кой не е имал – да си приготвя роклята за „там“…
„Бабка се беше спряла в някакво отколешно време, в което била млада, висока и изправена като стрък трева. Беше си избрала точно това време, защото за нея то било най-хубаво. И ние, другите, също принадлежахме към него. Аз вече не бях аз, а покойната й сестра. Татко вече не беше татко, защото още не се беше родил, ами бабиният брат. Бабка вече не трябваше да страда, че сме я отлепили от дървената к къща. Не трябваше да разправя, че иска да умре. Беше доволна.
Като умря, пременихме я в новата рокля от шкафа, обухме й кафяви обувки от антилопа и й вързахме копринена черна забрадка. Ръцете си какво винаги държеше сключени, сякаш се молеше и в смъртта си.“

Историята за таткото, преживял загуба в най-ранна възраст, може да спечели конкурс за най-къс разказ.
„Татко трябвало бързо да порасне. За момчето с бретона не останало много време. Трябвало да чисти обора и да чете книги. Трябвало колкото се може по-скоро да завърши училище и да тръгне на работа. Да си намери жена, да построи къща. Да си роди дете, после още едно. Да отглежда царевица, кокошки и свине. Да направи къщичка за кучето. Гараж, сайвант, сушилня. Кочина, таван и овощна градина. Картофена нива, сметище. Да изсече гората, да довлече дървата. Да ги нареже на трупи, да ги нареди. Да запали печката. Да омъжи дъщеря си. Да построи гробница. Да излезе е пенсия.“

Ето и една майка без име.
„Веднъж, като се скара ужасно с татко, майка ми опакова куфарите и заяви: „Заминаваме при дядо и нана!“ Тръгнахме рано сутринта, докато баща ми още се преструваше , че спи. Когато ми хвърли крадешком един поглед, дори не му казах довиждане. Обърнах глава на другата страна. Бях съучастник на мама.
Във влака майка ми мълчеше. Гледах през прозореца – влакът минаваше през дълги равни полета, жълти жита и тъмнозелени гори. Край един ров в гората стърчеше дървен кръст и голям букет от пластмасови цветя/ Попитах майка ми за кого са цветята. Отвърна: „За някой човек, прегазен от влака, докато е пресичал линията.“
И тогава се разплака. Сякаш й беше много мъчно за прегазения.
Като пристигнахме при дядо и нана, телефонът звънна. Беше татко. Обаждаше се да се сдобрят с майка. Дядо и нана затвориха вратата на коридора, за да не чуваме както говори майка. Можехме да доловим само откъслеци от гласа й – беше тънък и жален като на момиченце.“ И дядо.
“Близо до блока, в който живееха баба и нана, имаше хотел,. Казваше се „хотел парк“. В него , някога отдавна, се бяха омъжили лелите ми. Музиката свиреше цяла нощ. Танцувахме, носехме тънки копринени токи на цветни фигурки. Жените имаха кокове, а мъжете – дебели бакенбарди и папийонки, Музикантите бяха охранени и потни, на челата им бяха лепнати банкноти. В паузите между музиката ядяхме храна от сребърни блюда и от чинии с позлатени ръбове.
Сега в хотела живееха бежанци, хора, които заради войната бяха избягали от държавата, в която живеехме ние, в държавата, където живееха дядо и нана. На прозорците на хотела висяха шарени нанизи от дрехо, стояха наредени буркани с мариновани чушки или обувки, които се проветряваха. В голямата банкетна зала сега имаше заведение, от което те блъсваше миризмата на евтина и лоша храна със запръжки от много брашно, лук и домати от консерва. Охранените музиканти ги нямаше никакви. Вместо тях на улицата пред хотел стояха цигани с бели обувки, които свиреха на тромпети и чакаха някой от минувачите да им подхвърли монета в шапката.
Дядо каза: „Блазе им. Имат всеки ден топка храна, не трябва да ходят на работа! Живеят на хотел като господа! Де да бях и аз така!“

Две „нива“ на мъката се преплитат в книгата. Едното – личностно, семейно, битово, все пак от страната на живота. Другото, по-късното, мъката на войната, на страха и несигурността, на насилствената смърт… Често за войната си мисля като „преди – по време – след“.

Ето обратното на това, което е било преди. Т.е. когато са пиели кафе заедно.
„Вече никой нямаше доверие на никого. Всеки можеше да е враг. Хората взеха да се затварят по къщите си, вече никой не седеше под овошките в двора и не пиеше кафе със съседите . Никой не печеше сладкиши и не ходеше на гости. Не се обаждаха един на друг по телефона. Подозрението засенчи всичко като голям сив дъждовен облак.“ По време на войната.
„Нана се разболя от войната. Държавата, в която живееха с дядо, стана враг на държавата, в която живеехме ние. По телевизията всеки ден показваха как е хвръкнала във въздуха фабриката, в която работеше баща ми. Нана гледаше и се притесняваше, че сигурно не сме успели да се спасим и да избягаме в гората. Толкова се побля от тревога, че влезе в болница. Не искаше нито да яде, нито да пие. Телефонните връзки бяха прекъснати. Изпращахме писма, но те не пристигаха никъде. Стегнахме си багажа и тръгнахме на път.
За първи път пътувахме при дядо и нана с автобус. Влаковете вече не вървяха. И автобусите от нашата държава също не ходеха до тяхната. Трябваше да отидем в друга страна и през трета да стигнем до държавата, която се намираше непосредствено до нашата.
Двете с майка ми седяхме в автобуса. Той беше претъпкан в костеливи мъжки лица, които се дебнеха едно друго крадешком, под око. Никой с никого не разговаряше. Всички чакаха да дойде митничарят, че да видят какъв е цветът на паспорта на съседа им. По цвета разбираха дали им е приятел или враг.
Майка ми се ядоса. Оставих кофичката от кисело мляко на седалката, докато автобусът беше спрял за почивка. Сега всички пътници, по името на фабриката-производител, щяха да разберат от коя държава сме. Щом научеха от коя държава сме, щяха да са против нас. Можеше дори да ни бутнат от автобуса в някоя яма или да ни задушат с възглавница, докато спим.“ След.
„В града направиха големи блестящи водоскоци, дълги подземни гаражи и молове на няколко етажа с кина и ресторанти. Ала това не промени изражението по лицата на хората, които вървяха по улиците, нито погледите на онези, които ги гледаха през прозорците на градските автобуси. Те си останаха същите и дори по-бледи и отсъстващи.“

Изобщо не се поколебах за 5 звезди. Да ги спестя заради броя на страниците ли (155)? Не! След като така ме умълча тази книга. След като залепнах за нея като с магнит. А някои от страниците са запълнени само с пет реда. Това значи запълване – не с количество, а със съдържание. Първата ми реакция беше – това с романите-фрагменти сигурно е писателски трик (всяка страница да е отделна част с номер). Но тук всичко е цялостно и пълно.

Често използваме израза „след тази книга не искам веднага друго да чета“. И аз го използвам, обаче не удържам и бързо грабвам друго. Исках след „Прелюбодейци“ на Вида Огненович и „Последни истории“ на Олга Токарчук да остана малко с двете книги/писателки. Но се потопих веднага в други книги. Сега не направих така. Останах с безимената жена. С бези��ената майка и безимения баща. С бабка. С нана. С безимените държави. Дали срещам това за първи път? Едва ли. Но тази безименост е толкова уместна тук - войната си е война и без имена на държави и хора.

Благодарна съм, че преводачката Русанка Ляпова е имала престой в Къщата за писатели в Пазин, Хърватия (там е преведена книгата). Дано само не ме съдят, че преписах половината книга тук... ;)

Любов от пръв поглед - и корицата, и всичко...

[Neva · Rating 5 out of 5]

Това го писах с помощно инфо от Ру преди известно време за едно списание, я да го копирам:

Има две причини за заглавието и нито една не е посочена конкретно в този роман от тежки фрагменти в изящен словесен обков, писан през 2004 г. като екзорсизъм на наскоро отшумелите югославски войни. Първата е песента на Джон Ленън и Йоко Оно Woman Is the Nigger of the World: “Жената е негърът на света... / ако е директна, казваме, че се мъчи да е мъж / ...и вкъщи е единственото място, което й приляга...”). Другата – че като “груба, маркираща, изключваща, тази дума съответства на онова, за което говори книгата: войната, омразата, нетолерантността”, според авторката. Така или иначе, в “Негър” идеологическо негодувание няма. Просто един човек разказва какво е да си млад и с разсъдъка си в среда, която постепенно полудява. Прави го лаконично, от сърце и с онази разтърсваща прецизност, на която е способна само поезията. За преводачката Русанка Ляпова ключът към “Негър” е липсата на предразсъдъци: “Преди две години сред постановките, показани на Хърватската театрална витрина, беше и впечатляващата адаптация на тази книга. Текстът ме очарова, затова го потърсих: оказа се, че е пренесен на сцената целият, без изменения. Влюбих се в него, както и в авторката, с която се запознах по-късно. Цялата ми работа по романа носи печата на нейното присъствие, на внимателното й приятелско отношение...”

[Angelina · Rating 4 out of 5]

Малка по обем, но всъщност голяма книга, разказана под формата на фрагменти и описваща нелекото детство и белязаната от война и абсурди младост на една безименна жена. Пестеливо, безкрайно откровено и директно разказана история, която поставя въпроси и описва болезнени състояния без обвинения и без отговори. С малко думи, Громача успява да каже страшно много без патос и драматизъм, но за съжаление и без оптимизъм и надежда, че нещо по-светло се крие в бъдещето.
PS И не за първи път, прекрасен превод на Русанка Ляпова.

[Lukáš Palán · Rating 3 out of 5]

Tatjana Gromača je z chorvatska a celá knížka černoch není o Morganu Freemanovi, jak by se mohlo zdát, ale o tom, jak Gromačová vyrůstala v Kroacii, kde shodou okolností zrovna začal památný turnaj v lidském basketbalu mezi Bosnou, Kroacií, Srbskem, Albánií, Makedonií a Slovinskem.

Začátek je docela o ničem, prostě klasický lyrický prdění o nějakým tom vyrůstání u babičky a tak. Pak se to trochu zahustí, páč mamka je fanynka nepřátelskýho týmu, ale když začne jít turnaj do finále, vše se tak nějak překlopí zpět do pohodičky a je konec knížky. Dávám tři hvězdičky, páč popisovat válku stylem "jeli jsme vlakem a lidi se na nás divně dívali" mi přijde jako nevyužitej potenciál.

[Kinga Sobaniec · Rating 3 out of 5]

"M*rzyn" przyciągnął mnie przez swój tytuł, wydający się dość anachroniczny i niewłaściwy. Postrzegam to słowo jako obelgę, dlatego zaciekawiło mnie, czemu jest tytułem i czy dotyczy osoby czarnoskórej. Spoiler alert: nie.

Ta książka opowiada o dorastaniu dziewczynki, której rodzice pochodzą z dwóch różnych nacji. Przez większość jej życia nie ma to znaczenia - dopóki nie wybucha wojna, najprawdopodobniej nawiązująca do wojen na terenie byłej Jugosławii. W książce obserwujemy to, jak bohaterka dorasta, jakie zawiązuje relacje z rodzicami, dziadkami i chłopcami, których poznaje, a także jej problemy z biedą. Najmocniejszą częścią książki jest jej końcówka, w której widzimy efekty wojny - dziewczynka i jej matka nie mogą odwiedzić chorej babci w szpitalu, a dzieci w szkole są segregowane w zależności od nacji ich rodziców. Szkoda, że ten motyw nie był rozwinięty bardziej, ponieważ był dla mnie najciekawszy. Natomiast cała książka opiera się na niedopowiedzeniach i domysłach, więc gra to w konwencji. Ogółem, książka niezła, ale czuję, że szybko wyleci mi z głowy.

[Elena Petrova]

Оформена като малки етюди, много образна и семпла, но емоционално наситена. Чета я и виждам картините - графики с едър щрих, в бяло, черно и червено.

[Geoffrey Mandiano · Rating 3 out of 5]

Like nothing I have ever read. Quite enjoyable, well written. A series of vivid pictures of the life of a girl in a war era in Croatia. I expect something more, a certain je ne sais quoi from a 4-star book, though.

[Marina Max]

Kolaž sastavljen od sličica iz života, vizualno i emotivno obojen tamnim, tamnim bojama... Pretamnim.
Podsjeća me na Borbelya, ali ima manje blata, a više književnosti. Ipak, mislim da ne mogu podnijeti više ove vrste tame, pa odustajem od Gromače.

[Patrik · Rating 1 out of 5]

Je li opetovano korištenje izraza "da li", korištenje futura prvog umjesto drugog, korištenje kondicionala "bi" za prva lica umjesto "bih" i "bismo", pisanje "biti će" i "s nikim" umjetnička sloboda, odsutsvo lektora ili nešto treće?
Da ne bi bilo zabune, moja ocjena bila bi ista i da nisam primijetio navedeno.

[Kaya McConnell]

Divna knjiga, vrlo fragmentirana, ali fascinantna. Ima neku narativnu liniju koja drži sve zajedno, ali svako poglavlje kao da je neki svoj kratki film ili kratka priča.
Nikad nisam naišla na nešto takvo prije Gromačinog Crnca.
Sve u svemu, fora.