Шмит винаги ме очарова с безкрайната си, почти „женска” чувствителност. Впечатлява се от неща, които вълнуват и мен. Открива красота в нещата, които харесвам и аз. Наблюдателен и изследващ, разкриващ нетрадиционни гледни точки.
Понякога звучи леко наивно, но нямаме ли нужда от малко повече простота (не простотия! ;) ) в ежедневието?!
Самият разказ „Мечтателката от Остенде” много ме въодушеви. Любопитен ми беше образът на старицата Емма – блага, смирена и спокойна, но и с голяма вътрешна сила и скрити искри, дори сприхавост и променливост на настроенията..
В този разказ бих приела и двата изхода, еднакво романтични и достоверни биха ми изглеждали мечтите за невъзможна любов и безкрайните фантазии, но и абсолютно невероятните истории, които може да са рядкост, но се случват.
Въпреки че краят обикновено ме интересува и често е интригуващ, основното удоволствие е в целия разказ - според мен умее да измисля интересни истории Шмит, направо игрички си играе понякога.
“Съвършеното убийство”
Може би твърде буквално възприех всичко, но ако целта на Шмит е била читателят да изпита неприятно чувство, постигнал я е. Каква загуба на „човешки материал” ... за нищо... Толкова фалш и „кухост” трудно понесох. И още човешки слабости в тази наглед не особено оригинална история: поддаване на манипулации, допускане на „червея на съмнението”, липса на доверие и комуникация между близки хора, нестабилност на човешките емоции (може би в по-голяма степен женските), лесно достигане до крайности...
„Да оздравееш”
Леко досаден ми беше. Този път само ме интересуваше „какво ще стане накрая”, без да ми допада начина, по който се разказва историята.
„Голямата промяна” сякаш стана прекалено бързо, имаше някакво несъответствие в състоянието на Карл и неговите действия. Умът на Стефани също беше „променлив”.
Няма съмнение, че харесвам и вярвам в подобен вид „вътрешна трансформация” на личността под влияние на стимулираща личност, но тук не ме впечатли как е представено това.
„Лоши четива”
Започна доста живо, с по-силно изразени емоции от страна на Шмит. Чак се хилех („за чужда сметка”). За щастие това, което иронизираше, се обърна точно така, както ми се искаше, иначе щеше да е доста елементарно да завърши с тотално отричане на иронизираното явление. Всъщност може пак да се открие двусмисленост – хем да се каже – „Ето, това, което иронизираш, си заслужава присмеха”, хем: „Присмиваш се, но виждаш, че хората се поддават и се оплитат в това, на което се подиграваш”...
„Жената с букета” – най-кратък, но като една приятна импресия. Още преди да видя в него обръщението „Ерик”, разбрах, че авторът иска да разкаже нещичко за себе си, а и за всички нас... ;)
Има един общ, за съжаление тъжен елемент в петте разказа...
Също и общи черти между някои от героите: лабилност, самотност...
„Мечтателката от Остенде” ми хареса най-много от петте разказа. Следва „Жената с букета”.