Следеният човек

by Веселин Бранев

Genres: Nonfiction, History

488 pages, Paperback

First published July 10, 2007

About the author

Веселин Бранев е роден в София през 1932 г. Завършил е право в Софийския университет, след което е бил журналист, сценарист и кинорежисьор. Автор е на две белетристични книги - "Чаша кафе сутрин" (1966) и "Осъмване без някого" (1967). Сценарист на игрални и телевизионни филма и режисьор на "Записки по българските въстания" (1980 - седем от тринадесетте серии), "Хотел Централ" (1983), "Убийства" (1987), "Сумрак" (1989, спрян) и др. От 1997 г. живее в Канада.

Reviews

[Georgi · Rating 5 out of 5]

Ако трябва да назова една единствена книга, която най-добре описва живота през социализма и същността на тоталитарния режим, без никакво колебание това ще бъде „Следеният човек“ на Веселин Бранев. Странно, нали? Обикновено Георги Марков и неговите „Задочни репортажи за България“ са на върха на езика, есетата му, прилежно събрани в няколко сборника през последните години, също. А „Следеният човек“, издадена през далечната 2007 г. от изд. „Фама“, е с отдавна изчерпан тираж, почти непозната на широката публика.

Самият аз я намерих случайно, продаваше се в интернет. Купих си я преди няколко години, но само я разлистих набързо. Видях множество цитирани документи от архивите и незнайно защо реших, че може би няма да е твърде интересна. Огромна грешка! По-увлекателна книга не бях чел отдавна! Не се откъснах от нея няколко дни, а днес вече я числя към едни от най-ценните томове в личната ми библиотека.

Кой е Веселин Бранев и защо „Следеният човек“ е толкова важна книга? Отраснал в семейството на интелектуалци с баща, известен с левичарските си пристрастия, който при това е лежал в затвора и членува в комунистическата партия от 1918 г., Бранев е от една особена категория хора в зората на комунистическия режим. Завършва Френския колеж в София и твърде рано си поставя за цел никога да не прави компромис със съвестта си и да няма нищо общо с „Единствената партия“, както упорито я нарича в спомените си. Ужасно трудна задача, както се оказва в последствие.

Цялото ревю: https://bibliotekata.org/2022/02/19/s...

[Mariya Stoilova · Rating 5 out of 5]

Книгата сякаш ми отговори на доста въпроси, свързани с настоящето и генерално ми обясни защо трудно "ще се оправим", вероятно трябва да минат още доста поколения, докато изчистим пренастройката , идваща от homo sovietucus. Но това ще стане само при информираност за онова уж прекрасно време, което е било един малък затвор на личността и е създал едни бездушни хора. В книгата има истории, които звучат анекдотично и доста абсурдно даже - като случката, където авторът бързя от Боровец за София, за да не изпусне гласуването и отивайки в секцията се оказва, че вече е гласувал. Друго ключово е, че авторът не изключва себе си и собствените си действия и вини, които произлизат от тях.

[Иван Гърков · Rating 4 out of 5]

В книгата на Веселин Бранев общо взето става дума за живота му- един нормален човек, режисьор, който описва как държавна сигурност тогава го е следяла за абсолютно всяко нещо, дори и за най-тривиалните и прости неща. Анализира и коментира всички доноси от различни агенти, близки и приятели, които са правени за него и разказва колко трудно е изобщо да се развиваш в един тоталитарен режим, без да правиш някакви компромиси със себе си и идеалите си.

Бранев казва, че средностатистическият комунист не е някакъв фанатик, той по-скоро е циник, който прави необходимото, за да си осигури привилегировано положение и да живее по-добре. Двигател на обществения живот не е вярата в някакъв идеал, а волята за власт. Държавна сигурност обаче не е чиста формалност, дейността и е от съществено значение за функционирането на режима, който би рухнал на другия ден, ако не се е опирал на репресивен апарат. Противно на афишираните намерения, ролята на ДС не е била само да се бори само с враговете или да наказва виновните. Тя взема на прицел основно невинните, които трябва да бъдат държани постоянно в страх, за да и сътрудничат и да допринесат за постигането на един друг идеал - за напълно прозрачно общество, намиращо се под постоянно наблюдение, където машината за контрол ще знае всичко за всички.

Конституцията и законите не са първа грижа на агентите от ДС, както и на останалите висши партийни апаратчици, за които индивидуалната роля винаги може да застане над общовалидния закон, дори той да отговаря напълно на духа на комунизма. По времето на комунизма всичко може да се уреди, да се уговори, да се купи, изключението е заместило правилото. Връзкарството и облагодетелстването се ширят навсякъде, търсенето на влиятелен вуйчо, зет или братовчед е единствения начин да се решат хилядите проблеми на ежедневието. Гръмко прокламираното равенство между всички граждани служи всъщност са фасада на едно кастово общество, изградено от едни различни концентрични кръгове около центъра на властта. Това са били политбюро начело с генералния секратар, инстанции, лижещи гъза на съветските вождове.

Като се издига по кастовата стълбица и доближава до центъра на властта, човек трупа най-различни привилегии: да живее в града и в квартала, който си избира, да запише децата в добро училище, да им осигури стипендии за следване в чужбина, да пазарува в специални магазини за обкръжението на властта(там се продават качествени стоки, които не се намират в ужасните магазини за простосмъртни), да си купи кола, без да чака три, пет или десет години, да ходи в приятни почивни домове на изгодни цени, да има достъп до ловните резервати, да може да пътува в чужбина. В същото време е имало хора, на които цял живот им е отказвано да пътуват в чужбина, само защото са нямали връзки, Георги Марков в задочните репортажи дава много хубави примери за това. После откъде идвала цялата тая шуробаджанащина и връзкарство... А недоволните хора днес обвиняват демокрацията за всичко, сякаш тя ни е проблема, а не неадекватният преход, който сме имали и факта, че сме наследили всичките тези пороци още от комунизма + и че половината от хората в момента в управлението са бивши комунисти.