What do you think?
Rate this book
Везни
256 pages, Paperback
First published January 1, 1982
7 people are currently reading
161 people want to read
About the author
Pavel Vezhinov
56 books34 followersPavel Vezhinov (Bulgarian: Павел Вежинов) (November 9, 1914 – December 2, 1983), born Nikola Delchev Gugov (Bulgarian: Никола Делчев Гугов), was a Bulgarian novelist and scriptwriter, with an interest for social and ethical issues and one of the first Bulgarian authors to use elements of fantasy in his fiction. Vezhinov is best known for his novels The Barrier (Бариерата) (1976) and In the night riding the white horses (Нощем с белите коне)(1975), both later adapted for screen, as well as the screenplay for the Bulgarian film classic Three Reservists (Тримата от запаса)(1971).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 19 of 19 reviews
November 9, 2025
„През цялото време, докато преглеждах една по една тия пожълтели от времето рисунки, някаква мисъл живееше в мен, мисъл без думи. Възможно ли е това — мисъл без думи? Искам да ви уверя, че наистина е възможно. Ние сме свикнали да наричаме това „желание“, без да разбираме добре смисъла на тая дума. Сега вече знам, че чувството може да мисли така, както и разумът.“
„Везни“ е забележителен български роман! Той представлява сложна плетеница от силни философски разсъждения, страшно емоционални ретроспекции и любовни драми. Основната тема в него е тази за паметта и нейното огромно значение в човешкия живот, но същевременно са повдигнати разнообразни важни въпроси. Павел Вежинов сладкодумно и проницателно е разказал любопитна житейска история, както и отдал почит на природата. Всеобхватната стойност на чувствата също е представена по достоен начин. Главен герой в романа е успешен архитект, който е загубил паметта си след странна злополука. Впоследствие той се опитва да възстанови своите спомени, преоткривайки своята противоречива личност и като цяло света...
„Защо е изчезнала така странно, така необяснимо? Потънах в догадки. А на всичко отгоре мисълта ми работеше свежо и чисто. Беше много приятно да имаш такава хубава и точна мисъл в главата си.“
„Навярно смиреният човек е по-щастлив от тоя, който непрекъснато се вслушва в гласовете на своите желания. И подчиненият е по-свободен от тоя, който ръководи неговия живот. Тая мисъл ще ви се види навярно доста консервативна. И такава си е всъщност. Но в случая не е виновна мисълта, животът е виновен.“
„Обзе ме някакво огромно, непреодолимо желание да я разпитвам още и още. Но намерих сили да се възпра. Не трябваше да я насилвам, не трябваше да я принуждавам. Смътно усещах, че тогава Лидия ще почне да говори не това, което мисли, а което очаквам да чуя от нея.“
„Все си мисля, че сатаната е бил част от бога. И господ е направил фатална грешка, като го е изтръгнал от себе си. Сега вече сатаната няма друг изход, освен да си гледа своята работа… Иначе съществуването на бога съвсем ще се обезсмисли…“
„Хора като хора, доста подобни на мен, макар и малко различни. Наистина съзнавах донякъде, че не са точно такива в книгите, които бях чел. Но и на това съмнение намирах някакъв отговор. Ами писателите именно за това са писатели — да правят хората по-различни и главно по-интересни.“
„Стари, стилни здания, някои от тях доста хубави. Много дървета, засадени близо едно до друго, при това от двете страни на улицата, така че се движехме под истински зелен тунел. Изведнъж се почувствах много насърчен. На такава улица може да се живее. В който и град да е, в която и да е страна, на тая улица действително може да се живее.“
„Всяко човешко мислене е несъвършено, дори най-съвършеното. Иначе и природата би мислила, вместо да си прахосва силите в безброй комбинации, за да стигне до някакъв свестен извод. Щом тя не мисли, изглежда, че смисълът на съществуването е в самите опити.“
„...Тогава още не бях стигнал до мисълта, че главната цел на всяко изкуство е да събере и докосне душите на хората. И че тая цел, стига да може да бъде постигната, е за предпочитане пред всички канони.
„… Каква е тая непонятна стихия в хората?… Защо трябва да стоварят върху един човек цялата си любов? А след това и цялата си омраза?… Всички хора на тоя свят си приличат, защо трябва да си внушаваме, че един от тях е съвсем особен и неповторим. И да стоварим върху него всички урагани на чувствата си.“
„Всичко това научих от Марта по време на целия ми престой в Брестник — къс по къс, свитък по свитък. Тя разказваше неохотно, семейните истории не я интересуваха, не залагаше на тях нищо. За нея всеки човек съществуваше сам за себе си и отговаряше сам за себе си. Това не беше за нея някаква научна или морална концепция, разбира се, по-скоро простичък възглед за живота. Човек няма право да се оправдава с нищо, освен със самия себе си.“
„Моя пръв истински човешки сън. Едва когато отворих очи, осъзнах колко невероятно е това човешко преживяване. Колко необикновено и все пак колко истинско. Все още треперех от чувствата, които бях изпитал, чувства, които не знаех, че съществуват. Сякаш бях надникнал внезапно в някакъв друг свят, съвсем различен от тоя, който познавах и който хората могат да понасят само защото са свикнали с него, както са свикнали и със самите себе си.“
„Мястото наистина беше много хубаво. Но до ден-днешен хубаво за мен не значи красиво. Хубаво е това което е съзвучно с моя вътрешен мир.“
„Мислех и разсъждавах с необикновена лекота. Безупречната логика на моето мислене озадачаваше дори доктор Топалов. Рано е още да правя прекалени изводи, но очевидно образното и логичното мислене си пречат по някакъв начин. И в същото време взаимно се подпомагат. Това е един от парадоксите на живото съществуване, който го прави необикновено богато и сложно.“
„ ...Ти имаш вкус. И навярно по-добър от моя… Но ти имаш свой вкус. Ти си творец, ти си длъжен да вярваш на вкуса си, иначе не би направил нищо свое… Иначе би се разтворил като мен в чуждите вкусове. И би се обезличил!…“
„Едно от тях цъфтеше точно в тия дни — върха на лятото. Не храст, истинско дърво — гладко стебло, големи листа, цветове като бели макове. Като не знаех как се нарича, измислих му сам име — „закъсняла любов“. Може би бях малко несправедлив към любовта, никоя любов не е късна, тая, която не бърза, е винаги най-силна, дори да не даде плодове.“
„Всичко на тоя свят се плаща — рано или късно! А изглежда, че най-скъпо се плащат сълзите човешки.“
„Кафето наистина беше отлично. Струваше ми се, че не е възможно да съществува друг такъв дълбок и силен аромат в природата.“
„Използвах тишината, за да се върна при моя сън. Не, не приличаше на кошмар, поне това бе моето чувство. По-скоро на невероятно приключение, смисълът на което все още си оставаше за мен загадка. Наистина вечерта Христофор бе споменал нещо за бесовете. Но нима една дума можеше да породи толкова невероятни асоциации. Или пък това бе някакъв много по-дълбок и по-сложен размисъл?“
„Какво значение имат фактите на живота без чувствата, които са ги предизвикали?“
„От човешките изкуства само музиката е извън човека и над човека. Извън живота и над живота. Най-старите галактики, галактиките на свръхсъзнанието, навярно произвеждат само музика, нищо друго.“
„Музиката минаваше през мен така, както вятърът минава през клоните на дървото. И едва сега ми стана ясно това, което поетите отдавна знаят — не шуми вятърът, шумят листата. Каквито и да са звуците, музиката оживява в самите нас. Можем да направим вятър, но не можем да направим чувство.“
„Везни“ е забележителен български роман! Той представлява сложна плетеница от силни философски разсъждения, страшно емоционални ретроспекции и любовни драми. Основната тема в него е тази за паметта и нейното огромно значение в човешкия живот, но същевременно са повдигнати разнообразни важни въпроси. Павел Вежинов сладкодумно и проницателно е разказал любопитна житейска история, както и отдал почит на природата. Всеобхватната стойност на чувствата също е представена по достоен начин. Главен герой в романа е успешен архитект, който е загубил паметта си след странна злополука. Впоследствие той се опитва да възстанови своите спомени, преоткривайки своята противоречива личност и като цяло света...
„Защо е изчезнала така странно, така необяснимо? Потънах в догадки. А на всичко отгоре мисълта ми работеше свежо и чисто. Беше много приятно да имаш такава хубава и точна мисъл в главата си.“
„Навярно смиреният човек е по-щастлив от тоя, който непрекъснато се вслушва в гласовете на своите желания. И подчиненият е по-свободен от тоя, който ръководи неговия живот. Тая мисъл ще ви се види навярно доста консервативна. И такава си е всъщност. Но в случая не е виновна мисълта, животът е виновен.“
„Обзе ме някакво огромно, непреодолимо желание да я разпитвам още и още. Но намерих сили да се възпра. Не трябваше да я насилвам, не трябваше да я принуждавам. Смътно усещах, че тогава Лидия ще почне да говори не това, което мисли, а което очаквам да чуя от нея.“
„Все си мисля, че сатаната е бил част от бога. И господ е направил фатална грешка, като го е изтръгнал от себе си. Сега вече сатаната няма друг изход, освен да си гледа своята работа… Иначе съществуването на бога съвсем ще се обезсмисли…“
„Хора като хора, доста подобни на мен, макар и малко различни. Наистина съзнавах донякъде, че не са точно такива в книгите, които бях чел. Но и на това съмнение намирах някакъв отговор. Ами писателите именно за това са писатели — да правят хората по-различни и главно по-интересни.“
„Стари, стилни здания, някои от тях доста хубави. Много дървета, засадени близо едно до друго, при това от двете страни на улицата, така че се движехме под истински зелен тунел. Изведнъж се почувствах много насърчен. На такава улица може да се живее. В който и град да е, в която и да е страна, на тая улица действително може да се живее.“
„Всяко човешко мислене е несъвършено, дори най-съвършеното. Иначе и природата би мислила, вместо да си прахосва силите в безброй комбинации, за да стигне до някакъв свестен извод. Щом тя не мисли, изглежда, че смисълът на съществуването е в самите опити.“
„...Тогава още не бях стигнал до мисълта, че главната цел на всяко изкуство е да събере и докосне душите на хората. И че тая цел, стига да може да бъде постигната, е за предпочитане пред всички канони.
„… Каква е тая непонятна стихия в хората?… Защо трябва да стоварят върху един човек цялата си любов? А след това и цялата си омраза?… Всички хора на тоя свят си приличат, защо трябва да си внушаваме, че един от тях е съвсем особен и неповторим. И да стоварим върху него всички урагани на чувствата си.“
„Всичко това научих от Марта по време на целия ми престой в Брестник — къс по къс, свитък по свитък. Тя разказваше неохотно, семейните истории не я интересуваха, не залагаше на тях нищо. За нея всеки човек съществуваше сам за себе си и отговаряше сам за себе си. Това не беше за нея някаква научна или морална концепция, разбира се, по-скоро простичък възглед за живота. Човек няма право да се оправдава с нищо, освен със самия себе си.“
„Моя пръв истински човешки сън. Едва когато отворих очи, осъзнах колко невероятно е това човешко преживяване. Колко необикновено и все пак колко истинско. Все още треперех от чувствата, които бях изпитал, чувства, които не знаех, че съществуват. Сякаш бях надникнал внезапно в някакъв друг свят, съвсем различен от тоя, който познавах и който хората могат да понасят само защото са свикнали с него, както са свикнали и със самите себе си.“
„Мястото наистина беше много хубаво. Но до ден-днешен хубаво за мен не значи красиво. Хубаво е това което е съзвучно с моя вътрешен мир.“
„Мислех и разсъждавах с необикновена лекота. Безупречната логика на моето мислене озадачаваше дори доктор Топалов. Рано е още да правя прекалени изводи, но очевидно образното и логичното мислене си пречат по някакъв начин. И в същото време взаимно се подпомагат. Това е един от парадоксите на живото съществуване, който го прави необикновено богато и сложно.“
„ ...Ти имаш вкус. И навярно по-добър от моя… Но ти имаш свой вкус. Ти си творец, ти си длъжен да вярваш на вкуса си, иначе не би направил нищо свое… Иначе би се разтворил като мен в чуждите вкусове. И би се обезличил!…“
„Едно от тях цъфтеше точно в тия дни — върха на лятото. Не храст, истинско дърво — гладко стебло, големи листа, цветове като бели макове. Като не знаех как се нарича, измислих му сам име — „закъсняла любов“. Може би бях малко несправедлив към любовта, никоя любов не е късна, тая, която не бърза, е винаги най-силна, дори да не даде плодове.“
„Всичко на тоя свят се плаща — рано или късно! А изглежда, че най-скъпо се плащат сълзите човешки.“
„Кафето наистина беше отлично. Струваше ми се, че не е възможно да съществува друг такъв дълбок и силен аромат в природата.“
„Използвах тишината, за да се върна при моя сън. Не, не приличаше на кошмар, поне това бе моето чувство. По-скоро на невероятно приключение, смисълът на което все още си оставаше за мен загадка. Наистина вечерта Христофор бе споменал нещо за бесовете. Но нима една дума можеше да породи толкова невероятни асоциации. Или пък това бе някакъв много по-дълбок и по-сложен размисъл?“
„Какво значение имат фактите на живота без чувствата, които са ги предизвикали?“
„От човешките изкуства само музиката е извън човека и над човека. Извън живота и над живота. Най-старите галактики, галактиките на свръхсъзнанието, навярно произвеждат само музика, нищо друго.“
„Музиката минаваше през мен така, както вятърът минава през клоните на дървото. И едва сега ми стана ясно това, което поетите отдавна знаят — не шуми вятърът, шумят листата. Каквито и да са звуците, музиката оживява в самите нас. Можем да направим вятър, но не можем да направим чувство.“
July 16, 2015
Колебливата ми природа е свикнала да слага житейските си неволи на кантар, имам не една приятелка везни и въобще, числата/мерките винаги са ме интересували, колкото и страстно да се мразя с математиката. Чехов е казал, че ако в първото действие на една история има пушка на стената, то до трето действие тя задължително трябва да гръмне. Освен ако не четете 2666 на Роберто Боланьо also known as успоредното ми четиво (въпреки че подозирам, че трябва да му се отдам изцяло), където още на корицата ви предупреждават да не очаквате да намерите отговора на въпроса си ама защо се казва така в книгата.
Само че това не е Р.Б., това е Павел Вежинов и вместо като някакъв страшен, респектиращ образ, аз го възприемам като сладкодумния роднина, чиито истории се леят на всяко семейно събиране, чиито истории можеш (и искаш) да слушаш вечно.
Мисълта ми, в крайна сметка, бе, че заглавието на романа се споменава (защото не мога да кажа, че това е обяснение) в края.
Погледнах Везните - стрелката беше спряла точно на Нула. Нищо повече не можех нито да прибавя, нито да отнема.
Не че това беше основното, ала трябваше да започна отнякъде.
Няма да ви отегчавам с биографични факти за Вежинов и това как името, с което е познат, е всъщност псеводним, как умира внезапно, някак като героя си Урумов. Няма да се изкушавам да се връщам към "Нощем с белите коне", колкото и голяма да е любовта ми към нея.
"Везни" е последният завършен роман на Вежинов. Публикуван е само година преди смъртта му. Всъщност любопитното е, че е точно година преди това. Излиза от печат на 20-и декември 1982, П.В. почива на същата дата следващата година.
Книгата е ретроспективна, връща се в началото на човешкото самосъзнание. Героят търси себе си, интересува се живо от битието, от зародиша му, от края му, задава си константно въпроса защо. Търси да намери в себе си (в себе си!!!, не във външния свят) нещото, което му липсва само за да осъзнае, че строи невъзможната си (но и невъзможно красивата си) въздушна кула и че илюзорността на желанието му скоро ще се стовари върху него с пълна сила.
Главният герой, архитект Симеон Игнатов Балевски, претърпява злополука на работното си място и получава частична амнезия - т.е., загубва личната (терминът се ползва свободно и условно) си памет. Помни работни понятия, факти за разни неща, но не може да навърже хората и емоциите към тях. Което неминуемо ме навежда на размисъла колко от (и доколко) връзките ни в този свят се градят на визуалното. Ако не помним лицето, губим емоцията. Не че това задължително изключва романтичната вероятност любовта да е сляпа. Ала я трансформира.
"Везни" е роман за спомнянето на един живот, който е бил твой, но се е изплъзнал най-нахално от ръцете ти и сега, докато се опитваш да си го върнеш, малко по малко съзнаваш, че може би не е бил най-доброто, на което си способен, че може би не ти харесва вече, че имаш възможност - сега, в ролята на неутралния наблюдател - да го промениш. И го правиш.
"Везни" е много философски настроен роман и изобщо не се бои да си го признае. На места почти спиритуален - или може би аз, с моите теории за други животи, си внушавам това. Но факт е, че книгата би била словесно удоволствие за всеки любител на психологично-философските проблеми, казусите на битието и накрая, но не на последно място - език-кавалкада, език, който просто те взима със себе си, отвлича те и толкова. И развиваш стокхолмски синдром към тоя език, и не искаш да се пускате, защото кой би искал да спре нещо толкова хубаво?
Но ето, че мисля. Там е работата - човек не може да не мисли. Човекът е длъжен да мисли. Ако не мисли, той може да погуби своето собствено съществуване. Не съм сигурен дали тая възможност е най-добрата. Всяко човешко мислене е несъвършено, дори най-съвършеното. Иначе и природата би мислила, вместо да си прахосва силите в безброй комбинации, за да стигне до някакъв свестен извод. Щом тя не мисли, изглежда, че смисълът на съществуването е в самите опити. Но и това съждение е доста съмнително.
- Лидия, знаеш ли от какво е произлязла вселената? От едно съвсем обикновен човешко сърце, което се е пръснало от любов... Или от досада - все едно...
Каква е тая непонятна стихия в хората? Защо трябва да стоварят върху един човек цялата си любов? А след това и цялата си омраза?... Всички хора на тоя свят си приличат, защо трябва да си внушаваме, че един от тях е съвсем особен и неповторим. И да стоварим върху него всички урагани на чувствата си (...)
И една друга мисъл започна да ме потиска през последните дни. Моят най-хубав, най-безпощаден апарат, скрит в черепа ми, като че ли започна да замлъква и гасне. И как няма да гасне, като нищо не го подтиква към работа. Навярно и с вас е така, помислете, и ще видите в каква нищожна степен сега разсъдъкът управлява човешките действия. Ние се движим почти механично в свят, в който всичко е старателно обмислено и подредено. Качваме се в автобуса или трамвая, слизаме точно на определената спирка. Като кукли влизаме в учреждението, в което работим. Нямаме никаква възможност за избор и размишление. Трябва да стигнем на определен етаж, да влезем в определена стая, да седнем зад определено бюро. Най-често ще вършим там определена механична работа. Но дори да не е определена, ние пак ще избягваме да мислим, ще вървим по един утвърден ред от страх да не сбъркаме.
Всичко това ние наричаме цивилизация. Никога не размишляваме какво означава тая дума - свобода или робство, живот или смърт. Просто сме убедени, че това е единственият начин да се живее човешки. Пък и да не сме убедени, като че ли нямаме друг избор. Тоя механизъм, който сме създали през вековете, е толкова могъщ и силен, че пред него човешките индивиди приличат на мравки пред локомотив. Не сме в състояние нито да го спрем, нито да коригираме посоката му. Единствената ни възможност е да го обслужваме. И той ще става все по-грамаден, все по-тежък, все по-брутален, докато най-сетне съвсем не ни премаже под себе си.
Старче, човешката душа е пълна с бесове... Между тях най-страшен е бесът на разрухата. Най-страшен и най-необясним. Говори се за стихия на разрушението. Никой не говори за стихия на съзиданието.
Как можеш да пътуваш нощем с кораб или с лодка, като виждаш на небето само една звезда - своята собствена. Само своите желания, само своите цели. Къде можеш да стигнеш със своята нещастна лодка освен при себе си. Разбира се, че ще се въртиш като омагьосан в омагьосаното море.
Знаете ли какво представлява човешкото самосъзнание? Това същото, което така злощастно бях загубил?... Ами нищо друго, освен една малка вселена (...) Тя не е плоска вселена и не е стационарна вселена. Тя се огъва. Тя се разбягва. Моята като всички други се огъва под силата на сoбствената ми гравитация, на моето малко, никакво аз... И сега съвсем е е заприличала на вдлъбнато огледало или на съвсем малка, сплесната леща - не съм много силен по оптиката. Какво мога да направя с нея? Ами каквото може да стане и по простите закони на физиката. Мога да видя себе си в нейния фокус. Или да подпаля себе си там.
Само че това не е Р.Б., това е Павел Вежинов и вместо като някакъв страшен, респектиращ образ, аз го възприемам като сладкодумния роднина, чиито истории се леят на всяко семейно събиране, чиито истории можеш (и искаш) да слушаш вечно.
Мисълта ми, в крайна сметка, бе, че заглавието на романа се споменава (защото не мога да кажа, че това е обяснение) в края.
Погледнах Везните - стрелката беше спряла точно на Нула. Нищо повече не можех нито да прибавя, нито да отнема.
Не че това беше основното, ала трябваше да започна отнякъде.
Няма да ви отегчавам с биографични факти за Вежинов и това как името, с което е познат, е всъщност псеводним, как умира внезапно, някак като героя си Урумов. Няма да се изкушавам да се връщам към "Нощем с белите коне", колкото и голяма да е любовта ми към нея.
"Везни" е последният завършен роман на Вежинов. Публикуван е само година преди смъртта му. Всъщност любопитното е, че е точно година преди това. Излиза от печат на 20-и декември 1982, П.В. почива на същата дата следващата година.
Книгата е ретроспективна, връща се в началото на човешкото самосъзнание. Героят търси себе си, интересува се живо от битието, от зародиша му, от края му, задава си константно въпроса защо. Търси да намери в себе си (в себе си!!!, не във външния свят) нещото, което му липсва само за да осъзнае, че строи невъзможната си (но и невъзможно красивата си) въздушна кула и че илюзорността на желанието му скоро ще се стовари върху него с пълна сила.
Главният герой, архитект Симеон Игнатов Балевски, претърпява злополука на работното си място и получава частична амнезия - т.е., загубва личната (терминът се ползва свободно и условно) си памет. Помни работни понятия, факти за разни неща, но не може да навърже хората и емоциите към тях. Което неминуемо ме навежда на размисъла колко от (и доколко) връзките ни в този свят се градят на визуалното. Ако не помним лицето, губим емоцията. Не че това задължително изключва романтичната вероятност любовта да е сляпа. Ала я трансформира.
"Везни" е роман за спомнянето на един живот, който е бил твой, но се е изплъзнал най-нахално от ръцете ти и сега, докато се опитваш да си го върнеш, малко по малко съзнаваш, че може би не е бил най-доброто, на което си способен, че може би не ти харесва вече, че имаш възможност - сега, в ролята на неутралния наблюдател - да го промениш. И го правиш.
"Везни" е много философски настроен роман и изобщо не се бои да си го признае. На места почти спиритуален - или може би аз, с моите теории за други животи, си внушавам това. Но факт е, че книгата би била словесно удоволствие за всеки любител на психологично-философските проблеми, казусите на битието и накрая, но не на последно място - език-кавалкада, език, който просто те взима със себе си, отвлича те и толкова. И развиваш стокхолмски синдром към тоя език, и не искаш да се пускате, защото кой би искал да спре нещо толкова хубаво?
Но ето, че мисля. Там е работата - човек не може да не мисли. Човекът е длъжен да мисли. Ако не мисли, той може да погуби своето собствено съществуване. Не съм сигурен дали тая възможност е най-добрата. Всяко човешко мислене е несъвършено, дори най-съвършеното. Иначе и природата би мислила, вместо да си прахосва силите в безброй комбинации, за да стигне до някакъв свестен извод. Щом тя не мисли, изглежда, че смисълът на съществуването е в самите опити. Но и това съждение е доста съмнително.
- Лидия, знаеш ли от какво е произлязла вселената? От едно съвсем обикновен човешко сърце, което се е пръснало от любов... Или от досада - все едно...
Каква е тая непонятна стихия в хората? Защо трябва да стоварят върху един човек цялата си любов? А след това и цялата си омраза?... Всички хора на тоя свят си приличат, защо трябва да си внушаваме, че един от тях е съвсем особен и неповторим. И да стоварим върху него всички урагани на чувствата си (...)
И една друга мисъл започна да ме потиска през последните дни. Моят най-хубав, най-безпощаден апарат, скрит в черепа ми, като че ли започна да замлъква и гасне. И как няма да гасне, като нищо не го подтиква към работа. Навярно и с вас е така, помислете, и ще видите в каква нищожна степен сега разсъдъкът управлява човешките действия. Ние се движим почти механично в свят, в който всичко е старателно обмислено и подредено. Качваме се в автобуса или трамвая, слизаме точно на определената спирка. Като кукли влизаме в учреждението, в което работим. Нямаме никаква възможност за избор и размишление. Трябва да стигнем на определен етаж, да влезем в определена стая, да седнем зад определено бюро. Най-често ще вършим там определена механична работа. Но дори да не е определена, ние пак ще избягваме да мислим, ще вървим по един утвърден ред от страх да не сбъркаме.
Всичко това ние наричаме цивилизация. Никога не размишляваме какво означава тая дума - свобода или робство, живот или смърт. Просто сме убедени, че това е единственият начин да се живее човешки. Пък и да не сме убедени, като че ли нямаме друг избор. Тоя механизъм, който сме създали през вековете, е толкова могъщ и силен, че пред него човешките индивиди приличат на мравки пред локомотив. Не сме в състояние нито да го спрем, нито да коригираме посоката му. Единствената ни възможност е да го обслужваме. И той ще става все по-грамаден, все по-тежък, все по-брутален, докато най-сетне съвсем не ни премаже под себе си.
Старче, човешката душа е пълна с бесове... Между тях най-страшен е бесът на разрухата. Най-страшен и най-необясним. Говори се за стихия на разрушението. Никой не говори за стихия на съзиданието.
Как можеш да пътуваш нощем с кораб или с лодка, като виждаш на небето само една звезда - своята собствена. Само своите желания, само своите цели. Къде можеш да стигнеш със своята нещастна лодка освен при себе си. Разбира се, че ще се въртиш като омагьосан в омагьосаното море.
Знаете ли какво представлява човешкото самосъзнание? Това същото, което така злощастно бях загубил?... Ами нищо друго, освен една малка вселена (...) Тя не е плоска вселена и не е стационарна вселена. Тя се огъва. Тя се разбягва. Моята като всички други се огъва под силата на сoбствената ми гравитация, на моето малко, никакво аз... И сега съвсем е е заприличала на вдлъбнато огледало или на съвсем малка, сплесната леща - не съм много силен по оптиката. Какво мога да направя с нея? Ами каквото може да стане и по простите закони на физиката. Мога да видя себе си в нейния фокус. Или да подпаля себе си там.
September 29, 2022
Много силнa книга една от най-добрите които съм чел изобщо , смятам скоро да се заема със класическата българска фантастична и не толкова фантастична проза .
May 9, 2024
Има книги, които ни намират точно когато имаме нужда от тях. Мога само да кажа, че съм щастлива, че започнах годината си с Вежинов и философските му размисли по въпросите, които периодично ни сриват.
June 27, 2016
Малко ръбовете са омекнали от четенето, а цялата книга съм я обхванала със стар вестник, даже твърде стар. Между страниците още има песъчинки от четенето ми на плажа, а миризмата на море ме кара да мечтая за лятото. Но това не е книга за тези моменти състояния на човешката душа. Това е книга за себеопознаването.
Да, такова сладко си звучи, хващаш книга, прочиташ я и хоп - опознал си се. Истината е, че докато прехвърляш страниците опознавайки Симеон Балевски няма как да не се запиташ - "Ами ние не сме ли същите?"
Същите долни, безочливи същества, самовглабени, егоцентрични, нарцистични, педанти или обратното - развейпрах. Ето това е изразът "развейпрах", защото ние сме прашинки в океан от въздух, земя и природа, един толкова незначителен елемент в цялата земна система. Ние не сме необходими, за да има живот, напротив - ние го рушим. Така плаващи към своя собствен финал, все така устремени към едно безкрайно гонене на мечти, желания, хора, усмивки. Трептим като прашинки от вятъра, който иска да ни издуха от града, и после от дъждът, който иска да измие улиците с нашите изкуствено гримирани физиономии.
Ето такъв, ужасно искрен, прекрасен, Павел Вежинов издухва всяко съзнание. Признавам си, че не исках да свършва тази книга, да разбирам какво се случва, да предполагам кой с кого, какво и защо. Толкова много да не ти се задават въпроси, да ти се иска да си стоиш, безизборен пред пожълтелите страници на текста. Четеш си тихо и преглъщаш една след друга прашинките на предишните собственици на тази книга.
Домашния прахоляк, точно тези прашинки, са малки откъснали се частици кожа от човешкото тяло. Странно, онова, което искаш да все да чистиш и махнеш, сам си го правиш. Прашинките на собственото си съществуване, ДНК-то на спомените.
Аз мисля, или по-скоро не мисля, деградирам с тази книга, защото тя ме руши, отвътре навън. Тя те кара да се вникнеш в своите бесове, да опознаеш нещата, които иначе съзнанието е деформирало до непознаваемост.
"Мисленето не е кой знае какво доказателство за съществуване. Толкова много живи същества не мислят, а съществуват. И обратното - мислят, без да съществуват, като всички тия микропроцесори и кибернетични устройства."
Ще спра до тук със своите размисли, прашасах от толкова много себевлгеждания, толкова много егоизъм. Прашинките на миналото, все някъд�� скрити между рафтовете на книгите винаги ще надничат в мен, все така недостижими, незабележими, но там. И нямам как да избягаш от тях. Така както не можеш да избягаш от себе си.
Да, такова сладко си звучи, хващаш книга, прочиташ я и хоп - опознал си се. Истината е, че докато прехвърляш страниците опознавайки Симеон Балевски няма как да не се запиташ - "Ами ние не сме ли същите?"
Същите долни, безочливи същества, самовглабени, егоцентрични, нарцистични, педанти или обратното - развейпрах. Ето това е изразът "развейпрах", защото ние сме прашинки в океан от въздух, земя и природа, един толкова незначителен елемент в цялата земна система. Ние не сме необходими, за да има живот, напротив - ние го рушим. Така плаващи към своя собствен финал, все така устремени към едно безкрайно гонене на мечти, желания, хора, усмивки. Трептим като прашинки от вятъра, който иска да ни издуха от града, и после от дъждът, който иска да измие улиците с нашите изкуствено гримирани физиономии.
Ето такъв, ужасно искрен, прекрасен, Павел Вежинов издухва всяко съзнание. Признавам си, че не исках да свършва тази книга, да разбирам какво се случва, да предполагам кой с кого, какво и защо. Толкова много да не ти се задават въпроси, да ти се иска да си стоиш, безизборен пред пожълтелите страници на текста. Четеш си тихо и преглъщаш една след друга прашинките на предишните собственици на тази книга.
Домашния прахоляк, точно тези прашинки, са малки откъснали се частици кожа от човешкото тяло. Странно, онова, което искаш да все да чистиш и махнеш, сам си го правиш. Прашинките на собственото си съществуване, ДНК-то на спомените.
Аз мисля, или по-скоро не мисля, деградирам с тази книга, защото тя ме руши, отвътре навън. Тя те кара да се вникнеш в своите бесове, да опознаеш нещата, които иначе съзнанието е деформирало до непознаваемост.
"Мисленето не е кой знае какво доказателство за съществуване. Толкова много живи същества не мислят, а съществуват. И обратното - мислят, без да съществуват, като всички тия микропроцесори и кибернетични устройства."
Ще спра до тук със своите размисли, прашасах от толкова много себевлгеждания, толкова много егоизъм. Прашинките на миналото, все някъд�� скрити между рафтовете на книгите винаги ще надничат в мен, все така недостижими, незабележими, но там. И нямам как да избягаш от тях. Така както не можеш да избягаш от себе си.
February 2, 2018
What a fantastic bulgarian novel! It tells a story about a middle-aged architect, who loses his memory because of a strange accident at work. As the story gets more and more complex, the protagonist understands that what he wants is not merely to remember his past life, but to create his new self. The author masterly explores and questions the fundamentals of our true being, the nature of our self. He thinks imagination is what makes a human - human, but as with everything, it comes with its flaws.
In summary, it's an outstanding philosophical work and a very satisfying one to read. 5 magical stars.
In summary, it's an outstanding philosophical work and a very satisfying one to read. 5 magical stars.
February 18, 2022
Доста философска книга, задаваща много въпроси, от които мнозина не намират отговор, но така става в живота. Вежинов е ерудиран и сладкодумен разказвач, но не търсете твърде много действие и "екшън" във "Везни". Трябва да призная, че погълнах първите три четвърти от романа доста бързо, но последната малко ме затормози, сякаш очаквах да има нещо повече.
Главният герой се събужда в болницата, претърпял инцидент и не помни почти нищо за себе си - кой е, за какво се бори и прочие. Целият роман е търсене на личността и опит да се разбере живота, както в личен, така и в глобален аспект. Доста подходяща тема, както се оказва, за последната книга на Вежинов.
Главният герой се събужда в болницата, претърпял инцидент и не помни почти нищо за себе си - кой е, за какво се бори и прочие. Целият роман е търсене на личността и опит да се разбере живота, както в личен, така и в глобален аспект. Доста подходяща тема, както се оказва, за последната книга на Вежинов.
December 8, 2020
Книга, ковято те кара да се замисляш над нещата от живота, и то за същинските неща, а не за злободневните.
August 10, 2023
"Сърцето ми напираше да се пръсне, но аз го държах здраво в шепите си. И навярно би се пръснало, би се разлетяло като някаква нова вселена, ако не правех това. А кой знае дали така не се е родила и вселената - от живо сърце, на брега на някой залив." Не смятам, че съм способна да опиша колко красив е този роман и колко болезнено точно описва пътя на себеопознаването и себеизграждането, когато си се изгубил - буквално и метафорично.
April 21, 2020
Това, което ми харесва във Вежинов е, че е от този тип автори, които може да пише за всичко, всякак. Има красив изказ, описателен, но не натрапчив; мъдрост в писанията му, но не клишета. А също и книгата е написана стилно, елегантно, стегнато, без повторения, научих много нови думи. Вежинов се превърна в един от любимите ми автори!
August 24, 2025
прекрасна! много мисли, облечени изключително красиво. Главната история е разказана сякаш е изживяна, сякаш е биография. Стилът на Вежинов ме изумява с всяка книга, която прочитам. И всяка става моя любима.
,,Та сам от опит бях разбрал, че по своята същина основата на живота е безмерна приятност, неописуемо удовлетворение. И ако все пак има толкова страдания в живота, толкова страшни чувства, толкова бе-сове, нима хората не разбират, че за това са си виновни самите те,
техните общества, а не самият живот...’’
,,Има ли някакво вътрешно противоречие между основата на живота и разума? Би трябвало да има и действително има. За да се породи и усъвършенствува, разумът трябва активно да упражнява своите функции, иначе би закърнял и атрофирал. И понеже неговата дейност е много по-сложна и трудна, той е завладявал все по-големи терени на централната нервна система (мозъка). И тук навярно физиолозите са прави — постепенно е изтикал всички други останали основни и разпределителни функции в подкорието. (Разбира се, тук може да се допусне, че животь е скрил на по-безопасно място седалищата на тия функции.) Така или иначе разумът е разширил своята дейност и тая агресия продължава. Той все по-често се е шокирал (и то с основание) от силата и състоя-нието на чувствата и от тяхното видоизменение главно въз основа на обществените и социалните условия. Нараснали и са се умножили от-рицателните категории чувства. Разумь се е опитал да ги контролира и овладее. По начало тая дейност би трябвало да се оцени като положителна. Но тук разумьт много често е надценявал своята роля и възможности. Той е започнал да презира много от основните човешки чувства, преценявайки ги като мало-ценни. И да толерира ония чувства, които, явявайки се в по-кьни исторически епохи, той е преценявал като по-сьвршени (по-човешки).
Дори в най-добрия случай, тьрсейки най-висшите прояви на чувство, като моралното и ес-тетическо удовлетворение, той лишава чувствата от тяхната првична жизненост, сила и яркост.’’
,,В крайна сметка хората започват да забравят, че именно животьт е основа на тяхното съществуване, прехвърлят всичко на вещите и на това, което ги произвежда. ‘’
,,По дяволите, нима всичко, което хората са измислили за
лиже да е станало с тия животинки, освен
себе си, не противоречи на естественото съществуване?
Така изглежда. Ето тоя часовник. Тая стая, тоя тоалет,
тоя хол, тая кухня, в която след малко ще закуся
чай и препечен хляб с масълце. На пръв поглед е при-
ятно. И наистина е приятно. Те осигуряват живота на
човека, правят го по-лек и по-удобен. Но така ли е в
действителност? Може би е така, а може би не е.’’
,,Та сам от опит бях разбрал, че по своята същина основата на живота е безмерна приятност, неописуемо удовлетворение. И ако все пак има толкова страдания в живота, толкова страшни чувства, толкова бе-сове, нима хората не разбират, че за това са си виновни самите те,
техните общества, а не самият живот...’’
,,Има ли някакво вътрешно противоречие между основата на живота и разума? Би трябвало да има и действително има. За да се породи и усъвършенствува, разумът трябва активно да упражнява своите функции, иначе би закърнял и атрофирал. И понеже неговата дейност е много по-сложна и трудна, той е завладявал все по-големи терени на централната нервна система (мозъка). И тук навярно физиолозите са прави — постепенно е изтикал всички други останали основни и разпределителни функции в подкорието. (Разбира се, тук може да се допусне, че животь е скрил на по-безопасно място седалищата на тия функции.) Така или иначе разумът е разширил своята дейност и тая агресия продължава. Той все по-често се е шокирал (и то с основание) от силата и състоя-нието на чувствата и от тяхното видоизменение главно въз основа на обществените и социалните условия. Нараснали и са се умножили от-рицателните категории чувства. Разумь се е опитал да ги контролира и овладее. По начало тая дейност би трябвало да се оцени като положителна. Но тук разумьт много често е надценявал своята роля и възможности. Той е започнал да презира много от основните човешки чувства, преценявайки ги като мало-ценни. И да толерира ония чувства, които, явявайки се в по-кьни исторически епохи, той е преценявал като по-сьвршени (по-човешки).
Дори в най-добрия случай, тьрсейки най-висшите прояви на чувство, като моралното и ес-тетическо удовлетворение, той лишава чувствата от тяхната првична жизненост, сила и яркост.’’
,,В крайна сметка хората започват да забравят, че именно животьт е основа на тяхното съществуване, прехвърлят всичко на вещите и на това, което ги произвежда. ‘’
,,По дяволите, нима всичко, което хората са измислили за
лиже да е станало с тия животинки, освен
себе си, не противоречи на естественото съществуване?
Така изглежда. Ето тоя часовник. Тая стая, тоя тоалет,
тоя хол, тая кухня, в която след малко ще закуся
чай и препечен хляб с масълце. На пръв поглед е при-
ятно. И наистина е приятно. Те осигуряват живота на
човека, правят го по-лек и по-удобен. Но така ли е в
действителност? Може би е така, а може би не е.’’
February 18, 2023
Само последните няколко страници, успяха да събудят интерес у мен.
Иначе е много натоварваща книга. Не ми хареса.
Иначе е много натоварваща книга. Не ми хареса.
February 28, 2022
Книгата е като парфюм, който не се е доказал все още на пазара.
В началото започва страхотно: умел разказ, проста, но красива история, която те кара да искаш още и още. Описанията на София и околностите са великолепно изобразени.
Втората част е една идея по-тежка, но поддържа мотивите от началото. Задълбочават се човешките взаимоотношения и разбирам повече за мирогледа на героя. Изненада ме колко наивно поглежда към историята си човекът и всякаш с наслада преоткрива и хубавите, и лошите си черти и се опитва да ги приеме наведнъж. През цялото това време, следвах смисъла на историята и бях доста заинтригуван, въпреки някои по-скучни моменти.
Третата част е платото на историята, на аромата. Разводни се разказът, или може би аз се разсеях, но в главата ми остават само откъсчлени спомени за любовни и кариерни епизоди. Не добър завършек… За капак краят беше съвсем философски и ме изгуби. Мисля, че красивият изказ на Павел Вежинов се таи в богатата смесица на обикновеното с абстрактното. Когато мина към много философските въпроси тотално ме изгуби, но пък запази един закачлив тон към читателя, който уважавам много.
“Пазарът” от началото съм аз, ако не е ясно вече. Книгата имаше много приятни моменти и ми дойде в добър момент, не мога да ѝ дам цялото си уважение, не ме спечели напълно, но със сигурност запали искрица за творчеството на Вежинов.
В началото започва страхотно: умел разказ, проста, но красива история, която те кара да искаш още и още. Описанията на София и околностите са великолепно изобразени.
Втората част е една идея по-тежка, но поддържа мотивите от началото. Задълбочават се човешките взаимоотношения и разбирам повече за мирогледа на героя. Изненада ме колко наивно поглежда към историята си човекът и всякаш с наслада преоткрива и хубавите, и лошите си черти и се опитва да ги приеме наведнъж. През цялото това време, следвах смисъла на историята и бях доста заинтригуван, въпреки някои по-скучни моменти.
Третата част е платото на историята, на аромата. Разводни се разказът, или може би аз се разсеях, но в главата ми остават само откъсчлени спомени за любовни и кариерни епизоди. Не добър завършек… За капак краят беше съвсем философски и ме изгуби. Мисля, че красивият изказ на Павел Вежинов се таи в богатата смесица на обикновеното с абстрактното. Когато мина към много философските въпроси тотално ме изгуби, но пък запази един закачлив тон към читателя, който уважавам много.
“Пазарът” от началото съм аз, ако не е ясно вече. Книгата имаше много приятни моменти и ми дойде в добър момент, не мога да ѝ дам цялото си уважение, не ме спечели напълно, но със сигурност запали искрица за творчеството на Вежинов.
July 4, 2022
Главният герой е архитект на средна възраст, който губи паметта си в резултат на черепна травма. По-точно той губи личните си спомени, чувствата, близките, а общите си знания и интелект е запазил. По този начин той се превръща в какво? - едно голямо дете, пришълец или... Той постепенно разбира с учудване как е бил организирал живота си, какви хора са около него, човешките /своите/ пороци и суета.
Вежинов е талантлив писател, изгражда творбите си както по форма, така и като съдържание. Философските и екзистенциални проблеми вълнуват още в първия му роман "Синият залез", съ��о в "Звездите над нас" и други. Вероятно не е обичан от всички колеги, но е намерил начини да се справя с това. Наскоро попаднах на статия, в която го споменават като /посредствен/ военен писател.
Във "Везни" не личи обществения строй. Не е "социално ангажиран". Героят е способен единак, който навсякъде би се откроил.
Вежинов е талантлив писател, изгражда творбите си както по форма, така и като съдържание. Философските и екзистенциални проблеми вълнуват още в първия му роман "Синият залез", съ��о в "Звездите над нас" и други. Вероятно не е обичан от всички колеги, но е намерил начини да се справя с това. Наскоро попаднах на статия, в която го споменават като /посредствен/ военен писател.
Във "Везни" не личи обществения строй. Не е "социално ангажиран". Героят е способен единак, който навсякъде би се откроил.
July 30, 2017
Веинов за пореден път ми разкатава играта! Романа е повече от прекрасен, особено размислите и съжденията... Вежинов пак ни показва дълбоките и силни свои герои и богатият си език, който е наслада за всяко око и ухо.
March 6, 2017
По-скоро бих дала 4 и 1/2 звезди. Тази ми е любимата на Вежинов.
August 11, 2025
Уау, уау, уау!
Винаги съм искал да прочета книга на Вежинов, но защо не се е получавало, не мога да отговоря. Откога съм набелязал “Нощем с белите коне”, няма да казвам, че е срамота как тази книга я има навсякъде, а все още не съм преминал през нея.
“Везни” ме намери съвсем неволно докато се разхождах и нямаше как да я пропусна. Първо заради автора, второ заради заглавието и трето заради това, че е от онези стари български издания, които трудно се намират вече.
Книгата е разделена на три части, достатъчно дълги за малкия си размер, които са изпълнени с невероятни изречения. Съдържанието е изключително богато и предоставя много философски разсъждения, а и дори въпроси за читателя, които могат да се разсъждават с дни.
Езикът е достъпен, но смятам, че книгата се нуждае от внимание, ако човек не е фокусиран, възможността да пропусне ключов момент е голяма.
Темите обхващат паметта, духа на човека, любовта, която понякога се превръща в сиво ежедневие и желанието човек да промени себе си и дори да не се връща към старото си АЗ. Авторът доста умело успява да включи философските теми в сивото ежедневие и емоциите през които човек преминава.
Не мога да скрия, че имам прекалено любими цитати от тази книга и дори имам желание да я прочета отново и да направя цял анализ върху нея.
Ако трябва да я опиша - рационално философски разсъждения в типичен мъжки стил на писане, които се основават на логика, а не на емоция. Доста ми беше интересно да правя сравнение с друг български автор(ка), който отново пише доста философски, но е емоционално философски.
Препоръчвам я на всеки, който желае да се запознае с авторството на Павел Вежинов. Също така я препоръчвам на хората, които харесват и научната фантастика (има доза от нея)
Винаги съм искал да прочета книга на Вежинов, но защо не се е получавало, не мога да отговоря. Откога съм набелязал “Нощем с белите коне”, няма да казвам, че е срамота как тази книга я има навсякъде, а все още не съм преминал през нея.
“Везни” ме намери съвсем неволно докато се разхождах и нямаше как да я пропусна. Първо заради автора, второ заради заглавието и трето заради това, че е от онези стари български издания, които трудно се намират вече.
Книгата е разделена на три части, достатъчно дълги за малкия си размер, които са изпълнени с невероятни изречения. Съдържанието е изключително богато и предоставя много философски разсъждения, а и дори въпроси за читателя, които могат да се разсъждават с дни.
Езикът е достъпен, но смятам, че книгата се нуждае от внимание, ако човек не е фокусиран, възможността да пропусне ключов момент е голяма.
Темите обхващат паметта, духа на човека, любовта, която понякога се превръща в сиво ежедневие и желанието човек да промени себе си и дори да не се връща към старото си АЗ. Авторът доста умело успява да включи философските теми в сивото ежедневие и емоциите през които човек преминава.
Не мога да скрия, че имам прекалено любими цитати от тази книга и дори имам желание да я прочета отново и да направя цял анализ върху нея.
Ако трябва да я опиша - рационално философски разсъждения в типичен мъжки стил на писане, които се основават на логика, а не на емоция. Доста ми беше интересно да правя сравнение с друг български автор(ка), който отново пише доста философски, но е емоционално философски.
Препоръчвам я на всеки, който желае да се запознае с авторството на Павел Вежинов. Също така я препоръчвам на хората, които харесват и научната фантастика (има доза от нея)
February 24, 2022
Странна книга. Геройте са някак неистински и неубедителни за разлика от всички други книги и разкази на Вежинов. Диалогът и интеркциите на геройте са някак неестествени. В отделни моменти има проблясъци на истинския Вежинов но сякаш е скрит в гора от философски идей които не са напълно завършени и ясно сформирани...
Read
October 18, 2021One of the best Bulgarian books I've read so far!
Displaying 1 - 19 of 19 reviews