Бит и душевност на нашия народ, том 1

by Иван Хаджийски

"Ha Xaджийски пpинaдлeжaт: зaключeниeтo, чe "oбщeствeният ни и култуpeн живoт e в знaчитeлнa мяpa пoд знaкa нa пoсpeдствeнoсттa и пoлуинтeлигeнциятa, чиитo тoксикaции сa eднo oт нaй-гaднитe явлeния у нaс"; пoнятиeтo "opгaнизoвaни eдинни фpoнтoвe нa пoсpeдствeнoсттa (eдничкaтa възмoжнa бoйнa фopмa)"; гoтoви дa убивaт "с нaй-нeпpoстeни сpeдствa всякa глaвa, кoятo ги e пoстaвялa в сянкa и ги e изoбличaвaлa нe с дpугo, a с пpoстия фaкт нa същeствувaниeтo си, с тoвa, чe e устaнoвилa eдин пo-висoк мaщaб"; диaгнoзa нa "пpoчутaтa мaсoвa бoлeст у нaс - зaвисттa; ...бoлeст нa пoсpeдствeнoсттa, нa нeспoлучилия дpeбeн сoбствeник нa мopaлни и мaтepиaлни блaгa, кoятo e пpeвъpнaлa пoчти всякa устa в стискaлo, кoeтo дъвчe злъчкa и пpъскa".
Бългapският пpexoд пoкaзa дo кaквa стeпeн нa Бългapия и тeжи дpeбнoсoбствeничeскoтo минaлo, съxpaнeнo в мaнтaлитeтa и псиxoлoгиятa, в мислитe и илюзиитe.
Юбилeят e сaмo външeн пoвoд, зa дa сe въpнeм и към твopчeствoтo, и към личнoсттa нa Ивaн Xaджийски.
Днeс пoвeчe oт всякoгa сe нуждaeм oт Оптимистичнa тeopия зa нaшия нapoд."
Пeтъp-Емил Mитeв

Genres: History, Bulgarian Literature, Psychology, Nonfiction, Science, Classics

594 pages, Hardcover

First published January 1, 1940

About the author

Иван Минков Хаджийски е български публицист, социален психолог и марксист. Преди 1944 година трудовете му са интерпретирани от някои анализатори, като изследовател използващ методите на Густав Льобон. и Чернишевски.

За десет години написва 4 книги и над 20 студии и статии, които дават основание да бъде смятан за един от основоположниците на българската социология. Социологическите му изследвания за българската народопсихология, Бит и душевност на нашия народ, се считат за най-важните му трудове.

На Хаджийски посмъртно е присъдена наградата „Златен знак с лента“ от Института по социология при БАН - „За изключителни заслуги и изключителен и оригинален принос към българската социология“. Днес неговото име носят институтът за социални ценности и структури в София, училища в Троян и София. Община Троян учредява национална награда „Иван Хаджийски“ за принос в народопсихологията и социологията.

Reviews

[Emiliya Bozhilova · Rating 3 out of 5]

Като дете много мразех една прилепчива и непрекъснато употребявана реплика: “като хората”. Когато нещо беше “добре”, беше “като хората”. Преценено като “зле” - не беше “като хората”.

Моят огромен детски проблем се състоеше в това, че никога не успявах да разбера кои са точно тези “хора”. Около мен имаше толкова различни типажи, че дори и в крехка детска възраст бях жестоко несъгласна част от тях да ми бъдат давани за мерило. Следствието на тази реплика беше, че тъкмо тя при мен водеше до обратния или директно до никакъв резултат.

Иван Хаджийски, с неговия еснафски произход от китния Троян, отлично знае за какви и за кои хора говори. Той познава от първо лице еснафите с техния труден и полуаскетичен живот на безброй дребни, но тежки усилия - за едва една, но лека пара̀. Затова и българскатя социология наистина би изгубила доста, ако той не бе намерил смелост да скъса със света на баща си и рода си в полза на философията, правото, обществената и писателската дейност.

Еснафите той познава не само от детството си, но и от по-късните си пътувания и проучвания. Когато говори за тях, го прави изключително живо, с много топлота и хумор. Цялата втора част за еснафа преди Освобождението е пъстра галерия от образи и нрави, поднесена от извора и без грим. За разлика от тежкия академизъм - запазена марка на убийствено скучната тежка наука - Хаджийски разказва жива история, а не пише докторска теза или дисертация. И го прави структурирано, ясно и с намигване. Хаджийски-етнографът, социологът и белетристът е голямо удоволствие да се чете.

”Такава е непреодолимата еснафска стихия: за малко икономия си затрива живота.”

“Дребният собственик и слабият изобщо обикновено не влизат в борба с колебливи изгледи за успех. На тях не им правят впечатление борби, които не дават преки положителни резултати.”

Уви, цялата тази събрана “жива вода” е вкарана в блатото на два капана. Това са:

✔️стриктно марксистката интерпретация на абсолютно всяко явление, непозволяващо дори минимално отклонение от тезата, че единствено битието определя съзнанието (икономически детерминизъм), а паричното стопанство е зло и нравствена смърт. Когато един учен тръгва с готова (марксистка) теза, която трябва да докаже на всяка цена, той неизбежно става предубеден. И

✔️тежката носталгия и копнеж по несъществувалата, но мечтана идилия на патриархата - въжделен рай на щастието на колектива, където индивидът се разтваря и изчезва напълно. Така, според Хаджийски, се лекува модерният (30-те г. на ХХ в., но доста “фенове” биха го лапнали като топъл хляб и днес) егоизъм. Егоизмът според автора е резултат тъкмо от индивидуализма, както и от отчуждението от топлата, “уютна” пазва на “добрите обществени нрави”, където всяко отклонение от “като хората” се коригира мигом. Понякога с дамга, понякога с бой, понякога с прогонване.

Лаишкото определение за наложената от Хаджийски твърда рамка на повествованието вероятно би се свело до “патриархален марксизъм”.

Анализът на еснафското съсловие, ролята и развитието му включва много проницателни наблюдения, които са валидни и днес.

Грубо открояващите се марксистки трактовки стоят като присадени.

По-страшни са обаче патриархалните му възгледи за жената: ролята на издигнатата на пиедестал майка-мъченица, която е машина и работен добитък денонощно и без почивка, е най-добрата възможна. Е, ако е гарнирана с лека образованост, не вреди (стига съпругът също да я притежава, иначе по-добре без нея). Тези възгледи не са просто поднасяне на историческата реалност, която е такава. Съвсем не - Хаджийски решително влиза диалог с историята от своята модерна гледна точка от 30-те години на ХХ век и недвусмислено дава своята лична оценка.

”А вярната и трудолюбива невеста като Пенелопа търпеливо очаквала своя мил съпруг, прела, тъкала, редила къщата и отглеждала бели, червени, чистички, кротки и послушни чеда под вещото мъдро ръководство на свекър и свекрва, на по-големи снахи, на етърви и зълви. Навън тя не смеела и глава да подаде, ни чужд мъж в очите да погледне. Ако понякога в празник тя стояла до вратнята и отдалеч се зададял някой мьж, тя смутено и бързо се отдръпвала навътре и полекичка прикрепвала вратата.”

Ако частта за еснафите е силна, макар и идеологизирана и с надянати донейде розови очила, то първата част, посветена на селската задруга и селото като цяло, е нещо страховито от идеологическа гледна точка. В тази част Хаджийски се люшка между идеализацията и презрението. Идеализацията решително взема превес.

Тъкмо в частта със селото сторих нещо, което не съм правила от ученичка. Взех молив и започнах да очертавам абзаци. И към абзаците започнах да слагам коментари в полетата на книгата. От сорта на “Как не!” и “???”. Тези са от уважителните - в случаите, когато фактът е приковаващ вниманието с огромен интерес, но последвалата го интерпретация е втрещяваща с ограничеността и неадекватността си.

Селянинът по Хаджийски не просто не е индивид (с което съм съгласна предвид тогавашните обществени условия), но той е най-блаженото, морално, нравствено чисто създание с елементи на кошерен мозък. В смисъл - той е такава неразделна част от идеалния, непокварен от парите и следователно нравствено извисен колектив, че - общо взето - е просто работна пчела без мозък, управлявана и насочвана от колективния ум и живееща в моралния (и тоталитарен) рай.

”Простотата и непротиворечивостта на родовото общество превръщаше поведението на неговите хора в една спонтанна проява, в едно непринудено общение за взаимопомощ и струдничество, в една единна, целестобразна и съгласувана с общия интерес дейност! Нямаше нужда от принудителни предписания за човешкото поведение, защото всичко, кото вършеше човек, ставаше в негова и обща полза, тъй като личният интерес се покриваше с общия, с този на всички останали хора.”

“Те не познаваха самодоволството, което, минавайки през гордостта, да вземе по-нататъшните форми на самохвалство, превземки, важничене, пози, гримаси, надменност, презрение към „по-долните", големановщина (грандомания), мечти за величие и пр. с които индивидуализмът прераства в егоизъм.”

Тук, предвид че нямаме индивид, нямаме и жена. За съжаления любимият ми съветски филм Бялото слънце на пустинята се появява чак през 60-те - с неговия уникален надпис “Женщина тоже человек!”. Само един от примерите - Хаджийски люто споделя възгледа, че дъщерите и сестрите от село, които през ХХ век започнали да си искат дела от семейното имущество, са същи мръсници и развали-семейства. Отново - тук не става дума за самия факт, а за трактовката на автора.

Мяркат се и СССР като маяк на прогреса, и Сталин като негов “кормчия”.

”Днес в Съветска Русия, страната, където марксизмьт е официална философия, може би като никъде другаде обществото е превърнало героизма и саможертвувателността в култ! Никъде другаде проявите на този героизъм, на тази самопожертвувателност, стигащи до истинско мъченичество, не намират такава отплата от страна на народ и власт, такова шумно признание в тържествени шествия, чествания, ордени, портрети, биографии, непрекъснати съобщения по радио, вестници и всички възможни начини за проява на почит и възхищение”.

Не знам защо, сещам се за Ботев.

“Кой те в таз робска люлка люлее?”

Защото е тъжно, когато един талантлив изследовател и писател е приел умишлено ограничения, догматичен подход като единственото възможно лечение за националните ни кривици.

2,5⭐️

[Ivan Cholakov · Rating 5 out of 5]

всеки българин да прочете

[Dani · Rating 5 out of 5]

Книга, която всеки интересуващ се от социалната ни култура българин трябва да прочете - всеки, който иска да обогати представите си отвъд понятия като "байганювщина" или "Велика България на три морета".

Изпитвам страшно възхищение към Иван Хаджийски, който успява да събере толкова много и различни материали, да ги анализира и да създаде подобно изследване на българската психика. Особено трагична намирам смъртта му във войната и това, че не успява да довърши трудовете си. Но каква ли щеше да е съдбата му в последвалия режим? Въпреки социалистическите си убеждения, трудно ми е да си представя, че щеше да му е позволена всяка свобода на изказа - а и вероятно би останал много разочарован от развитието на историята.

[Nayden Kostov · Rating 5 out of 5]

Толкова проникновен автор, майсторски уловил нашите хубави и лоши страни. Всеки уважаващ себе си българин трябва да я прочете и дано един ден се изучава в училищата!

[Александър Балев · Rating 5 out of 5]

Книга, която винаги ще е актуална, когато се опитваш да разбереш нашия народ и защо взимаме някои от непонятните си решения.

[Peter · Rating 5 out of 5]

Бит и душевност на нашия народ

[V · Rating 5 out of 5]

Велика!

[Pavel Kanazirev · Rating 4 out of 5]

Неслучайно Иван Хаджийски е наречен "бащата на българската социология"

[Emil Lechev · Rating 5 out of 5]

Very good book. Great research on part of the author. True Bulgarian intellectual.

[Anelim]

classic

[Станислав Маврудиев]

Живо се интересувам от книгата на Иван Хаджийски, защото подготвям книга за моя род Маврудиеви. Той води началото си от Копривщица