Роден на 24 ноември - нов стил 7 декември - 1909 година в град Банско. Учи в Разложката гимназия (1924-1926). След това по волята на баща си учи в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), като е на практика, първо на кораба "Дръзки", а през април и май 1932 г. с кораба "Бургас" посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид. Мечтата му е да учи литература, но материалното положение на родителите му налага друго. Постъпва във фабриката на "Българска горска индустрия" АД в село Кочериново - като огняр и после механик. Уволнен през 1936 година, след тежка безработица постъпва като техник във фабриката на братя Бугарчеви в София. После работи като огняр в железниците и в Софийския общински екарисаж. През 1940 събира подписи из Пиринско, по т. нар. "Соболева акция". Заловен за това, съден, интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски. Арестуван, заради тази работа, през март 1942 г., на 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер - разстрелян.
Единствената му стихосбирка "Моторни песни" излиза през 1940 г.
Получава посмъртно почетна Международна награда за мир (1952).
От време на време, когато ми стане носталгично, си отварям Вапцаров. И политам с него "и морето и машините и трюмовете, пълни с лепкав мрак". "И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста"... Няма такава лекота на свободния и разчупен стих в нашата поезия. Далеч изпреварил всички около себе си, в него диша "на новото време стихът" с такава естественост - реещо. Страст и омерзение, болка и вяра... Какво ли не се е изписало за него. Няма значение. Важното е, че и днес може да накара един млад човек в друго време да го почувства.
Помня, че бях почнала да чета Вапцаровата поезия още в пети клас. И тогава ми хареса, но , както обикновено става с децата, останах с грешното впечатление, че съм я разбрала. Повторното прочитане в гимназията определено ми отвори очите и избистри погледа ми. Сега намирам стиховете на Вапцаров още по-красиви, осъзнавайки напълно смисъла зад думите. Светът има нужда от хора като него - и тогава, и сега. Хора с вяра и борбен дух, които гледат напред и все още имат достойни идеали. Иска ми се да вярвам, че наистина има такива все още...
Am Anfang war es schwer für mich hineinzufinden, nicht nur, weil ich Bulgarisch nie wirklich gelernt habe und mich immer wieder von Neuem einlesen muss, sondern auch, weil mir die Arbeiter-und "Kampf"-Thematik nicht so recht gefallen will(das gilt nicht nur für Wapzarow, sondern ganz allgemein). Was mich allerdings vollkommmen abholte, waren die Gedichte "Fischerleben", "Geschichte" und insbesondere "Abschied".
Реално моята версия е от 71-ва година, но не ми се праща заявка до библиотекарите в това приложение да бъде добавена, имайки предвид, че последният път тази молба отне една година.
Моето издание има от сладките жълти, отгоре на това и пожълтели вестникарски страници и характерен шрифт (с руска кирилица). А стилът на Никола Вапцаров е толкова добър, че ми е трудно да повярвам, че ни делят има няма сто години. Прекрасно, просто прекрасно.
Става ми неприятно колко много хора като него са били изиграни от обещанията за светло бъдеще под социализъм и не съм напълно сигурна, че щеше да е щастлив с пътя, по който историята ни се е развила след смъртта му. Май хубаво, че не е доживял. И колко жалко, че е ползвана личната му поезия за един режим, който в крайна сметка е използвал неговия народ.
Ти ще помниш - каза. - Че житното зърно в земята не умира. Там то приноси повече плод. Нема да плачеш.
До каква степен изражда комунистическият тежим рецепцията на Вапцаров? Комунистически герой или тъкмо обратното- жертва на режима? За мен няма значение. Вапцаров- Човекът Вапцаров, винаги е имал моите адмирации- още от гимназиалните ми години, когато от всички български автори, част от задължителната учебна програма, само той и Далчев (и донякъде Славейков) успяха да докоснат нещо у мен.