Любомир КАНОВ (1944 г.) работи като психиатър в Ню Йорк. Eмигрира през 1984 г. след политически репресии и излежана присъда. Автор e на книгите "Човекът кукувица", "Парейдолии", "Ходисей", "Между двете хемисфери". Негови творби са превеждани на английски, немски и чешки.
"...добре си спомням възторга, с който през 1992 г. посрещнахме неистовата веселост на непознатия Любомир Канов, необузданата и в същото време изискана подвижност на езика му, огъваща света в произвола на желанието. Оттогава неизменно свързваме името на Канов с надеждите за някакво освобождаване, ¬ сякаш той трябва да дойде от Ню Йорк, за да свали мускулното вцепенение от посттоталитарните ни тела..." Бойко Пенчев
Страхотно много харесвам Любомир Канов и не пропускам да прочета/ изгледам/ изслушам интервю с него. В литературно отношение (Вселената според Гуидо всъщност е сборник с първите му три книги - Човекът кукувица, Парейдолии и Ходисей) той е възхитителен майстор на езика и само с няколко щриха умее да пресъздаде каквато атмосфера пожелае. В това отношение книгата е супер! Друго обаче не ми допадна - неговата изначална тъга (която много добре познавам :-)). Действително това е темата на всичките му текстове и - вярвам - на живота му. Още на първата страница пише: "И защо във всичко от началото до края е вградена болката, какво е нейното истинско значение?" Много ми е мил и ми е тъжно за него. Иска ми се да можех да му кажа всичко, което знам.
Още с първия разказ се настроих на вълна Салвадор Дали като „видях” разтичащия се часовник, познат и от сюрреалистичната картина. И правилно съм се настроила, защото фантасмагориите продължиха. Това ме забавляваше и ми допадна повече като начин за представяне на идеи в сравнение с буквалното изобразяване на човешката и обществената гадост при едни автори или познатия антиутопичен подход при други.
Героите и случките често изглеждаха отблъскващи, но това не събуди неприязън у мен; гротескното и изкривеното им изобразяване не породи въпроса „ Ама как може?!”...
Малко изморяващата беше тъгата, носталгията, непримиримостта, както и абстрактността в повечето разкази. Не всички ми харесаха. Най-много ми допаднаха разказите от първата част и донякъде третата. Разказите за детството са особено трогрателни.
Не мога да отрека, че Канов пише красиво и богато.