Роман без заглавие

by Dimitar Dimov, Димитър Димов

"Вероятно това е романът на баща ми, които най-много ме е занимавал през годините не защото е най-добър, а защото по особен и необичаен начин разранява въображението на читателя заради внезапния начин, по който е прекъснат, заради красивата и разбира се, фатална Адриана, заради влюбените в нея мъже, заради любовния четириъгълник, заради сюжета, който по никакъв начин не може да бъде доразвит и предвиден." - Теодора Димова

Genres: Bulgarian Literature

180 pages, Paperback

First published January 1, 1967

About the author

Dimitar Dimov was a Bulgarian dramatist, novelist, and veterinary surgeon, best known for his best-selling novel "Tobacco" ("Tютюн").

Reviews

[Desislava Filipova]

"Роман без заглавие" на Димитър Димов беше убягнал от погледа ми досега, но благодарение на Синелибри и филмът "Аз съм ти, Адриана" (който няма много общо с романа) и на няколкото коментара, които ме заинтригуваха го прочетох.
Това е най-противоречивата книга на Димов, именно защото е незавършена и на читателите е оставено да се чудят каква ли е била оригиналната идея - как е щяло да приключи всичко.
Адриана е красива и интелигентна, но преситена и отегчена от живота, дъщеря на богат фабрикант. Тя е интересен и сложен образ - от една страна е магнетична заради ума и излъчването си, но от друга животът ѝ е лишен от цел, ако беше мъж би била идеална да наследи фабриката на баща си и да въплъти ума и енергията си в нещо градивно, но вместо това тя се отдава на хобита, светски живот и алкохол. Брат ѝ е представен като повърхностен и слабохарактерен, двамата водят едно бляскаво, но празна откъм смисъл и емоции ежедневие.
Адамов е спасител, който скоро ще бъде помощник капитан на търговски кораб и ще се ожени за скромната и мила Мария, пълна противоположност на Адриана.
Случайността ги среща и между тримата се развиват интересни взаимоотношения.
Димов изгражда плътно и задълбочена образите и на тримата, като ни дава възможност да усетим какво мисли и чувства всеки от тях.
Романът е кратък, но много въздействащ и различен от останалите му романи (чела съм Тютюн, Осъдени души и Поручик Бенц), а Димов пише невероятно красиво.

[Yoana]

Убедена съм, че Адриана е прототип на Фани Хорн. Всъщност не бих се учудила, ако Димов е прекратил работата по този роман, защото е започнал "Осъдени души" и по-ранният вариант е станал излишен, предпоалгам поради невъзможността да се задържи конфликта в история за споделена любов. Адриана има зелени очи и одухотоворена красота, американска възпитаничка е, говори на английски със семейството си, нейната депресия (защото е очевидно, че страда именно от депресия) е наречена "английски spleen" и дори на едно място е наречена "осъдено" същество. Така че това ми създаде значително вълнение, докато четях ("Осъдени души" ми е любимата книга ever).

Отвъд това родство, романът е първокласен и по всички останали показатели според мен - доколкото може да се прецени от един не просто недовършен, а едва започнат роман. Стилът е лек и уверен, речта се лее, чете се удивително бързо без да се пропуска нито нюанс от смисъла, а той не разчита на клишета или други shortcuts - сигурен знак за завършено майсторство. Димов излива замисъла си направо в съзнанието на читателя, което честно казано се среща много рядко, поне за мен. Сюжетът е прост; завръзката е силна и убедителна, развитието на действието, въпреки пространните описания на вътрешния живот на героите, е бързо и увлекателно. Описанията на зараждащите се чувства звучат автентично и искрено дотам, че аз самата се влюбих малко в Адамов - започна ли да сънувам герой от книга, тя автоматично е 5 звезди.

Романът свършва точно на най-интересното, сякаш нарочно, и това създава страхотна фрустрация, още повече като се има предвид, че "продължението" на от Т. Димова няма нищо общо със замисъла на оригинала.

[Adi]

Интересен роман, изпълнен с актуални и болезнени теми. Възможно ли е да обичаме само един човек? Оправдана ли е изневярата, ако увлечението е мимолетно? Би ли могла любовта да спаси човек от гибелното пропадане, или тя само временно забавя неизбежното падение? Щеше да е чудесно Димитър Димов да беше завършил романа си, за да разберем края на тази история...сега всеки читател има възможност сам за себе си да прецени какъв край е най-подходящ.

[Pyrx]

Романът е много незавършен, дори не е преполовен, или едва започнат, има и една грешка/ несъответствие/ на Димов относно бащата на Мария. При това положение не следва да му давам оценка, но пък се явява нужда да напиша нещо, за да изразя възхищението си от писането на автора. Обемът, съдържанието и казаните неща са достатъчни за един кратък роман. На практика това си е любовен роман, при все че има и други достойнства. При разкриването на всеки образ Димов е доста подробен, така че предвещава какво би се случило, за разлика от едно стандартно произведение, където постепенно виждаме характерните черти на героите от случващото се. Така би могло и те да имат развитие, но за Адриана изглежда е прекалено късно. Тя се родее както с Фани Хорн, така и е нещо средно между Мария и Ирина от "Тютюн", изобщо любимите образи на Димов странно си приличат. Не е ясно какво всъщност Адриана иска от живота, описана е от мъж.
Не е чудно, че настоящият роман не е уместен при ранния социализъм. Дори семейсвото на фабриканта е описано положително, нали, не винаги трябва да са негодници?
Добре щеше да е Димов да го е завършил, за архивите, посмъртно да са го издали без да го съдят. На как щеше да продължи, не казвам даже да свърши? Може и самият автор да е ударил на камък, да се е колебал... Обстановката не е благоприятна за по-голям драматизъм, за разлика от гражданската война в Испания. Но на мен това не ми пречи. Би могло и срещата да няма последствия, така ще стане някакъв модерен роман, нещо като "В очакване на Годо". Да имаше все пак още страници...

[Yuliq Kamenova]

Както винаги казвам - Димитър Димов е уникален.
Не само, че ни пренася в обстановката на онези времена, но ни въвежда и в мислите, преживяванията и действията на героите.

През цялото време бях на тръни дали нещата ще се развият по начина, по който желая, беше ме страх дали Адамов ще прекрачи моралните закони, дали ще нарани по някакъв начин Мария само и само да си угоди на чувствата… Незавършеният край ме кара да мисля, че дори и той да иска някакво временно приключение, ще се осъзнае и няма да съсипе живота си, няма да загуби Мария и себе си, повлиявайки се от Адриана.

На моменти направо полудявах от мислите на Адриана и Адамов, тъй като показваха колко не мислят за последствията. Но незавършека си го представям по възможно най-хубавия начин (който няма да издам).

Заслужаваше си всеки един момент, в който я четох и в който се потапях в поредния свят на любимия ми автор… Предстоят още два негови романа🙌🏻

[Mochi]

Роман без заглавие, кулминация и развръзка. Изящен, както всеки друг труд на Димитър Димов; украсен с богат речник и описания,
пълнокръвни образи, с истински човешки взаимоотношения, без да е спестена тяхната грозота. Няма роман на този автор, който да не съм препрочитала през годините. До този се докопах доста късно, едва сега е първият ми прочит и въпреки всичко за един ден стигнах до твърде скорошния край на тази творба. Едва ли има нужда да говоря за това колко много бих искала този роман да е завършен, да видим докрай разгърнати образите на тези млади хора и техните съдби.
Димитър Димов си остава един от любимите ми български автори, дори и когато поднася нещо толкова обещаващо, само за да го скрие зад гърба си преди да съм успяла напълно да му се насладя. И въпреки, че твърде кратко бях в компанията му този път, имах нужда именно от тази качествена българска литература, нищо че свърши твърде бързо и остави повече въпроси, отколкото отговори.

[Станимир Станков]

Горе е написано много добре - няма накъде да се завърти повече в тази обстановка. Всичко е ясно като в бял ден - и тримата вече са покварени в помислите си, никой не пресича опасността, въпреки че я съзнава прекрасно и многократно, в детайли, дори и бащата. Няма защо Димов да пише как Ада се мята от скалите (черните) или нещо подобно след като всичко е предварително загатнато. Някои неща може би трябва да останат недовършени. Димов е великан.

[Mihaela Mladenova]

Някак въобще не те грабва. Не е ти дава някакво заключение. Не е моята книга.