What do you think?
Rate this book
Тъмни зори
"..Време е да се изживее българският комплекс — щом нещо ни шокира, да го охулим, да го затрупаме с грамада и забравим. „Тъмни зори“ е безспорният белетристичен шедьовър на поета Кирил Христов. Още с излизането си през 1920 г. романът бил посрещнат „на нож“, обявен бил за порнографски и се е искала конфискацията му. Защото, както казва К. Христов, да пишеш в България за сексуалните преживявания е все едно да споменаваш за въже в къщата на обесения. Даже Вазов, който прочел романа с увлечение, не посмял да излезе в негова защита. Настроенията срещу „Тъмни зори“ се поразсеяли едва след енергичната намеса на министъра на просвещението Стоян Омарчевски. В книгата без свян и фалш са разголени конвулсивните привличания и отблъсквания между мъжа и жената, тъй добре изследвани от Зигмунд Фройд, от Ото Вайнингер и отчасти от проф. Август Форел."
Петър Величков
Петър Величков
131 pages, Paperback
First published January 1, 1920
3 people are currently reading
34 people want to read
About the author
Кирил Христов
20 books9 followersКирил Христов е български поет, писател и драматург. Роден на 29 юни 1875 в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети - Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897–1898 живее в Неапол и Лайпциг. Става учител по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание „Наш живот“. През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I.
През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“.
Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.
През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пели, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След преврата на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.
През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антология, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.
Все още създаденото от него в Германия и Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина и досега няма пълно издание на произведенията му.
Появяват се през 1894 г. Печата в сп. „Дело“ №9 1895 г. По-късно се свързва с кръга „Мисъл“, в лицето на д-р Кръстев и П. П. Славейков, което спомага за израстването му като творец. Сътрудничи с всички литературни периодични издания. През 1896 г. излиза първата му стихосбирка „Песни и въздишки“, която има шумен успех. Завършва гимназия в София.Започва пътя си в литературата с преводи от Надсон и Плешчеев. Превежда Едмон Ростан, М. Ю. Лермонтов, А. С. Пушкин, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и др.През 1897 г. Кирил Христов придружава Пенчо Славейков в Лайпциг, същата година излиза втората му стихосбирка „Трепети“. Излиза третата му стихосбирка „Вечни сенки“. През 1901 г. излиза четвърта поетична книга „На кръстопътът“. Шумният успех на двете му лирически книги му спечелва покровителството на Иван Вазов и на проф. Иван Шишманов, тогавашен министър на народното просвещение и с техните протекции е назначен за библиотекар, отначало в Университетската , а по-късно в Софийската народна библиотека.
През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“.
Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.
През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пели, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След преврата на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.
През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антология, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.
Все още създаденото от него в Германия и Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина и досега няма пълно издание на произведенията му.
Появяват се през 1894 г. Печата в сп. „Дело“ №9 1895 г. По-късно се свързва с кръга „Мисъл“, в лицето на д-р Кръстев и П. П. Славейков, което спомага за израстването му като творец. Сътрудничи с всички литературни периодични издания. През 1896 г. излиза първата му стихосбирка „Песни и въздишки“, която има шумен успех. Завършва гимназия в София.Започва пътя си в литературата с преводи от Надсон и Плешчеев. Превежда Едмон Ростан, М. Ю. Лермонтов, А. С. Пушкин, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и др.През 1897 г. Кирил Христов придружава Пенчо Славейков в Лайпциг, същата година излиза втората му стихосбирка „Трепети“. Излиза третата му стихосбирка „Вечни сенки“. През 1901 г. излиза четвърта поетична книга „На кръстопътът“. Шумният успех на двете му лирически книги му спечелва покровителството на Иван Вазов и на проф. Иван Шишманов, тогавашен министър на народното просвещение и с техните протекции е назначен за библиотекар, отначало в Университетската , а по-късно в Софийската народна библиотека.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 11 of 11 reviews
November 28, 2023
Кратък по обем, но Огромен като внушения роман, пропит с трагичен потенциал и изтъкан с тънък психологизъм, нареждащи го до най-добрите образци на световната класическа литература. Факт, някои от прозренията на героите, зад които твърде вероятно се прокрадва и авторовият глас, към настоящия момент ще ни се сторят остарели и дори сексистки, но трябва да отчитаме (винаги!!!) времевите реалности при появата на дадено произведение. А конкретно това е написано през 1919 и публикувано за първи път през 1920 г.
November 17, 2024
Искрено се надявам книгата да е пародия, която не разбрах.
С две изречения: Главният герой (Асен) на крехка възраст разбира, че хората правят секс, и е толкова непоправимо огорчен, че намразва женската половина от човечеството (сякаш другата половина от това човечество не участва в секса). След това Асен има сексуални взаимоотношения с вдовицата на своя хазяин (починал преди няма и ден, когато тия същите взаимоотношения се разиграват) и отново е непоправимо огорчен, в резултат на което намразва жената, която допреди два параграфа е обожествявал, и започва активно да мисли за самоубийство.
Иска ми се да вярвам, че неприкритата мизогиния, която насища цялата втора половина на книгата, е пародия на нравите на времето, в което книгата е писана. Иска ми се да вярвам, че отчайващата наивност на Асен е пародия на "благонравието" и сексуалната потиснатост, която завещава деветнадесетият век. Ако повярвам в тези неща, замисълът на книгата сам по себе си става гениален.
Наративът обаче е изпълнен с толкова клиширан мелодраматизъм, че в един момент читателят е неизбежно да започне да въздиша от предвидимостта на сюжета. Имаме си всичко - истерична жена, чувствителен юноша, менторска фигура на учителя философ (който, разбира се, излиза от калъпа на учебната програма, защото училището е душегубка за гения на децата, а тези, които изкарват шестици, са всъщност най-глупавите)... Главните герои сякаш са (неумела, бих казала) амалгама от герои на Шекспир, Достоевски и Гьоте, което кара книгата да се усеща четена преди, ако сте отворили дори само половин страница класическа литература. А финалът е толкова болезнено клиширан, че даже не съм сигурна заслужава ли коментар.
За сравнение - "Грях" на Георги Райчев, българска повест от същия период, се занимава с доста сходна проблематика: човешката сексуалност, тъмната страна на любовните взаимоотношения, ограничаващото наследство на патриархалния ред, вече отмиращ, но все още разпореждащ се със съдбите на младите. Основната разлика в повестта на Райчев е, че тя се отличава с оригиналност - не четем българския вариант на Хамлет-Расколников-Вертер, а четем нещо съвършено ново, което има свой собствен стил и което не залита в полето на мелодраматичното клише. Идете и четете.
Звездите тук са две, а не една, само защото все още ми се иска да вярвам, че реплики като следните са само пародия:
- "...тепърва изведнъж, светкавично постигна колко празно и глупаво същество е жената..."
- "...с една страшна упоритост той се уверяваше, че жената е тъй негодна за култура..."
- "Жената живее много по-повърхностен духовен живот от мъжа."
- "Факт е, че най-големите въпроси, над които мъжът почва твърде рано да си троши главата, за жената или съвършено не съществуват, или в най-щастлив случай тя спокойно се хлъзга по тяхната периферия."
- "Единствено дълбока е жената в преживяванията на плътта, ако трябва в тях да дирим по-голяма глъбина от познатата на кое да е животно."
- "...не преследва ли природата някакви големи, твърде много надвишаващи нашето съзнание цели, като е създала жената тъй нищожна в сравнение с мъжа?"
С две изречения: Главният герой (Асен) на крехка възраст разбира, че хората правят секс, и е толкова непоправимо огорчен, че намразва женската половина от човечеството (сякаш другата половина от това човечество не участва в секса). След това Асен има сексуални взаимоотношения с вдовицата на своя хазяин (починал преди няма и ден, когато тия същите взаимоотношения се разиграват) и отново е непоправимо огорчен, в резултат на което намразва жената, която допреди два параграфа е обожествявал, и започва активно да мисли за самоубийство.
Иска ми се да вярвам, че неприкритата мизогиния, която насища цялата втора половина на книгата, е пародия на нравите на времето, в което книгата е писана. Иска ми се да вярвам, че отчайващата наивност на Асен е пародия на "благонравието" и сексуалната потиснатост, която завещава деветнадесетият век. Ако повярвам в тези неща, замисълът на книгата сам по себе си става гениален.
Наративът обаче е изпълнен с толкова клиширан мелодраматизъм, че в един момент читателят е неизбежно да започне да въздиша от предвидимостта на сюжета. Имаме си всичко - истерична жена, чувствителен юноша, менторска фигура на учителя философ (който, разбира се, излиза от калъпа на учебната програма, защото училището е душегубка за гения на децата, а тези, които изкарват шестици, са всъщност най-глупавите)... Главните герои сякаш са (неумела, бих казала) амалгама от герои на Шекспир, Достоевски и Гьоте, което кара книгата да се усеща четена преди, ако сте отворили дори само половин страница класическа литература. А финалът е толкова болезнено клиширан, че даже не съм сигурна заслужава ли коментар.
За сравнение - "Грях" на Георги Райчев, българска повест от същия период, се занимава с доста сходна проблематика: човешката сексуалност, тъмната страна на любовните взаимоотношения, ограничаващото наследство на патриархалния ред, вече отмиращ, но все още разпореждащ се със съдбите на младите. Основната разлика в повестта на Райчев е, че тя се отличава с оригиналност - не четем българския вариант на Хамлет-Расколников-Вертер, а четем нещо съвършено ново, което има свой собствен стил и което не залита в полето на мелодраматичното клише. Идете и четете.
Звездите тук са две, а не една, само защото все още ми се иска да вярвам, че реплики като следните са само пародия:
- "...тепърва изведнъж, светкавично постигна колко празно и глупаво същество е жената..."
- "...с една страшна упоритост той се уверяваше, че жената е тъй негодна за култура..."
- "Жената живее много по-повърхностен духовен живот от мъжа."
- "Факт е, че най-големите въпроси, над които мъжът почва твърде рано да си троши главата, за жената или съвършено не съществуват, или в най-щастлив случай тя спокойно се хлъзга по тяхната периферия."
- "Единствено дълбока е жената в преживяванията на плътта, ако трябва в тях да дирим по-голяма глъбина от познатата на кое да е животно."
- "...не преследва ли природата някакви големи, твърде много надвишаващи нашето съзнание цели, като е създала жената тъй нищожна в сравнение с мъжа?"
September 28, 2017
Не знам как да определя този роман. Като главния герой и идейният заряд се люшка между злостно женомразие и уважение към жената и мястото й в живота на мъжа (в контекста на едно традиционно общество). Жените са категорично осъдени като нищожни, по-близки до "скотското", "негодни за култура", по-извратени сексуално и от по-ранна възраст. (Една звезда свалям само заради тези откровено мизогинистки глупости, които са супер неприятни за четене.) Впрочем главният герой вижда всяка проява на човешката сексуалност като извращение, но особено мастурбацията. Има някои шокиращи, дори (или може би особено) за днешно време, сцени в книгата - включително на две седемгодишни момиченца, които мастурбират заедно и взаимно.
По-голямата част от романа е посветена на душевните терзания на младия Асен, който не може да примири поведението си (сексуална връзка с млада вдовица, която впрочем овдовява на първата страница и на петата вече е в леглото на юношата) със силните си вътрешни убеждения, а именно, че сексът е нещо недостойно, мръсно и животинско. В интерес на истината тази непрестанна вътрешна борба, която постепенно разяжда щастието и желанието за живот на момчето, е описана талантливо и убедително, с немалък психологически усет. Това описание освен това е подплатено от повествователната нишка на романа с изобилие от сцени, в които читателят има възможност да види героя през очите на негови близки и да се "убеди", че бушуващият душевен конфликт действително е сериозен, че има силата да промени отношенията му със света и дори чувствата му към собственото му семейство. В края на романовото действие обаче а се появява Мъдрият човек (учителят по философия, г-н Божилов), който като лъч от небето спуска наготово обяснението и разрешението на този огромен конфликт благодарение на забележителната си мъдрост, житейски опит и умелост в "сърцеведството" - всъщност реалистична развръзка, но разочароваща за роман, особено за такъв с толкова патетичен тон.
Изключително интересно е как в речта на този полубожествен образ на г-н Божилов едно след друго следват две напълно противоположни, поне от моята гледна точка, изложения относно любовта, секса и жените - първото е споменатата по-горе женомразка тирада за това как жената има по-повърхностен духовен живот от мъжа (и телесно недоразвитите жени се мъчат да се занимават с мъжки интереси, заприличвайки на "пародия на мъж" - тази реторика е оцеляла до ден-днешен в България, колко депресиращо), а второто е проникновено и фино изложено описание на правилния начин да прекъснем една връзка, в която не можем да отвърнем на чувствата на другия човек. Ето го в цялост:
"За мене е ясно, че ти всъщност си избягал така презглава от жената, с която си близък, и че без да искаш, отнесъл си се с нея тъй, щото тя ще да е останала със сломено сърце и може би в отчаяние. Ако тя те обича беззаветно, ако, откъснат от нея, ти я излагаш на отчаяни постъпки, знай, че мъката, която те чака, би била още по-непоносима. Ние не бива да не държим сметка за терзанията, които причиняваме на ония, що ни обичат, защото изкупленията, които нашата съвест ни налага, са ужасни. Любовта само на едната страна, разбира се, е недостатъчна. Но ако ти се увериш, че не можеш да й отговориш с напълно достатъчно за тебе чувство, то не бива да бъдеш жесток, а трябва търпеливо да подготвиш раздялата с всичката почит, която дължим на страданието. Ние в никой случай нямаме право да убиваме ония, които ни безпаметно обичат!"
Накрая обяснението защо все пак "умереният" секс между хора със здрава духовна връзка е добър за умственото и нравствено развитие е сдъвкано и неясно - люшкането между желание и отвращение катализира вътрешните борби и оттам и израстването или нещо подобно. Струва ми се, че и авторът не е много наясно с конкретния механизъм на тази причинно-следствено връзка - просто търси начин да примири еснафските си убеждения по отношение на секса с естествените прояви на сексуалността си.
Краят на романа е мелодраматичен до истерия и доста снижава цялостното му качество, за съжаление.
По-голямата част от романа е посветена на душевните терзания на младия Асен, който не може да примири поведението си (сексуална връзка с млада вдовица, която впрочем овдовява на първата страница и на петата вече е в леглото на юношата) със силните си вътрешни убеждения, а именно, че сексът е нещо недостойно, мръсно и животинско. В интерес на истината тази непрестанна вътрешна борба, която постепенно разяжда щастието и желанието за живот на момчето, е описана талантливо и убедително, с немалък психологически усет. Това описание освен това е подплатено от повествователната нишка на романа с изобилие от сцени, в които читателят има възможност да види героя през очите на негови близки и да се "убеди", че бушуващият душевен конфликт действително е сериозен, че има силата да промени отношенията му със света и дори чувствата му към собственото му семейство. В края на романовото действие обаче а се появява Мъдрият човек (учителят по философия, г-н Божилов), който като лъч от небето спуска наготово обяснението и разрешението на този огромен конфликт благодарение на забележителната си мъдрост, житейски опит и умелост в "сърцеведството" - всъщност реалистична развръзка, но разочароваща за роман, особено за такъв с толкова патетичен тон.
Изключително интересно е как в речта на този полубожествен образ на г-н Божилов едно след друго следват две напълно противоположни, поне от моята гледна точка, изложения относно любовта, секса и жените - първото е споменатата по-горе женомразка тирада за това как жената има по-повърхностен духовен живот от мъжа (и телесно недоразвитите жени се мъчат да се занимават с мъжки интереси, заприличвайки на "пародия на мъж" - тази реторика е оцеляла до ден-днешен в България, колко депресиращо), а второто е проникновено и фино изложено описание на правилния начин да прекъснем една връзка, в която не можем да отвърнем на чувствата на другия човек. Ето го в цялост:
"За мене е ясно, че ти всъщност си избягал така презглава от жената, с която си близък, и че без да искаш, отнесъл си се с нея тъй, щото тя ще да е останала със сломено сърце и може би в отчаяние. Ако тя те обича беззаветно, ако, откъснат от нея, ти я излагаш на отчаяни постъпки, знай, че мъката, която те чака, би била още по-непоносима. Ние не бива да не държим сметка за терзанията, които причиняваме на ония, що ни обичат, защото изкупленията, които нашата съвест ни налага, са ужасни. Любовта само на едната страна, разбира се, е недостатъчна. Но ако ти се увериш, че не можеш да й отговориш с напълно достатъчно за тебе чувство, то не бива да бъдеш жесток, а трябва търпеливо да подготвиш раздялата с всичката почит, която дължим на страданието. Ние в никой случай нямаме право да убиваме ония, които ни безпаметно обичат!"
Накрая обяснението защо все пак "умереният" секс между хора със здрава духовна връзка е добър за умственото и нравствено развитие е сдъвкано и неясно - люшкането между желание и отвращение катализира вътрешните борби и оттам и израстването или нещо подобно. Струва ми се, че и авторът не е много наясно с конкретния механизъм на тази причинно-следствено връзка - просто търси начин да примири еснафските си убеждения по отношение на секса с естествените прояви на сексуалността си.
Краят на романа е мелодраматичен до истерия и доста снижава цялостното му качество, за съжаление.
December 11, 2025
Романът е интересен, но нито е перфектен, нито е пълна скръб. Имаше моменти, в които прозата на Кирил Христов блести, но мизогинията в романа ми дойде твърде много. Факт, книгата е продукт на своето време. От съвременна гледна точка, възгледите за жената ,представени в романа, са абсурдни. Асен като главен герой беше средна работа. Той е един объркан и травмиран младеж, който не е наясно какво иска. "Любовта" му към Младена ми се стори много престорена, дали е искрена не е ясно. Не отричам интелигентността му, някои негови разсъждения ме впечатлиха и ми хареса връзката, която имаше с учителя си по философия. Младена за жалост си остана доста плоска като герой, можеше да е по-добре. А относно еротиката в романа... лично ще го нарека извращение на Фройд... Не е за всеки тази книга.
This entire review has been hidden because of spoilers.
June 19, 2022
Книгата е шокираща, най-вече с тоталната си неизвестност и подцененост - тя напълно липсва в "канона" български четива от 20-те години на 20 век. Незаслужено, защото засяга изключително важната тема за сексуалността и потискането й в еснафското, предмодерно българско общество. Не само по българските стандарти, но и спрямо западната култура по същото време, Кирил Христов е новатор. Колкото до сексиския и мизагонистичен елемент, споменат в други коментари - той по-скоро отразява състоянието на обществото по онова време, отколкото гледната точка на автора, в този смисъл е майсторски предаден, без да разкрива авторовите убеждения, които можем да определим по-скоро като либерални и определено напредничави. Ако съпоставим с друга книга от същия период - "Нежна е нощта" от Скот Фиджералд - ще установим много общи за патриархалното общество възгледи, също мизагонистични. 20-те години са време на отпуснати нрави и загуба на предишното благоприличие, все теми, намерили широко отражение в световната литература. В България, за жалост, образците за литературно свободомислие от епохата са малко и/или са неизвестни на широката публика, както в случая и с "Тъмни зори". Голямо предимство на книгата е усещането за епохата, майсторски и поетично предадено. Минус е малко нравоучителният и учебникарски тон, което прави книгата да наподобява наръчник по сексуално съзряване - макар и крайно необходим, дори от днешна гледна точка. Задължителна за четене - любопитна, интересна, вълнуваща и най-вече разширяваща представите ни за възможностите на родната литература.
August 9, 2022
Самият Кирил Христов пише в предговора:
"Ако бихме се бояли от гнева на ония, чиято всестранна ограниченост ги прави вечна опозиция на всичко, на което не са свикнали, нима бихме могли да сторим и една крачка напред не само в изкуството, но и в живота?"
Има твърде странни редове за жените, тънка жлъч към евреите, но като цяло има богат език, смислени разсъждения и си струва прочита.
"Мислейки по такъв странен начин за смъртта, Асен попипваше ту мишците на ръцете си, ту хълбоците си — и нему бе извънредно приятно, че живее, че има тяло, че може да се движи както си ще. По едно време душата му се тъй разведри, че даже косачът не му изглеждаше вече зловещ, а забавен и хубав със своите бавни и силни движения. Той дишаше жадно напоения с мирис на косено сено и на смола от близките борики въздух и най-ненадейно му стана тъй весело, че се изправи пъргаво, погледна към Витоша, на чийто връх бяха вече кацнали двете облачета, и си засвири с уста една игрива песен."
...
"Днес ще направим един опит, да видим кой какво е научил или по-добре да разберем за кого моите уроци са били потребност и за кого лишен товар. Вие знаете, че човек може да накълве една материя превъзходно, да държи добър изпит, да получи шестица и пак нищо да не разбира от нея. Именно това е и най-страшното във всички образователни системи: че главната работа се възлага не на разума, а на паметта и че при проверяване лесното дело на тая способност може да попречи на много да не съгледат слабото съзнание — което прави образователната работа формална, непотребна и дори вредна. Говорил съм ви и други път и вие знаете, че не искам от вас да бъдете грамофонни плочи. Аз желая да имате собствена мисъл, собствени съждения."
"Ако бихме се бояли от гнева на ония, чиято всестранна ограниченост ги прави вечна опозиция на всичко, на което не са свикнали, нима бихме могли да сторим и една крачка напред не само в изкуството, но и в живота?"
Има твърде странни редове за жените, тънка жлъч към евреите, но като цяло има богат език, смислени разсъждения и си струва прочита.
"Мислейки по такъв странен начин за смъртта, Асен попипваше ту мишците на ръцете си, ту хълбоците си — и нему бе извънредно приятно, че живее, че има тяло, че може да се движи както си ще. По едно време душата му се тъй разведри, че даже косачът не му изглеждаше вече зловещ, а забавен и хубав със своите бавни и силни движения. Той дишаше жадно напоения с мирис на косено сено и на смола от близките борики въздух и най-ненадейно му стана тъй весело, че се изправи пъргаво, погледна към Витоша, на чийто връх бяха вече кацнали двете облачета, и си засвири с уста една игрива песен."
...
"Днес ще направим един опит, да видим кой какво е научил или по-добре да разберем за кого моите уроци са били потребност и за кого лишен товар. Вие знаете, че човек може да накълве една материя превъзходно, да държи добър изпит, да получи шестица и пак нищо да не разбира от нея. Именно това е и най-страшното във всички образователни системи: че главната работа се възлага не на разума, а на паметта и че при проверяване лесното дело на тая способност може да попречи на много да не съгледат слабото съзнание — което прави образователната работа формална, непотребна и дори вредна. Говорил съм ви и други път и вие знаете, че не искам от вас да бъдете грамофонни плочи. Аз желая да имате собствена мисъл, собствени съждения."
September 1, 2025
situationship final boss
October 4, 2018
бях готова да обявя ТЗ за българската версия на Вертер, също не лош еротичен роман във фройдисткия кът, но финалът е толкова лош, по-лош от посредствен и остави недоволство и тъпота след себе си, прекрасен език иначе и интересни картини както от стара София, така от вътрешния мир на героя момче
January 13, 2023
Брутална и реалистична, изключително завладяваща и е една от тези книги, които бих искала да имам шанс да прочета отново за пръв път. К. Христов показва противоречята, които разкъсват човешката душа и силата на тоя дух проявен в различните типове герои/хора. Прекрасен сюжет приплетен с нотки на красива еротика и психология за личностното израстване на човека. Лично според мен шедьовър, който бързо ми стана любим и събуди у мен чувство на гордост и яснота на какво точно са способни нашите творци.
January 12, 2014
"Тъмни зори" е интересно четиво, дотолкова доколкото запознава читателя с един от първите български еротични романи. Със сигурност за времето си четивото е било повече от скандално, а може би дори и днес би било отречено от по-консервативните. До какви размисли и действия може да доведе сексуалната задоволеност, защо жените са по-развратни от мъжете и основателно ли след излизането си "Тъмни зори" е била заклеймена като "порнографска" и конфискувана - ако всичко това ви вълнува, започвайте да четете :)
Displaying 1 - 11 of 11 reviews