"... Кой е по-прав, кой е по-силен, кой е на Божия път ме питаш... Искаш аз да бъда везната. Не мога, сине, не знам кое е право. Няма везна със сърце. Това, което знам, е, че щом си на пътя, всеки въпрос иде от сатаната, а всеки отговор иде от Бога. За теб остава да намериш сили да признаеш какво е попитало сърцето ти, за да разбереш на какво е отговорила душата ти."
Петър Делчев е роден през 1971 г. в гр. София. Женен, баща на две деца. В началото на 2006 г. излиза дебютната му стихосбирка “Луд за обичане”. В края на същата година издава първата си белетристична книга “Трънски разкази”, която е номинирана за Националната награда “Елиас Канети” за 2007 г. “Балканска сюита” е втората му прозаична книга.
Много харесах "Трънски разкази", оставиха ме без дъх и в дълбок размисъл. Но "Балканска сюита" ще излезе друго нещо, тъкмо дочетох първата новела, "Пекина могила". Е, може ли пък да сме все такива черногледи фаталисти българите? Все лошото да се опише, все да е трагично, безнадеждно.... Не че не е стойностна литература, даже напротив (според колкото разбирам), но все да е черно и мрачно. Това е и основната причина да избягвам (съвременната) българската литература - много ми е мрачна, чак безнадеждна. "Гяур баир" - уж трябваше да е любовна история, но дали изобщо такава е възможна по нашите географски ширини? Между българка и турчин. Преди години едва ли някой би посмял да пише на тази тема, предвид цялата натрупана история (къде истинска, къде доизмислена, за повече сила). Дълго ще има да чакаме и щастливия край, който може и да се е случвал, но никога няма да го признаем, нито ще го търсим. Каквото и да е било - животът не признава ограничения, оцелели сме, българи сме, нищо, че нямаме вяра в щастливите завършеци. Сигурно ни е в гените, ако вярваме в тези неща. Но разказът е много силен, хваща за гърлото и не пуска до последната дума. Трябваше да е разказ за любовта, която предизвиква нормите и побеждава, но просто се е случила на грешното място. Има тънка свързваща линия между трите новели - смелостта, куража да отстояваш идеята, в която вярваш. Тежко и страшно е да се умре, но ако така или иначе животът ти е обречен, по-добре да умреш като достойно човешко същество. Тялото има значение до едно време, след това остава само идеалът, осветил живота. Дали това е тайната, предавана и запазвана през поколения, или любовта, или правото на свобода - тези идеи са противопоставени и побеждават алчността, злобата, жаждата за отмъщение, дребните кроежи, предразсъдъците. Спасяват души и обръщат мирогледи. Какво от това, че хората, които вярват, умират? Идеите им покълват и остават живи. Може би това трябва да ни даде надеждата, щастливия край, който иначе липсва в сюжетите на новелите.
С истинска радост сядам да пиша отново за Петър Делчев. Мисля, че най-похвалните неща, които съм писал досега за писател, са именно за неговите "Трънски разкази", с които ме накара да преклоня глава пред изключителната му проза.
Сега иде реч за новата му книга "Балканска сюита". По собствените му думи това са три "новели по легенди", за които той казва: "За "Балканска сюита" прочетох хиляди страници литература - не само митове, легенди, народни песни, но и исторически материали, хипотези. Корана го четох три пъти. За да съм достоверен, за да звуча правдиво, за да не се отклонява читателят от пътечката, която му показвам и да отиде неусетно там, накъдето го водя."
Изключително силна проза на Делчев. Грабна ме още с Трънски разкази и не ме разочарова сега. Тежки драматични истории за мъчителни житейски избори, които те хващат (и за гърлото) и не те оставят. Много имаме да мислим след тези разкази.
След "Трънски разкази", леко бледнее, а като добавим липсата на коректорска работа, някои логически несъответствия, баналното заглавие, остава едно леко разочарование у читателя.