What do you think?
Rate this book
Марма, Мариам
Haшaтa душa пoнaчaлo е xриcтиянcкa. Bярaтa е във вcеки oт нac. При някoи cе зaпaлвa рaнo, при други пo-къcнo, при трети цял живoт тлее. Xриcтoc cе cрещa c вcеки oт нac – рaнo или къcнo. Toвa е нaй-вaжнaтa cрещa в живoтa ни. Чувcтвoтo зa Xриcтoc е нaвcякъде.
256 pages, Paperback
First published January 1, 2010
1 person is currently reading
49 people want to read
About the author
Теодора Димова
21 books127 followersТеодора Димова е българска писателка, драматург, завършила английска филология в СУ "Кл. Охридски". Била е журналист, преводач, преподавател по английски.
Дъщеря на българския писател Димитър Димов.
Автор е на пиесите: Фюри, Стая №48, Ерикапайос, Калвадос, приятелю, Игрила, Платото, Неда и кучетата, Елин Стопър, Замъкът Ирелох, Без кожа, Змийско мляко, Кучката, Любовници, Невидимите пътища на прошката ( последните четири са публикувани в Пиеси )
Дъщеря на българския писател Димитър Димов.
Автор е на пиесите: Фюри, Стая №48, Ерикапайос, Калвадос, приятелю, Игрила, Платото, Неда и кучетата, Елин Стопър, Замъкът Ирелох, Без кожа, Змийско мляко, Кучката, Любовници, Невидимите пътища на прошката ( последните четири са публикувани в Пиеси )
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
March 24, 2017
По Благовещение: беседите на Марма, Мариам
http://www.public-republic.com/magazi...
В утринните пазви на този свят ден приключвам четенето на една благовещенска по природата си история – романа на Теодора Димова “Марма, Мариам”.
Четенето започва с една позната действителност – превратите на Прехода, девалвацията на ценности и културни категории, тъжната съдба на прокудената майка, изпъдена от собственото си чедо в името на една по-голяма любов от тази към майката – тази към материалното благополучие.
Започва обаче и с нещо, чието значение, дори да го разбираме с ума си, рядко и трудно сякаш можем да усетим в истинските му мащаби и импликации в живота ни:
Израснах в абсолютно невежество по отношение на християнската ни вяра. Както и цялото ми поколение. Както и поколенията преди и след мен. Нямаше молитви, нямаше икони, нямаше богослужение и Църква, нямаше разкази и празници за Теб, Иисус. Все едно че Те нямаше, до такава степен в нашия дом не се говореше за Теб.
Лесно е да се констатира този факт. Но какво всъщност означава той? До какво води това невежество, защо е толкова опасно? Дали не заради това:
Защото нашият дух се изкривява без Теб. Изсъхва, захапва опашката си, започва да яде самия себе си без Теб, Иисус.
… изчезнало е чувството за Бог – най-мерзкият от всички възможни грехове.
Целият роман е не просто търсене на още отговори на този въпрос, но и разказ за търсенето и откриването на самата вяра. Защото дори по-важно от това, да знаем религията си, уроците ѝ, дейците ѝ, е да вярваме в нея със сърцето.
За вярата говорят най-често свещениците, всеотдайните миряни и политиците, когато за пореден път са призовани да затвърдят или пък отмахнат чертата между държава и религия. В книгата на Теодора Димова обаче говори един напълно обикновен човек. Човек, който няма какво да печели или губи от каквато и да е приповдигната риторика и затова гласът му е напълно автентичен и заслужаващ доверие.
Разказвачката, изпъдената Марма, намерила подслон в малка църковна обител на края на България след седмици скитане, присъства в романовата конструкция не само с изреченото слово, а и с вътрешния си свят – поантата, около която се строи повествованието, са въпросите, които всеки от нас би си задал в търсенето на вярата:
Какво всъщност се случва ли? Защо Мириам и Елисавета трябва да се срещнат? Защо трябва да застанат една до друга, защо трябва взаимно да се уверят в своето избраничество? Йосиф и Захарие – как ли са се чувствали?
…
Защо една здрава петнайсетгодишна девойка се омъжва за петдесетгодишен мъж в разцвета на зрелостта си? Не е ли можела да се омъжи за момче на нейната възраст? Защо е трябвало да взима за съпруг един съкрушен от мъка вдовец, който се оженва повторно, за да има кой да се грижи за децата му?
Те разкриват втората перспектива на книгата – библейския разказ. Така, както го вижда Марма – обвеян от сакралния, всепровиждащ дъх на Бога, и в същото време изненадващо жив, плътен, човешки, пълнокръвен. Една от идеите, която формира тъканта му, е тайнството. То сякаш не е само божествено; сякаш от висините, чрез Неговото вдъхване на живот у нас, се е предало и на човеците, станало е наша неразгадаема природа, толкова осезателна и в същото време крехка и нежна – доказателството, че сме повече от тела, че имаме частица от Неговия Божествен дух.
Започва още на първите страници – там, при тривиалните битови проблеми на излъганата майка, дори там, в съжителство с най-принизеното човешко поведение от страна на дъщеря ѝ, Константина, се усеща тази духовна мистерия: Много трудно е да се разкажат тези двайсет километра от междуселския път. Много трудно е да се разкажат тези часове до залеза на слънцето в августовския ден, до пристигането в селото, до намирането на варосаната черквица, до строполяването на стълбите ѝ, до заспиването, до събуждането на същото място.
Мириам също не може да обясни онези свои странни набези в пустинята, с които беше свикнала още от детството си, непреодолимото си влечение към пустинята, оставането насаме с пясъците и въздуха, единението със суровата природата.
Този мотив – за невъзможността да се опише дадена емоция, даден порив или вътрешно преображение или външно събитие, ще белязва творбата отново и отново, до последния ред. Ще се смесва и с друг аспект на тайнството – ще ми се да го нарека “съвместимия оксиморон” – един от най-забележителните авторски похвати на Теодора Димова. По-точно, това е съвместяването на две противоположни истини – още от времето на Аристотел основно правило на логиката е, че не може едновременно да си в стаята и извън нея в един и същи момент – валидно ще е или едното, или другото твърдение.
Не и в трансцендентния свят на “Марма, Мариам”: Масата до мен беше свободна. Беше свободна и не беше свободна.; Йосиф има съпруга и син и едновременно няма съпруга и син.
Тази дуалност намира проявление навсякъде около нас. На едно ниво тя означава съдържание там, където привидно има само вакуум и празнота – пуста е пустинята, но там е духовната родина на Мириам, чиято утроба ще побере целия свят след време. Глуха е тишината, но носи присъствието, към което е стреми младата Христова майка. Присъствието, което не се разкрива в гласове или видения, а което е само за себе си, което е тишината. Пълната тишина. Присъствието, което не може да се разкаже с думи; тишината, която говори повече от думите:
Образува се пълнота. Затова нямам нужда от вода, посока, думи, хляб. Трудно е да се обясни. Както е трудно да се опише пустинята. Думите са малки пред пустинята. Единствено съответно е мълчанието. Единствено през него пустинята може да бъде разказана.
Забележително магнетичен е образът на младата Мириам и това притегляне не е плод просто на предизвестената ѝ божественост. Тя не е просто страдащата, оплакваща майка от “Пиета”-та – тук, в разцвета на силите си, тя е силна, самостойна, тайнствена, дори, ако позволите, смятам, че определението, което най-добре ѝ пасва е “дива” – дете на природата, едно с нея и в същото време нейна повелителка:
Йоаким … милваше косите на дъщеря си и усещаше нейната белязаност, но не успяваше да прочете знаците и да прогледне в съдбата ѝ, Мириам се беше появила в края на живота му самодостатъчна, цялостна, все едно отделена от човечеството, белязана сред творението, издигната над всички, имаше нужда само от пустинята и слънцето и тишината им, смирението и чистотата се утаяваха в нея като кристал.
Тя носи в себе си тайнствената раздвоеност, присъща на света; това хем вътре, хем вън от стаята, което законите на логиката, рациото, не могат да обемат: А Мириам е полужена, полудете, спонтанна в радостта си от света, израснала в тишината на пустинята…, но за това има причина – нищо не е случайно, всичко има време и място, предназначение, смисъл, пълнота: за да може нейният Син да устои на изкушенията именно там, сред съскането в пясъка и стъпките на невидимия.
Толкова осезаема е силата на духа ѝ, че сякаш родителите ѝ съжаляват, че не се е родила момче, за да я пратят в синагогата да изучава “Петокнижието”. Вместо това трябва да се мисли за женитба.
Образът на Йосиф носи в себе си онова нямо питане за смисъла на съществуването, с което Йовковия Сали Яшар непрестанно обхожда мислите си в опит да остави нещо стойностно след себе си. За разлика от него обаче Йосиф в “Марма, Мариам” работи до изнемога, за да избяга от физическата и психическа липса на мъртвата си съпруга. Отново е на лице преплитането на двата свята, които векове Платонова мъдрост, християнски дуализъм и Декартовото когито съзнателно и несъзнателно опитват да разграничат – тялото и духа. Трудно е да си представим тази тяхна тясна взаимовръзка, единността им. Ала в романа на Теодора Димова това единение е предадено с такава експресивност и чувствителност, че не остава съмнение:
Като че ли сърцето му било изтръгнато и на негово място пулсирала тази немота, това недоумение. Йосиф работел до изнемога, сковавал столове, маси, врати, дялкал дървото и го рендосвал, при него се стичали все повече хора, дори не смогвал с поръчките, работел почти на безценица, клиентелата му неимоверно нараствала… на моменти изобщо не можел да възстанови лицето ѝ, нито да си спомни цвета на косата ѝ и още повече се отдавал на работата си, за да не се налага да извърши онова, което всички му предричали.
Сякаш не просто душата и тялото са едно, а сякаш целите сме душа – една пропусклива мембрана, която с цялата си същност общува със света наоколо – зримия и незримия, реалния и съня, миналото и бъдещето; общуване, за което не са нужни думи; което е неподправено усещане, чувствителност към себе си и другите, другото, Другото:
Непрестанно се смесваха сънища и действителност и едната реалност проникваше в другата и кое беше по-истинско, тя отдавна не знаеше, не правеше разделение между едното и другото.
Тримата като че сънували, като че минавали през приказни местности, любували се и се радвали…
Тази именно чувствителност прави тъгата да приема физически измерения, но и благодарността, благодатта – да е една особена болезнена сетивност на духа – Йосиф се разплаква, пада на колене, целува пръстта пред къщата си след компанията на Мириам и Гавраил, мълвейки: човек не може да понесе толкова благодеяния, Господи, недей иска от човека да издържи на тях, Господи; по-късно авторката нарича това състояние пробождане от милост; когато ние самите се свличаме на колене пред всеобхватната любов на Иисус, имаме сила само да промълвим името Му, само да се обливаме в сълзи, само телата ни да се разтърсват от ридания, и това също е обстрел от любов, който изпитваме с всяка брънка на своите тела-души, които са границата между нас и света, но и мостовете помежду ни.
На няколко пъти в текста се среща и образът на човека като рана, разцепена на две, точно като сцепената на две колона на Божи гроб, назована в книгата, тази болезнена раздвоеност, с която трябва да живеем: Направиха от мен рана. Разцепиха живота ми на две. Кръвта изтече. Не предполагах, че съм имала и друга кръв, и друг живот.
Нищо не е спестено от живота на земното семейство на Христа – не е естетическата идеализация двигател на повествованието, а самото битие в многопластовостта, многообразието си, преплитането на нежност и грубост, красота и делничност, физиология и душевност: Бременността напредва, става видима, по лицето на Мириам се появяват характерните белези – петна, подпухналост, удебеляване на линиите, устните като нажилени от оса, почти извърнати, погледът несмислен, полупразен, краката отекли и натежали, походката патешка, коремът провиснал…
Това единение на човешкото с божественото е важно за схващането същността на Спасителя – хем човек, хем бог; хем раним, хем всевластен. Самото присъствие на Архангел Гавраил в момента на сватбата на Йосиф и Мириам и по-късно при раждането на Иисус носи същата знаковост – съединението на небесното и тленното, възможността те да съжителстват (макар и често конфликтно, но поне за този момент), този “съвместим оксиморон”. Той има обаче и друго лице.
Не бива да се прекалява със смесването обаче, трябва да се пази балансът – надделее ли човешкото, божественото е изместено, потъпкано, осквернено. Често мислим всевишната сакралност като изобилие от всичко – няма жажда и няма глад, няма недостиг и недоимък. Навярно в този си стремеж украсяваме елхите по Коледа, отрупваме трапезата на празник, даряваме от скъпи по-скъпи подаръци. За Марма, Мариам това е обратното на небесно. Това е кич, противен на идеята на Създателя – явно криво сме я разбрали, защото Той е имал предвид ситост, не пресищане; простота, не лукс:
Две хиляди години по-късно кичът около това раждане ще е грандиозен и абсолютно отблъскващ. Мелодийки, фигурки, снежни топки, снежни човеци, светлинки, елхи, блъскане по магазините, разпродажби по молове, подаръци, недостигане на пари, пуйки, свине, алкохоли, настъпва голямото плюскане, ваканциите, ски курортите, задръстванията по магистралите, снежните виелици, смразяващият студ, поледиците по софийските улици, строшаването на крайниците, мъглите, недостигът на гипс в „Пирогов“, пиратки, десетки нещастни случаи, заря, пируване, фойерверки, преяждане. Изумителната, неправдоподобна диващина около раждането на това дете, положено на възможно най-оскъдното място, върху сламеника на животните.
Пак изниква въпросът за присъствието – сякаш сме започнали да присъстваме на празниците-възпоменание на своя Бог, своите Апостоли и Светци само с телата си и претруфените предмети, с които се отрупваме, а присъствието на първо място трябва да бъде духовно. Така се затваря онази пропусклива мембрана на душата – спира да ни свързва с този свят и с Другия, и започва само да ни разделя от тях. Огрубяваме. Оскотяваме. Душата става камък. Ставаме овчарите в пещерата – разочаровани от обикновеността и семплостта на Рождеството и сме готови да си тръгнем, да пропуснем чудото.
По-късно в повествованието и самото чудо ще бъде вписано с предупреждение: Чудесата стават по-важни от учението, по-бляскави. Те се случват пред очите им, а за учението трябва да изминават години. Този живот трябва да се изживее в смирение и вяра, без суета – тогава едва ще се разбере дали ще има награда на небето, дали ще дойде Божието царство, дали ще има трапеза и каква ще е тя.
За да се следва учението, трябва да се преодолява духовната леност, втренчеността в ежедневието, в преброяването на шекелите, овцете, козите, земите, стадата, къщите, домочадието, слугите, зестрите, улова, добива, разходите, наемите, сергиите, магазините. Както Той беше казал на Марта: за толкова много неща се грижиш, Марто, а трябва да се грижиш единствено за най-важното (Лука 10:41).
Дали ще говорим за модерния кич на пиянски гуляи по празниците, или за “преброяването на шекелите” в древните библейски земи, губи значение – практически между двете ситуации няма разлика – душата е еднакво заслепена, затова и историята никога не губи смисъл и актуалност – променя се светът около нас, става все по-технологичен и автоматизиран и все пак нашите заблуди, заслепения, неразбиране остават същите.
Така, както ясно изпъква в книгата, човеците губим ядката на наистина важното и стойностното и се оплитаме в паяжината на делничните ядове, които Августин вижда като въртеж от облаци, замъгляващи зрението ни за светкавицата на промисълта.
Самата Марма, Мариам (дори името ѝ, нуждата от две наименования, не е ли също нишан на тайнствената двойнственост на живота?) характеризира това своеобразно ослепяване за духовното като вкаменяване:
Времето, което изтича, не означава ли смърт?, ме питате вие. Да, има време, което изтича, и ново, което се изпълва, и това категорично не е смърт. Да, може да има две времена на един и същи живот. Макар че най-често повечето хора засядат в някоя от ранните си възрасти и се вкаменяват там, аз съм свикнала с това хорско вкаменяване, което преминава в нещо като емоционално уродство…
Мислим си навярно след тази констатация, че перфектно разбираме защо например самият Юда предава Учителя си – материалното измерение, алчността. Според книгата обаче причината, макар и подобна до известна степен – защото се дължи на едно светско неразбиране и избягване от средата на смисъла, е различна: Не е било заради сребърниците. Било е от ненавист към любовта и благоговението, които изпитват към Него, от завист заради Мария, заради косата и сълзите є, с които е обтривала нозете му. Било е също и заради разочарованието, че няма да има Царство, че той с рижите си коси няма да бъде сред придворните, няма да има почести и поклони на тържищата и атлазени дрехи.
Друг устойчив мотив в сюжетното тяло на романа е идеята за повторението – за това, как всеки човек индивидуално изживява библейската история с възходите и спадовете, надеждите и болките, сам, в себе си, за себе си: Евангелският разказ не е престанал да се случва отново и отново за всеки човек с все същия му потресаващ край.
Както се казва по-нататък в текста, същата история, същите участници и същия край разказва сега Марма край Черно море на същите слушатели, както преди две хиляди години са слушали следовниците на Иисус край Генисаретското езеро. Божият син им говори за това, което съвсем скоро предстои; Марма – за това, което се е случило преди хилядолетия. И все пак пресечената точка е сегашният момент – всъщност историята се случва в него, тъкмо сега, докато говорим и мислим за нея, в сърцата ни, за всеки поотделно.
Затова, предупреждава още книгата, е важно да не спираме да говорим за Месията – чрез нас историята се предава у другите и се случва отново и отново завинаги – тази необяснима, притегателна сила, която унищожава император Юлиан Апостат в Ибсеновата трагедия “Император или галилеец” – този тайнствен феномен, един човек, намерил смъртта си преди толкова години, с незримата си сила да преобръща императорски тронове и придвижва света напред – силата на вярата.
Всеки новоповярвал е всъщност повярвал в Неговото Възкресение. Всеки новоприобщен е ново и ново доказателство за Неговото Възкресение. – Така се формира Живият Христос, които умира веднъж, за да се върне и не умре никога повече.
Да се върнем пак към физическото измерение на вътрешния свят: порастването на Иисус, уникалността му, избраността му заемат специфично пространство в измерението на битието – имат форма, неопределена, ала все пак притежаваща обем, тежест – тежестта на жребия. Фигурата на Йосиф, постепенното избуяване на лудостта в душата му най-добре демонстрират това: никога до този момент Йосиф не си бил давал сметка, че радостта може да се измерва с обичайност, с нормалност, с ежедневие, Яков, Йехуда и Саломия му напомняли за дните, когато жребият му още не бил натоварен с присъствието на Бог.
Това именно натоварване е осезаемата плътност на предопределеността и различността на Божия син. Тя ще преследва Йосиф до края на терзанията му, той ще продължава да ръси въглените на коментари като този: … особено брат им, той винаги щял да им тежи, те цял живот щели да го носят на раменете си, да го хранят, бреме, от което няма как да се отървеш, освен ако не го закараш дълбоко в пустинята и не го завържеш там за някой кръст под изгарящото слънце.
Какво поражда тази непосилност, непоносимост на Йосиф към Мириаминия син? Йосиф ли е първият и последният отрицател на божествеността Му? Изводът е следният: Йосиф озверяваше срещу него, защото гласът на истината много повече отблъсква, отколкото ги привлича, този парадокс на истината, тази нетърпимост към нея, която съществува във всеки от нас, буквално във всеки от нас.
Йосиф е сякаш олицетворение на онези, които отричат и проклинат злостно, без да осъзнават, че го правят не защото смятат, че чудодейната сила на Избрания е фалшива, а поради невъзможността си да я разберат или приемат без съмнения и предразсъдъци. Неизвестното плаши и страхът е, което поражда ненавистта, а не толкова безразличието или неверието.
Много по-лесно е да се повярва, че Бог създаде вселената, отколкото че изпрати Сина си между хората. Това е същинското чудо, непостижимата тайна. Тя бавно се осъзнава. Тя не може изведнъж да се проумее.
Изниква логичният въпрос защо Иисус, Синът Божи, Всеможещият, виждайки Йосифовото настървение, не прави нищо, за да извърши необходимото преображение – да освободи не само съпруга на Мириам от неразбирането му, да го просветли, но и да улесни самия себе си, като изглади това върло неразбирателство. Марма има отговор и на това:
Затова и Марма логично завършва историята за деня след залез – слушателите имат нужда от уединение, за да изпълнят цикъла на вечното преповтаряне на библейската история, всеки сам за себе си, през собствените си сетива, разказ, който се е повтарял още преди Рождението и ще продължава до свършека...
http://www.public-republic.com/magazi...
В утринните пазви на този свят ден приключвам четенето на една благовещенска по природата си история – романа на Теодора Димова “Марма, Мариам”.
Четенето започва с една позната действителност – превратите на Прехода, девалвацията на ценности и културни категории, тъжната съдба на прокудената майка, изпъдена от собственото си чедо в името на една по-голяма любов от тази към майката – тази към материалното благополучие.
Започва обаче и с нещо, чието значение, дори да го разбираме с ума си, рядко и трудно сякаш можем да усетим в истинските му мащаби и импликации в живота ни:
Израснах в абсолютно невежество по отношение на християнската ни вяра. Както и цялото ми поколение. Както и поколенията преди и след мен. Нямаше молитви, нямаше икони, нямаше богослужение и Църква, нямаше разкази и празници за Теб, Иисус. Все едно че Те нямаше, до такава степен в нашия дом не се говореше за Теб.
Лесно е да се констатира този факт. Но какво всъщност означава той? До какво води това невежество, защо е толкова опасно? Дали не заради това:
Защото нашият дух се изкривява без Теб. Изсъхва, захапва опашката си, започва да яде самия себе си без Теб, Иисус.
… изчезнало е чувството за Бог – най-мерзкият от всички възможни грехове.
Целият роман е не просто търсене на още отговори на този въпрос, но и разказ за търсенето и откриването на самата вяра. Защото дори по-важно от това, да знаем религията си, уроците ѝ, дейците ѝ, е да вярваме в нея със сърцето.
За вярата говорят най-често свещениците, всеотдайните миряни и политиците, когато за пореден път са призовани да затвърдят или пък отмахнат чертата между държава и религия. В книгата на Теодора Димова обаче говори един напълно обикновен човек. Човек, който няма какво да печели или губи от каквато и да е приповдигната риторика и затова гласът му е напълно автентичен и заслужаващ доверие.
Разказвачката, изпъдената Марма, намерила подслон в малка църковна обител на края на България след седмици скитане, присъства в романовата конструкция не само с изреченото слово, а и с вътрешния си свят – поантата, около която се строи повествованието, са въпросите, които всеки от нас би си задал в търсенето на вярата:
Какво всъщност се случва ли? Защо Мириам и Елисавета трябва да се срещнат? Защо трябва да застанат една до друга, защо трябва взаимно да се уверят в своето избраничество? Йосиф и Захарие – как ли са се чувствали?
…
Защо една здрава петнайсетгодишна девойка се омъжва за петдесетгодишен мъж в разцвета на зрелостта си? Не е ли можела да се омъжи за момче на нейната възраст? Защо е трябвало да взима за съпруг един съкрушен от мъка вдовец, който се оженва повторно, за да има кой да се грижи за децата му?
Те разкриват втората перспектива на книгата – библейския разказ. Така, както го вижда Марма – обвеян от сакралния, всепровиждащ дъх на Бога, и в същото време изненадващо жив, плътен, човешки, пълнокръвен. Една от идеите, която формира тъканта му, е тайнството. То сякаш не е само божествено; сякаш от висините, чрез Неговото вдъхване на живот у нас, се е предало и на човеците, станало е наша неразгадаема природа, толкова осезателна и в същото време крехка и нежна – доказателството, че сме повече от тела, че имаме частица от Неговия Божествен дух.
Започва още на първите страници – там, при тривиалните битови проблеми на излъганата майка, дори там, в съжителство с най-принизеното човешко поведение от страна на дъщеря ѝ, Константина, се усеща тази духовна мистерия: Много трудно е да се разкажат тези двайсет километра от междуселския път. Много трудно е да се разкажат тези часове до залеза на слънцето в августовския ден, до пристигането в селото, до намирането на варосаната черквица, до строполяването на стълбите ѝ, до заспиването, до събуждането на същото място.
Мириам също не може да обясни онези свои странни набези в пустинята, с които беше свикнала още от детството си, непреодолимото си влечение към пустинята, оставането насаме с пясъците и въздуха, единението със суровата природата.
Този мотив – за невъзможността да се опише дадена емоция, даден порив или вътрешно преображение или външно събитие, ще белязва творбата отново и отново, до последния ред. Ще се смесва и с друг аспект на тайнството – ще ми се да го нарека “съвместимия оксиморон” – един от най-забележителните авторски похвати на Теодора Димова. По-точно, това е съвместяването на две противоположни истини – още от времето на Аристотел основно правило на логиката е, че не може едновременно да си в стаята и извън нея в един и същи момент – валидно ще е или едното, или другото твърдение.
Не и в трансцендентния свят на “Марма, Мариам”: Масата до мен беше свободна. Беше свободна и не беше свободна.; Йосиф има съпруга и син и едновременно няма съпруга и син.
Тази дуалност намира проявление навсякъде около нас. На едно ниво тя означава съдържание там, където привидно има само вакуум и празнота – пуста е пустинята, но там е духовната родина на Мириам, чиято утроба ще побере целия свят след време. Глуха е тишината, но носи присъствието, към което е стреми младата Христова майка. Присъствието, което не се разкрива в гласове или видения, а което е само за себе си, което е тишината. Пълната тишина. Присъствието, което не може да се разкаже с думи; тишината, която говори повече от думите:
Образува се пълнота. Затова нямам нужда от вода, посока, думи, хляб. Трудно е да се обясни. Както е трудно да се опише пустинята. Думите са малки пред пустинята. Единствено съответно е мълчанието. Единствено през него пустинята може да бъде разказана.
Забележително магнетичен е образът на младата Мириам и това притегляне не е плод просто на предизвестената ѝ божественост. Тя не е просто страдащата, оплакваща майка от “Пиета”-та – тук, в разцвета на силите си, тя е силна, самостойна, тайнствена, дори, ако позволите, смятам, че определението, което най-добре ѝ пасва е “дива” – дете на природата, едно с нея и в същото време нейна повелителка:
Йоаким … милваше косите на дъщеря си и усещаше нейната белязаност, но не успяваше да прочете знаците и да прогледне в съдбата ѝ, Мириам се беше появила в края на живота му самодостатъчна, цялостна, все едно отделена от човечеството, белязана сред творението, издигната над всички, имаше нужда само от пустинята и слънцето и тишината им, смирението и чистотата се утаяваха в нея като кристал.
Тя носи в себе си тайнствената раздвоеност, присъща на света; това хем вътре, хем вън от стаята, което законите на логиката, рациото, не могат да обемат: А Мириам е полужена, полудете, спонтанна в радостта си от света, израснала в тишината на пустинята…, но за това има причина – нищо не е случайно, всичко има време и място, предназначение, смисъл, пълнота: за да може нейният Син да устои на изкушенията именно там, сред съскането в пясъка и стъпките на невидимия.
Толкова осезаема е силата на духа ѝ, че сякаш родителите ѝ съжаляват, че не се е родила момче, за да я пратят в синагогата да изучава “Петокнижието”. Вместо това трябва да се мисли за женитба.
Образът на Йосиф носи в себе си онова нямо питане за смисъла на съществуването, с което Йовковия Сали Яшар непрестанно обхожда мислите си в опит да остави нещо стойностно след себе си. За разлика от него обаче Йосиф в “Марма, Мариам” работи до изнемога, за да избяга от физическата и психическа липса на мъртвата си съпруга. Отново е на лице преплитането на двата свята, които векове Платонова мъдрост, християнски дуализъм и Декартовото когито съзнателно и несъзнателно опитват да разграничат – тялото и духа. Трудно е да си представим тази тяхна тясна взаимовръзка, единността им. Ала в романа на Теодора Димова това единение е предадено с такава експресивност и чувствителност, че не остава съмнение:
Като че ли сърцето му било изтръгнато и на негово място пулсирала тази немота, това недоумение. Йосиф работел до изнемога, сковавал столове, маси, врати, дялкал дървото и го рендосвал, при него се стичали все повече хора, дори не смогвал с поръчките, работел почти на безценица, клиентелата му неимоверно нараствала… на моменти изобщо не можел да възстанови лицето ѝ, нито да си спомни цвета на косата ѝ и още повече се отдавал на работата си, за да не се налага да извърши онова, което всички му предричали.
Сякаш не просто душата и тялото са едно, а сякаш целите сме душа – една пропусклива мембрана, която с цялата си същност общува със света наоколо – зримия и незримия, реалния и съня, миналото и бъдещето; общуване, за което не са нужни думи; което е неподправено усещане, чувствителност към себе си и другите, другото, Другото:
Непрестанно се смесваха сънища и действителност и едната реалност проникваше в другата и кое беше по-истинско, тя отдавна не знаеше, не правеше разделение между едното и другото.
Тримата като че сънували, като че минавали през приказни местности, любували се и се радвали…
Тази именно чувствителност прави тъгата да приема физически измерения, но и благодарността, благодатта – да е една особена болезнена сетивност на духа – Йосиф се разплаква, пада на колене, целува пръстта пред къщата си след компанията на Мириам и Гавраил, мълвейки: човек не може да понесе толкова благодеяния, Господи, недей иска от човека да издържи на тях, Господи; по-късно авторката нарича това състояние пробождане от милост; когато ние самите се свличаме на колене пред всеобхватната любов на Иисус, имаме сила само да промълвим името Му, само да се обливаме в сълзи, само телата ни да се разтърсват от ридания, и това също е обстрел от любов, който изпитваме с всяка брънка на своите тела-души, които са границата между нас и света, но и мостовете помежду ни.
На няколко пъти в текста се среща и образът на човека като рана, разцепена на две, точно като сцепената на две колона на Божи гроб, назована в книгата, тази болезнена раздвоеност, с която трябва да живеем: Направиха от мен рана. Разцепиха живота ми на две. Кръвта изтече. Не предполагах, че съм имала и друга кръв, и друг живот.
Нищо не е спестено от живота на земното семейство на Христа – не е естетическата идеализация двигател на повествованието, а самото битие в многопластовостта, многообразието си, преплитането на нежност и грубост, красота и делничност, физиология и душевност: Бременността напредва, става видима, по лицето на Мириам се появяват характерните белези – петна, подпухналост, удебеляване на линиите, устните като нажилени от оса, почти извърнати, погледът несмислен, полупразен, краката отекли и натежали, походката патешка, коремът провиснал…
Това единение на човешкото с божественото е важно за схващането същността на Спасителя – хем човек, хем бог; хем раним, хем всевластен. Самото присъствие на Архангел Гавраил в момента на сватбата на Йосиф и Мириам и по-късно при раждането на Иисус носи същата знаковост – съединението на небесното и тленното, възможността те да съжителстват (макар и често конфликтно, но поне за този момент), този “съвместим оксиморон”. Той има обаче и друго лице.
Не бива да се прекалява със смесването обаче, трябва да се пази балансът – надделее ли човешкото, божественото е изместено, потъпкано, осквернено. Често мислим всевишната сакралност като изобилие от всичко – няма жажда и няма глад, няма недостиг и недоимък. Навярно в този си стремеж украсяваме елхите по Коледа, отрупваме трапезата на празник, даряваме от скъпи по-скъпи подаръци. За Марма, Мариам това е обратното на небесно. Това е кич, противен на идеята на Създателя – явно криво сме я разбрали, защото Той е имал предвид ситост, не пресищане; простота, не лукс:
Две хиляди години по-късно кичът около това раждане ще е грандиозен и абсолютно отблъскващ. Мелодийки, фигурки, снежни топки, снежни човеци, светлинки, елхи, блъскане по магазините, разпродажби по молове, подаръци, недостигане на пари, пуйки, свине, алкохоли, настъпва голямото плюскане, ваканциите, ски курортите, задръстванията по магистралите, снежните виелици, смразяващият студ, поледиците по софийските улици, строшаването на крайниците, мъглите, недостигът на гипс в „Пирогов“, пиратки, десетки нещастни случаи, заря, пируване, фойерверки, преяждане. Изумителната, неправдоподобна диващина около раждането на това дете, положено на възможно най-оскъдното място, върху сламеника на животните.
Пак изниква въпросът за присъствието – сякаш сме започнали да присъстваме на празниците-възпоменание на своя Бог, своите Апостоли и Светци само с телата си и претруфените предмети, с които се отрупваме, а присъствието на първо място трябва да бъде духовно. Така се затваря онази пропусклива мембрана на душата – спира да ни свързва с този свят и с Другия, и започва само да ни разделя от тях. Огрубяваме. Оскотяваме. Душата става камък. Ставаме овчарите в пещерата – разочаровани от обикновеността и семплостта на Рождеството и сме готови да си тръгнем, да пропуснем чудото.
По-късно в повествованието и самото чудо ще бъде вписано с предупреждение: Чудесата стават по-важни от учението, по-бляскави. Те се случват пред очите им, а за учението трябва да изминават години. Този живот трябва да се изживее в смирение и вяра, без суета – тогава едва ще се разбере дали ще има награда на небето, дали ще дойде Божието царство, дали ще има трапеза и каква ще е тя.
За да се следва учението, трябва да се преодолява духовната леност, втренчеността в ежедневието, в преброяването на шекелите, овцете, козите, земите, стадата, къщите, домочадието, слугите, зестрите, улова, добива, разходите, наемите, сергиите, магазините. Както Той беше казал на Марта: за толкова много неща се грижиш, Марто, а трябва да се грижиш единствено за най-важното (Лука 10:41).
Дали ще говорим за модерния кич на пиянски гуляи по празниците, или за “преброяването на шекелите” в древните библейски земи, губи значение – практически между двете ситуации няма разлика – душата е еднакво заслепена, затова и историята никога не губи смисъл и актуалност – променя се светът около нас, става все по-технологичен и автоматизиран и все пак нашите заблуди, заслепения, неразбиране остават същите.
Така, както ясно изпъква в книгата, човеците губим ядката на наистина важното и стойностното и се оплитаме в паяжината на делничните ядове, които Августин вижда като въртеж от облаци, замъгляващи зрението ни за светкавицата на промисълта.
Самата Марма, Мариам (дори името ѝ, нуждата от две наименования, не е ли също нишан на тайнствената двойнственост на живота?) характеризира това своеобразно ослепяване за духовното като вкаменяване:
Времето, което изтича, не означава ли смърт?, ме питате вие. Да, има време, което изтича, и ново, което се изпълва, и това категорично не е смърт. Да, може да има две времена на един и същи живот. Макар че най-често повечето хора засядат в някоя от ранните си възрасти и се вкаменяват там, аз съм свикнала с това хорско вкаменяване, което преминава в нещо като емоционално уродство…
Мислим си навярно след тази констатация, че перфектно разбираме защо например самият Юда предава Учителя си – материалното измерение, алчността. Според книгата обаче причината, макар и подобна до известна степен – защото се дължи на едно светско неразбиране и избягване от средата на смисъла, е различна: Не е било заради сребърниците. Било е от ненавист към любовта и благоговението, които изпитват към Него, от завист заради Мария, заради косата и сълзите є, с които е обтривала нозете му. Било е също и заради разочарованието, че няма да има Царство, че той с рижите си коси няма да бъде сред придворните, няма да има почести и поклони на тържищата и атлазени дрехи.
Друг устойчив мотив в сюжетното тяло на романа е идеята за повторението – за това, как всеки човек индивидуално изживява библейската история с възходите и спадовете, надеждите и болките, сам, в себе си, за себе си: Евангелският разказ не е престанал да се случва отново и отново за всеки човек с все същия му потресаващ край.
Както се казва по-нататък в текста, същата история, същите участници и същия край разказва сега Марма край Черно море на същите слушатели, както преди две хиляди години са слушали следовниците на Иисус край Генисаретското езеро. Божият син им говори за това, което съвсем скоро предстои; Марма – за това, което се е случило преди хилядолетия. И все пак пресечената точка е сегашният момент – всъщност историята се случва в него, тъкмо сега, докато говорим и мислим за нея, в сърцата ни, за всеки поотделно.
Затова, предупреждава още книгата, е важно да не спираме да говорим за Месията – чрез нас историята се предава у другите и се случва отново и отново завинаги – тази необяснима, притегателна сила, която унищожава император Юлиан Апостат в Ибсеновата трагедия “Император или галилеец” – този тайнствен феномен, един човек, намерил смъртта си преди толкова години, с незримата си сила да преобръща императорски тронове и придвижва света напред – силата на вярата.
Всеки новоповярвал е всъщност повярвал в Неговото Възкресение. Всеки новоприобщен е ново и ново доказателство за Неговото Възкресение. – Така се формира Живият Христос, които умира веднъж, за да се върне и не умре никога повече.
Да се върнем пак към физическото измерение на вътрешния свят: порастването на Иисус, уникалността му, избраността му заемат специфично пространство в измерението на битието – имат форма, неопределена, ала все пак притежаваща обем, тежест – тежестта на жребия. Фигурата на Йосиф, постепенното избуяване на лудостта в душата му най-добре демонстрират това: никога до този момент Йосиф не си бил давал сметка, че радостта може да се измерва с обичайност, с нормалност, с ежедневие, Яков, Йехуда и Саломия му напомняли за дните, когато жребият му още не бил натоварен с присъствието на Бог.
Това именно натоварване е осезаемата плътност на предопределеността и различността на Божия син. Тя ще преследва Йосиф до края на терзанията му, той ще продължава да ръси въглените на коментари като този: … особено брат им, той винаги щял да им тежи, те цял живот щели да го носят на раменете си, да го хранят, бреме, от което няма как да се отървеш, освен ако не го закараш дълбоко в пустинята и не го завържеш там за някой кръст под изгарящото слънце.
Какво поражда тази непосилност, непоносимост на Йосиф към Мириаминия син? Йосиф ли е първият и последният отрицател на божествеността Му? Изводът е следният: Йосиф озверяваше срещу него, защото гласът на истината много повече отблъсква, отколкото ги привлича, този парадокс на истината, тази нетърпимост към нея, която съществува във всеки от нас, буквално във всеки от нас.
Йосиф е сякаш олицетворение на онези, които отричат и проклинат злостно, без да осъзнават, че го правят не защото смятат, че чудодейната сила на Избрания е фалшива, а поради невъзможността си да я разберат или приемат без съмнения и предразсъдъци. Неизвестното плаши и страхът е, което поражда ненавистта, а не толкова безразличието или неверието.
Много по-лесно е да се повярва, че Бог създаде вселената, отколкото че изпрати Сина си между хората. Това е същинското чудо, непостижимата тайна. Тя бавно се осъзнава. Тя не може изведнъж да се проумее.
Изниква логичният въпрос защо Иисус, Синът Божи, Всеможещият, виждайки Йосифовото настървение, не прави нищо, за да извърши необходимото преображение – да освободи не само съпруга на Мириам от неразбирането му, да го просветли, но и да улесни самия себе си, като изглади това върло неразбирателство. Марма има отговор и на това:
Затова и Марма логично завършва историята за деня след залез – слушателите имат нужда от уединение, за да изпълнят цикъла на вечното преповтаряне на библейската история, всеки сам за себе си, през собствените си сетива, разказ, който се е повтарял още преди Рождението и ще продължава до свършека...
March 29, 2021
Книга-рана. Толкова дълбоко преживяване рядко се случва.
July 16, 2018
изключителна и силна книга
October 26, 2011
Много исках да ми хареса тази книга. За съжаление, постоянно се сещам за Сарамаго, а след него, всичко на тази тематика бледнее.
Displaying 1 - 4 of 4 reviews