What do you think?
Rate this book
Branco no Branco
Poesia.
60 pages, Paperback
First published January 1, 1985
2 people are currently reading
38 people want to read
About the author
Eugénio de Andrade
127 books93 followersThe Portuguese poet Eugénio de Andrade, pseudonym of José Fontinhas, is revered as one of the leading names in contemporary Portuguese poetry.
His poetry is most striking for the depth of his short poems. One of Eugénio de Andrade's most known poems is his Poem to Mother.
In 2001, he received the Portuguese award Prémio Camões.
His poetry is most striking for the depth of his short poems. One of Eugénio de Andrade's most known poems is his Poem to Mother.
In 2001, he received the Portuguese award Prémio Camões.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 12 of 12 reviews
December 1, 2021
Велико! Любимата ми книга с поезия за годината и не само!
February 3, 2022
Прекрасна е тази поезия - мелодична и вълшебна!
——-
ЛИСАБОН
Някой казва бавно:
“Лисабон, знаеш ли…”.
Аз зная, Лисабон е момиче
босо и ефирно,
внезапен и свеж вятър
в косите,
няколко фини бръчици,
погледнеш ли го в очите,
самота, която откриваш
в устните и във пръстите,
момиче, слизащо стъпало
по стъпало,
по стъпало към реката.
Аз зная. Ти знаеш ли?
——-
ЛИСАБОН
Някой казва бавно:
“Лисабон, знаеш ли…”.
Аз зная, Лисабон е момиче
босо и ефирно,
внезапен и свеж вятър
в косите,
няколко фини бръчици,
погледнеш ли го в очите,
самота, която откриваш
в устните и във пръстите,
момиче, слизащо стъпало
по стъпало,
по стъпало към реката.
Аз зная. Ти знаеш ли?
November 29, 2021
РАЗДЯЛА
Връщам се и конете
са бели.
Младото жито, музиката
на имената, времето на цъфтежа,
всичко това отмина.
Но земята сияе
като някой, който не познава смъртта.
Връщам се, гълъбите си идват.
Тебе вече те нямаше
и само аз
ги видях да пристигат.
—
СЪЛЗА
От очите ми падаш,
закръглена прелест.
Падаш безпомощна
като плод или луна.
Връщаш се в най-чистата
вода този ден,
скромна храна,
високи бели лилиуми.
Резюме
на меланхолията.
Сълза, единствено.
—
С ТЕБ
Събуждам се в златното утро
между лицето ти и морето.
Ръцете галят светлината,
удължават късия ден.
Между лицето ти и морето
никой не иска да бъде сняг.
Никой не пожелава отровата
на обезлюдената нощ.
Събужда ме твоят брачен,
бял, тънък глас.
—
"За тебе легнах на земята
с открито тяло като това на животните."
—
"Така се умира казваше ти
Така се умира казваше вятърът прегръщайки те през кръста"
Връщам се и конете
са бели.
Младото жито, музиката
на имената, времето на цъфтежа,
всичко това отмина.
Но земята сияе
като някой, който не познава смъртта.
Връщам се, гълъбите си идват.
Тебе вече те нямаше
и само аз
ги видях да пристигат.
—
СЪЛЗА
От очите ми падаш,
закръглена прелест.
Падаш безпомощна
като плод или луна.
Връщаш се в най-чистата
вода този ден,
скромна храна,
високи бели лилиуми.
Резюме
на меланхолията.
Сълза, единствено.
—
С ТЕБ
Събуждам се в златното утро
между лицето ти и морето.
Ръцете галят светлината,
удължават късия ден.
Между лицето ти и морето
никой не иска да бъде сняг.
Никой не пожелава отровата
на обезлюдената нощ.
Събужда ме твоят брачен,
бял, тънък глас.
—
"За тебе легнах на земята
с открито тяло като това на животните."
—
"Така се умира казваше ти
Така се умира казваше вятърът прегръщайки те през кръста"
January 11, 2022
Едно малко съвършенство.
УТРИННО
Със светлината, с хоросана
на лятото, разсипан из къщата,
с тази тъй обичана
и варварска музика,
с пурпура, пробягващ
от хълм на хълм,
прави корона -
и с пълна със сълзи чаша
те ръкополага за княз на живота.
УТРИННО
Със светлината, с хоросана
на лятото, разсипан из къщата,
с тази тъй обичана
и варварска музика,
с пурпура, пробягващ
от хълм на хълм,
прави корона -
и с пълна със сълзи чаша
те ръкополага за княз на живота.
January 10, 2022
СРИЧКАТА
Цялата сутрин търсех една сричка.
Със сигурност нещо незначително: една гласна,
една съгласна, почти нищо.
Ала ми липсва. Само аз зная
колко ми липсва.
Затова упорито я търсех.
Тя единствена би могла да ме защити
от януарския студ, от лятното
засушаване. Една сричка.
Една-единствена сричка.
Спасението.
♡
Цялата сутрин търсех една сричка.
Със сигурност нещо незначително: една гласна,
една съгласна, почти нищо.
Ала ми липсва. Само аз зная
колко ми липсва.
Затова упорито я търсех.
Тя единствена би могла да ме защити
от януарския студ, от лятното
засушаване. Една сричка.
Една-единствена сричка.
Спасението.
♡
June 25, 2020
" «Branco no Branco» is composed of 50 poems and will drink the title to a verse by the 17th-century Japanese poet, Matsuo Bashô, who wrote 'haiku'," a concise, concise type of poem that leaves space for reader's imagination". "
Read
December 29, 2021ще те чакам
(...)
Докато птица излезе от гърлото ми
и изчезне в мълчание
* * *
ДО УТРЕ
Днес зная как се е родила радостта,
как се ражда вятърът сред книжните корабчета,
как се ражда водата или любовта,
когато младостта не е сълза.
Първо е шумолене на пяна
около пробуждащото се тяло,
концентрирана сричка, акумулирана в целувка,
птиче зазоряване в кръв.
Внезапно е крясък,
заглушен зад зъбите крясък,
конски галоп към хоризонта,
където морето е дневно и безсловесно,
говорих за всички, които съм обичал.
Нещата, които ти давам,
за да ги обичаш с мен:
младостта, вятъра и пясъците.
* * *
С ТЕБ
Събуждам се в златното утро
между лицето ти и морето.
(...)
Събужда ме твоят брачен,
бял, тънък глас.
* * *
СЕРЕНАДА
(...)
Приеми тази скрита нежност,
този пленен жасмин.
В моите устни или по-добре: в огъня,
може би в хляба, може би във водата,
отвъд мястото на мъченията и страха
ти продължаваш: утринно.
* * *
НЕОТЛОЖНО
Неотложна е любовта.
Неотложна е лодката в морето.
Неотложно е да унищожим някои думи,
омраза, самота и жестокост,
някои жалби, много шпаги.
Неотложно е да измислим радост,
да умножим целувките, житниците,
неотложно е да открием рози и реки,
и ясни утрини.
Тишината пада върху раменете и смътната
светлина чак боли.
Неотложна е любовта, неотложно е
да просъществува.
* * *
ОБИТАВАНО ТЯЛО
(...)
Тяло с вкуса на окосена трева
от тайна градина,
тяло, където влизам у дома,
тяло, където си лягам
за да попия тишината,
за да чуя
шумоленето на житата,
за да вдишам
тайнствената сладост на къпините.
(...)
Тяло, готово да пие до дъно -
океан мой кротък
и бял,
мой таен плавателен съд,
попътен мой вятър,
мое разнообразно, винаги несигурно
корабоплаване.
* * *
ВЪРХУ СЯНКАТА
Беше септември, беше там, където сянката прегризва
клоните. Телата са по-млади в тези дюни и единствено
младите могат да ни поучат. Затова се обръщаме към тях
и въпросът е все същият - как се умира? Да остарееш,
не е толкова просто, по-сложно е, отколкото казват. Колко
слънчеви дни ни отрежда упадъкът? Колко време ще
можем да ги обичаме тези млади, без да ги обиждаме?
Тази радост, защото телата все още са някак си млади,
как се опазва, без да я унизим?
* * *
Как да знаем от каква материя
е направен погледът?
Тук свършва светлината от устните ти,
но така
се вижда по-добре пяната на здрача.
* * *
Ще кажа сега как септември
отива към края си.
И мъглата към речното устие.
Септември беше винаги стадо
невинни светлини по хълмовете,
клон със скорци,
далечно
свистене, предизвикващо вятъра.
Остатък от блясъка пееше още
в тревите, беше навярно гласът
на любовта ми, момченце,
което пристъпваше бавно насам.
И пастирът.
* * *
Не зная какъв е цветът на водата,
но познавам аромата му:
след първите дъждове
се изкачва на терасата,
влиза гол през верандата,
мокрото тяло
търси нашето тяло и потреперва:
тогава все едно ни е дадено да отпием
остатъка от безсмъртие
и цялата музика на земята,
цялата музика на небето е наша
до края на света
до зазоряване
* * *
УСМИВКАТА
Вярвам, че беше усмивката,
усмивката беше тази, която отвори вратата.
Беше усмивката с много светлина
там вътре, копнеех да вляза
в нея, да смъкна дрехите си и да остана
гол вътре в тази усмивка.
Да тичам, да плувам, да умра в тази усмивка.
* * *
ДОРИ В РУИНИТЕ
Толкова древен е дъждът в стъклата.
Идва от същата малка горичка, където лятото
разяжда бродовете на водата.
Това в сърцето, което не бърза
да умре, е светлината дори в руините.
Разкошната коприна на есента.
Сладостта, солта на езика.
* * *
РАЗДЯЛА
Връщам се и конете
са бели.
Младото жито, музиката
на имената, времето на цъфтежа,
всичко това отмина.
Но земята сияе
като някой, който не познава смъртта.
Връщам се, гълъбите си идват.
Тебе вече те нямаше
и само аз
ги видях да пристигат.
* * *
ТЕАТЪР НА ДНИТЕ
Нищо не ухае по-приятно
тези дни
от влажната пръст: есен е.
Може би затова светлината
досущ като някой, който обича да говори
за живота си, се спира пред портата
или прекарва следобедите на прозореца
смесвайки здрача с варосаните
руини, захапани от горите.
Когато си тръгва, завесата бързо
се спуска.
* * *
МАЛКОТО ДУМИ
Беше един ден и друг ден, и още един.
Само това: синьо небето, сянката плоска,
отворена книгата.
И няколко думи. Малко,
изречени сякаш случайно.
Бяха на всичко отгоре любовни.
Всъщност
не точно изречени,
а по-скоро отгатнати. Или само предусетени.
Като зелени листа по пътя.
Едно блестящо зелено, ще кажем,
като на портокаловите дръвчета.
Сякаш внезапно щеше да завали:
листата, искам да кажа, думите
блестяха. Не че бяха изречени,
но бяха думи любовни, макар само отгатнати.
Затова блестяха. Като мокри
листа.
(...)
Докато птица излезе от гърлото ми
и изчезне в мълчание
* * *
ДО УТРЕ
Днес зная как се е родила радостта,
как се ражда вятърът сред книжните корабчета,
как се ражда водата или любовта,
когато младостта не е сълза.
Първо е шумолене на пяна
около пробуждащото се тяло,
концентрирана сричка, акумулирана в целувка,
птиче зазоряване в кръв.
Внезапно е крясък,
заглушен зад зъбите крясък,
конски галоп към хоризонта,
където морето е дневно и безсловесно,
говорих за всички, които съм обичал.
Нещата, които ти давам,
за да ги обичаш с мен:
младостта, вятъра и пясъците.
* * *
С ТЕБ
Събуждам се в златното утро
между лицето ти и морето.
(...)
Събужда ме твоят брачен,
бял, тънък глас.
* * *
СЕРЕНАДА
(...)
Приеми тази скрита нежност,
този пленен жасмин.
В моите устни или по-добре: в огъня,
може би в хляба, може би във водата,
отвъд мястото на мъченията и страха
ти продължаваш: утринно.
* * *
НЕОТЛОЖНО
Неотложна е любовта.
Неотложна е лодката в морето.
Неотложно е да унищожим някои думи,
омраза, самота и жестокост,
някои жалби, много шпаги.
Неотложно е да измислим радост,
да умножим целувките, житниците,
неотложно е да открием рози и реки,
и ясни утрини.
Тишината пада върху раменете и смътната
светлина чак боли.
Неотложна е любовта, неотложно е
да просъществува.
* * *
ОБИТАВАНО ТЯЛО
(...)
Тяло с вкуса на окосена трева
от тайна градина,
тяло, където влизам у дома,
тяло, където си лягам
за да попия тишината,
за да чуя
шумоленето на житата,
за да вдишам
тайнствената сладост на къпините.
(...)
Тяло, готово да пие до дъно -
океан мой кротък
и бял,
мой таен плавателен съд,
попътен мой вятър,
мое разнообразно, винаги несигурно
корабоплаване.
* * *
ВЪРХУ СЯНКАТА
Беше септември, беше там, където сянката прегризва
клоните. Телата са по-млади в тези дюни и единствено
младите могат да ни поучат. Затова се обръщаме към тях
и въпросът е все същият - как се умира? Да остарееш,
не е толкова просто, по-сложно е, отколкото казват. Колко
слънчеви дни ни отрежда упадъкът? Колко време ще
можем да ги обичаме тези млади, без да ги обиждаме?
Тази радост, защото телата все още са някак си млади,
как се опазва, без да я унизим?
* * *
Как да знаем от каква материя
е направен погледът?
Тук свършва светлината от устните ти,
но така
се вижда по-добре пяната на здрача.
* * *
Ще кажа сега как септември
отива към края си.
И мъглата към речното устие.
Септември беше винаги стадо
невинни светлини по хълмовете,
клон със скорци,
далечно
свистене, предизвикващо вятъра.
Остатък от блясъка пееше още
в тревите, беше навярно гласът
на любовта ми, момченце,
което пристъпваше бавно насам.
И пастирът.
* * *
Не зная какъв е цветът на водата,
но познавам аромата му:
след първите дъждове
се изкачва на терасата,
влиза гол през верандата,
мокрото тяло
търси нашето тяло и потреперва:
тогава все едно ни е дадено да отпием
остатъка от безсмъртие
и цялата музика на земята,
цялата музика на небето е наша
до края на света
до зазоряване
* * *
УСМИВКАТА
Вярвам, че беше усмивката,
усмивката беше тази, която отвори вратата.
Беше усмивката с много светлина
там вътре, копнеех да вляза
в нея, да смъкна дрехите си и да остана
гол вътре в тази усмивка.
Да тичам, да плувам, да умра в тази усмивка.
* * *
ДОРИ В РУИНИТЕ
Толкова древен е дъждът в стъклата.
Идва от същата малка горичка, където лятото
разяжда бродовете на водата.
Това в сърцето, което не бърза
да умре, е светлината дори в руините.
Разкошната коприна на есента.
Сладостта, солта на езика.
* * *
РАЗДЯЛА
Връщам се и конете
са бели.
Младото жито, музиката
на имената, времето на цъфтежа,
всичко това отмина.
Но земята сияе
като някой, който не познава смъртта.
Връщам се, гълъбите си идват.
Тебе вече те нямаше
и само аз
ги видях да пристигат.
* * *
ТЕАТЪР НА ДНИТЕ
Нищо не ухае по-приятно
тези дни
от влажната пръст: есен е.
Може би затова светлината
досущ като някой, който обича да говори
за живота си, се спира пред портата
или прекарва следобедите на прозореца
смесвайки здрача с варосаните
руини, захапани от горите.
Когато си тръгва, завесата бързо
се спуска.
* * *
МАЛКОТО ДУМИ
Беше един ден и друг ден, и още един.
Само това: синьо небето, сянката плоска,
отворена книгата.
И няколко думи. Малко,
изречени сякаш случайно.
Бяха на всичко отгоре любовни.
Всъщност
не точно изречени,
а по-скоро отгатнати. Или само предусетени.
Като зелени листа по пътя.
Едно блестящо зелено, ще кажем,
като на портокаловите дръвчета.
Сякаш внезапно щеше да завали:
листата, искам да кажа, думите
блестяха. Не че бяха изречени,
но бяха думи любовни, макар само отгатнати.
Затова блестяха. Като мокри
листа.
November 27, 2025
„Бяло върху бяло“ на Еуженио де Андраде е книга, която не просто се чете - тя се усеща. И то не с ума, а с онези места в нас, които мълчат най-силно. Това е поезия, която приближава, без да нахлува; лекува, без да обещава; докосва, без да те пита дали си готов.
Още от първите страници Андраде рисува светлина - не ярка, не ослепителна, а тиха, човешка. Тя пада върху руините на всекидневието и ги превръща в нещо нежно. В стиховете му има топлина, която не крещи, а просто стои - като присъствието на човек, който те обича такъв, какъвто си.
Редовете му разпознават тъгата, без да я превръщат в тежест. Разпознават радостта, без да я украсяват. Разпознават онова трепване в сърцето, което „не бърза да умре“ - и точно тогава разбираме, че тази книга не е за загубите, а за онова, което остава след тях.
Езикът е чист като зимна светлина. Образите — телесни, живи, дишащи. Природата в книгата не е фон, а съучастник: есента има коприна, солта има вкус, светлината има мирис. Всеки стих е малък свят, в който можеш да се скриеш, ако външният стане твърде шумен.
„Бяло върху бяло“ е книга, към която се връщаш не защото си забравил нещо, а защото тя ти напомня. Напомня ти, че и в теб има светлина. Малка, крехка, истинска. Светлина, която оцелява.
Това не е сборник с поезия.
Това е място.
Място, в което сърцето диша по-тихо - и по-дълбоко.
Още от първите страници Андраде рисува светлина - не ярка, не ослепителна, а тиха, човешка. Тя пада върху руините на всекидневието и ги превръща в нещо нежно. В стиховете му има топлина, която не крещи, а просто стои - като присъствието на човек, който те обича такъв, какъвто си.
Редовете му разпознават тъгата, без да я превръщат в тежест. Разпознават радостта, без да я украсяват. Разпознават онова трепване в сърцето, което „не бърза да умре“ - и точно тогава разбираме, че тази книга не е за загубите, а за онова, което остава след тях.
Езикът е чист като зимна светлина. Образите — телесни, живи, дишащи. Природата в книгата не е фон, а съучастник: есента има коприна, солта има вкус, светлината има мирис. Всеки стих е малък свят, в който можеш да се скриеш, ако външният стане твърде шумен.
„Бяло върху бяло“ е книга, към която се връщаш не защото си забравил нещо, а защото тя ти напомня. Напомня ти, че и в теб има светлина. Малка, крехка, истинска. Светлина, която оцелява.
Това не е сборник с поезия.
Това е място.
Място, в което сърцето диша по-тихо - и по-дълбоко.
December 19, 2021
Прекрасна поезия! Щастлива съм, че имаме възможност да четем такива автори и такива преводи.
December 10, 2021
ИЗГНАНИЕ
О, време, време, време,
време да берем
това, което е узряло:
блясъка на очите, светещи в мрака.
Еуженио де Андраде
Превод: Мария Георгиева & Цочо Бояджиев
Издателство за поезия ДА (2021)
О, време, време, време,
време да берем
това, което е узряло:
блясъка на очите, светещи в мрака.
Еуженио де Андраде
Превод: Мария Георгиева & Цочо Бояджиев
Издателство за поезия ДА (2021)
January 8, 2022
Красота, светлина и чистота - от това е изграден светът между страниците на "Бяло върху бяло". За пореден път великолепна португалска поезия в превод на Мария Георгиева и Цочо Бояджиев.
***
ДЪЖД
През целия ден дъждът криеше
лицето ти.
Затварях очи, за да те видя.
Насреща априлско небе,
донесено от твоя детски
смях или от пшеничено зърно след зърно.
Само ако затворя очи, виждам
града,
в който те губя, ако ги отворя.
Така заспивам - бурен дъжд
наместо лицето ти.
***
НАЙ-БЛИЗКОТО МЯСТО
Тялото никога не тъгува; тялото е
най-близкото място, където светлината пее.
Душата е тази, в която се задомява смъртта.
***
ДЪЖД
През целия ден дъждът криеше
лицето ти.
Затварях очи, за да те видя.
Насреща априлско небе,
донесено от твоя детски
смях или от пшеничено зърно след зърно.
Само ако затворя очи, виждам
града,
в който те губя, ако ги отворя.
Така заспивам - бурен дъжд
наместо лицето ти.
***
НАЙ-БЛИЗКОТО МЯСТО
Тялото никога не тъгува; тялото е
най-близкото място, където светлината пее.
Душата е тази, в която се задомява смъртта.
February 15, 2023
Един от най-великолепните португалски поети.
БЕЗ ТЕБ
Внезапно се струпва мълчанието.
Мълчанието без теб,
без тополите,
без луните.
Само в ръцете ми
чувам музиката на твоите.
***
БЕЗ ПАМЕТ
Ще има ли за дните без памет
друго име освен смърт?
Смърт на неща чисти, леки;
утро близо до хълмовете,
светлината на тялото, извисена до устните,
първите люляци в градината.
Ще има ли друго име за мястото,
където няма спомен за теб?
***
ПОЧТИ НИЩО
Любовта
е пърхаща птица
в шепите на дете.
Служи си с думи,
за да не забележи,
че най-чистите утрини
са беззвучни.
БЕЗ ТЕБ
Внезапно се струпва мълчанието.
Мълчанието без теб,
без тополите,
без луните.
Само в ръцете ми
чувам музиката на твоите.
***
БЕЗ ПАМЕТ
Ще има ли за дните без памет
друго име освен смърт?
Смърт на неща чисти, леки;
утро близо до хълмовете,
светлината на тялото, извисена до устните,
първите люляци в градината.
Ще има ли друго име за мястото,
където няма спомен за теб?
***
ПОЧТИ НИЩО
Любовта
е пърхаща птица
в шепите на дете.
Служи си с думи,
за да не забележи,
че най-чистите утрини
са беззвучни.
Displaying 1 - 12 of 12 reviews