Захарий Стоянов пише „Записки по българските въстания“ в три тома, вторият от които е публикуван през 1887 година. От тогава до сега този най-мащабен труд в творчеството на българския хронист и писател се е утвърдил като безценен документ за нашето минало.
Авторът включва собствените си спомени от Априлското въстание, в което участва рамо до рамо с Георги Бенковски, Тодор Каблешков, Панайот Волов, Никола Обретенов, Баба Тонка и други революционери, но отдава почит и към самопожертвователните българи, останали неизвестни и без гроб. Той разказва за героичните им дела и създава цялостна картина на живота у нас в годините преди Освобождението.
Всичко това е написано на красив и пъстър език, който десетилетия по-късно се чете със същия плам и носи дори повече удоволствие.
Zahari Stoyanov From Wikipedia, the free encyclopedia
Born 1850 Medven, near Sliven, Bulgaria Died 2 September 1889(1889-09-02) Paris, France
Zahari Stoyanov (Bulgarian: Захари Стоянов; archaic: Захарий Стоянов) (1850 – 2 September 1889), born Dzhendo Stoyanov Dzhedev (Bulgarian: Джендо Стоянов Джедев), was a Bulgarian revolutionary, writer, and historian. A participant in the April Uprising of 1876, he became its first historiographer with his book Memoirs of the Bulgarian Uprisings. Stoyanov directed the Unification of Bulgaria and Eastern Rumelia in 1885, and was one of the leaders of the People's Liberal Party until the end of his life.
Последният том на ''Записките'' ни превежда през перипетиите, през които преминават оцелелите и заловени апостоли след потушаването на Априлското въстание. Затворите, гладът, подигравките, мъченията и бесилките са само част от страданията, на които биват подложени Захарий Стоянов, Никола Обретенов, д-р Соколски, Кочо Чистеменски и други още именити и по-малко познати борци. Дори свойственият за Стоянов хумор и склонност към ирония не могат да поуталожат чувствата на омерзение, гнет и отвращение спрямо най-низшите инстинкти на човешката душа, които предизвикват кървавите картини в Брацигово, Перущица и Батак.
За наше огромно съжаление, Стоянов умира без време и не успява да завърши своята своеобразна елегия за къснохристиянските ни мъченици. Последните редовете, русиващи умопомрачителни по своя размер и безмерно отчаяние пана на ''[...] убийствената миризма, произведена от гниенето на хиляди трупове в лятната жега, отравяла въздуха'', в дните, в които ''Батак станал прибежище на бесните кучета и грабливите птици'' оставят читателя замаен, объркан и напразно очакващ епилог, който по захариевски да ни вдъхне глътка надежда насред безсилието. При все незавършения негов труд, Стоянов успява всеотдайно да изпълни историческата мисия, заради която сякаш единствен от апостолите оцелява, а именно да обезсмърти саможертвата и ненапразния подвиг на своите другари, за да оценят тогавашните и будущите поколения, че ''най-после и ние сме народ, боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа.''
Цялостно великолепен завършек на ''Записките''. Включените уводни статии на Ефрем Каранфилов и Иван Гранитски също прекрасно успяват да поставят Захариевата творба в контекста на живота му и неговото по-широко публицистично и есеистично творчество. Най-големият недостатъг към това издание е, може би, вмъкнатото есе на Веселин Андреев и опитът за сравнение между апостолите на свободата и партизаните от комунистическата партия. На харесалите мемоара препоръчвам и ''Войната се завръща'' на френският журналист Анри Пози, който документира зверствата над македонските българи (и не само) в Кралство Югославия. Книгата му се различава твърде много езиково и стилистично от Захариевите записки, но не и по отношение на общата тематика.
Задължително четиво за всеки Българин! Обръща представите за Априлското въстание, борбата за свобода, отношенията “Рая-Господар”, както и българското самосъзнание по това време - в двете му крайности.
Не знам как след този том ще гледам на Тетевен и Троян по същия начин като преди. Как ще гледам на Априлското въстание, на герои като Бенковски, Волов, Каблешков и много други. Колко от книгата е истина е друга тема. Въпреки това, тя остава един горчив привкус за народ, който не заслужава свободата си, за апостоли, които чрез много лъжи, малко оръжие и силни думи карат голяма част на България да се вдигне на бунт и да бъде унищожена. Жалко е, че всичко е било така набързо скалъпено, че не е имало оръжие, че са тръгнали да обикалят Стара планина с единствената мисъл, че тя е спасението без дори да познават кът от нея, а след това не могат да намерят пътя да излязат. Жалко е, че са ловени, предавани и избивани от своите братя в планината, а не от башибозуците. Жалко е как Бенковски намери смъртта си по един трагичен начин. И въпреки това има нещо някак лудешки смело. Хем глупаво, хем безумно, хем детинско и въпреки това - смело. Да вдигнеш дори и няколко хиляди души, които са готови да те предадат за кора хляб, на бунт срещи 5 вековен поробител...
Няма да прочета тази книга, защото много от информацията, която Захари е вкарал вътре е невярна и подвеждаща. Който желае да научи малко повече факти, нека прочете книгите на Стоян Заимов "Записки под Терсханата" и "Етюди върху "Записките" на Захари Стоянов".