Когато се заговори за серийни убийци, основният въпрос, който се задава е не „Кой?“, а „Защо?“. Какво е подтикнало тези хора към осъзната жестокост?
„Би било много хубаво, ако някой може да ми отговори, защо съм направил всичко това. Кой е поводът, защото аз нямам подходящ отговор.“, признава един от „героите“ на тази книга – Джефри Дамър. Вие имате възможност да намерите отговора на този страшен въпрос.
В книгата са събрани спомените, интервютата и записките в дневниците на едни от най-известните серийни убийци, а авторите (един от които е агент на ЦРУ в продължение на 25 години) разказват за търсенето на престъпниците, основано върху анализа на профила на личността на всеки един от тях. Те не само определят съвсем точно типа на престъпника, но и описват поведението му след извършване на самото престъпление.
Отдавна искам да прочета Енциклопедия на серийните убийци, но е мисия невъзможна намирането ѝ. Когато миналата година излезе Аз съм сериен убиец! Откровенията на най-големите маниаци, реших че би било нещо подобна и също толкова хубаво. Да, ама не. За 260 страници важните неща са разказани на две на три, а останалите 150 страници са абсолютна глупост и напълно излишни. Започваме с встъпителните речи на автора, профайлър, които са елементарни и 90% от хората ги знаят от обща култура. То поне да бяха написани интересно, ама не. И Chris Carter е бил криминален психолог, сега книгите са му бестселъри, а обясненията му за типовете убийци и престъпления са къде къде по-адекватни и интересно написани.
В Аз съм сериен убиец! Откровенията на най-големите маниаци ще откриете и много грешки, граматически, стилистични, объркани години. Обемите извадки от чужди книги също не липсват, за сметка на много интересни истории свързани с прословутите убийци, но пропуснати от автора.
Леко разочарована съм от тази книга. Може би грешката е в мен, но очаквах, че ще има повече информация за психологическото състояние на индивидите, описани в нея. И така, ако хипотетично читателят тепърва изучава или чува за тези случаи, би му било доста объркано и скучно. Ако пък знае за тях или е направил така наречения “deep dive” предварително, би му се сторила половинчато и мързеливо написано. Така беше за мен.
Да започнем с Дамър. Не задължителна, но все пак интересна информация е, че в по-ранните му юношески години, той не само се е интересувал от вътрешностите на риби (както бе написано в книгата), но и от тези на котки и кучета. Той е бил запленен от идеята за това какво се крие “под кожата” и доста често събирал прегазени от коли животни, за да ги “изучава”.
Интересен факт за Джон Уейн Гейси е факта, че в интервю малко преди смъртта му, интервюиращия го пита дали познава Дамър и дали знае, че хората го оприличават на него. В интервюто той потвърждава, че е чувал за него, но се обижда от факта, че бива сравняван с него и го нарича чудовище. До края на живота си, той отрича да е убил когото и да е.
За Бърковиц, или Синът на Сам, в книгата съвсем бегло е споменато, че оцелелите не могли да го разпознаят. Отново, в книгата не се обяснява защо е това и, ако не си направил “deep dive” няма как да знаеш, че това е така, защото същият се е маскирал всеки път - слагал е различни перуки, понякога брада, очила и т.н.
За Тед Бънди би било доста интересно да се спомене, че една от неговите половинки не само го е подозирала - тя е звъннала на полицията, давайки информация, че неговата известна кола 1968 Volkswagen Beetle отговаря на търсената от полицията, обаче се е стреснала, че той може да я нарани, и е излъгала за цвета на автомобила, което в последствие затруднява полицията.
За Чарлз Менсън бих могла само да кажа, че бях чела информация, че бременната актриса Тейт молила дълго да пощадят поне живота на детето й (тъй като била бременна в деветия месец, както се споменава и в книгата), но, както всички знаем, това не се случило.
Има много какво да се напише и разкаже за психологическото състояние на серийните убийци и то да бъде описано далеч по-добре, отколкото в тази книга. Ако сте стигнали до края на това дълго ревю, бих ви препоръчала сериала Mindhunter, както и канала в ютуб “Lights out”.
Като човек, който дълбоко се интересува от психология, криминалистика и историята на най - великите криминално проявени, бих казала, че това е най - разочароващият и слаб източник на информация, до който съм се докосвала. Очаквах много повече от авторите, които са профайлърите на самите престъпници, описани в книгата. Нямаше нищо задълбочено или ново като информация. Понякога дори, имах усещането, че на авторите не им се занимава да пишат и просто нахвърлят факти. Исках да видя и разбера, начина по който разсъждават криминално проявените, как работи психиката и мозъкът им, за да извършат престъпления с такава тежест и още куп други неща, който изискват дълбоки размишления и наблюдения. Надявах се Дъглас и Нокс, да ни вкарат във Вселената на тези "герои". Явно имах нелепо огромни очаквания. Не препоръчвам тази книга. Ако имаше 0 звезди, щях да сложа толкова.
Книгата не е история, а анализ на психиката на серийните убийци, основан на работата на профайлърите и техните наблюдения и опит. Има и много факти, но важното е систематизирането на информацията за най- известните и жестоки убийци, разследвани и анализирани от профайлърите. Не и леко и повърхностно, а по скоро документално и задълбочено четиво.
Историите в книгата бяха интересни, но на моменти самия начин на писане беше странен. Имаше много грешки. Очаквах повече истории да има. Някои факти за конкретните личности, не ги знаех, но пък други бяха грешни. С много смесени чувства съм за книгата. Определено ме влечеше любопитството към нея, но не можах да го задоволя напълно. Ако имаше повече истории и по-малко грешки, щях да дам 4 звезди.