"Тъмни ветрове" е първа част от концептуалната пенталогия "Възходът на Шестото слънце", заиграваща се с пророчества на ацтеките, с отмъстителни древни богове и тяхното нескончаемо влияние върху човешката цивилизация, която твърде удобно се опитва да се извиси над тия бабини деветини.
Бях чел единствената преведена на български език книга на Уоткинс - The fire within (Плеяда), явяваща се и втора от поредицата, като спомените ми бяха изключително позитивни. Ето защо не се и замислих, когато преди няколко дни ми попадна възможност да си купя kindle изданията на петте части от амазон. Тъй като Уоткинс така и не постига световно признание, губейки надпреварата за стълбицата на хорър-мастърите отчасти поради нешлифования си на места муден, на места твърде експлицитен (аз обича!) стил, отчасти поради избраната тематика, от която се оказва обсебен (5-те книги, които могат да бъдат четени напълно независимо една от друга виждат бял свят в период от цели 24 години - 1989 - 2013, като за това време Уоткинс така и не написва нищо друг съществено), отчасти и поради читателската липса на готовност да приеме откровения, пълен с насилие, еротика и безжалостно морално разкъсване Уоткинсов наратив.
Не ме е срам да призная, че обожавам Кетчъм, макар да изглежда, че пише в онази торчър-порн ниша, към която естетите хоръристи поглеждат с погнуса. Но за умението на Кетчъм да извлича максимума от героите и мотивацията им ще си говорим друг път, след като сте си прочели домашното с нецензурираната версия на "Off Season" и нечовешката поезия на деградацията в "Съседката".
Уоткинс - с първите две части от поредицата си - далеч не стига нивото на Кетчъм. Но и съвсем не това е целта на автора. Каква може да е целта ти да създадеш литературно произведение, ако няма да се мериш с най-големите, най-безжалостните и най-мъдрите? Ето каква - да си правиш кефа! И Уоткинс го прави по безобразно добър начин.
Стилът на "Тъмни ветрове" е лек с абсолютно отсъствие на каквито и да било фигури на речта, метафори или поетизми. В същото време в 3/4 от романа не се случва почти нищо и авторът не може да бъде упрекнат в прибързан галоп. Образите му са страхотно структурирани и циклично подлагани на преосмисляне - както от страна на читателя, така и от тяхна собствена. С други думи - евала на Уоткинс за начина, по който изпипва два елемента от книгите си - изграждането и поддържането на образите си в абсолютен реализъм и второ - подготовката и отдадеността, граничеща с култ, която демонстрира по въпроса с историческата и религиозната тематики, залегнали в основата на цялостния му замисъл.
"Тъмни ветрове" е доста друсано пътешествие сред територии и времеви пластове, успяващо да набърка между бетоновите огради на града преподавател по психология, няколко яки мацки - една от тях само на 13 - и една дузина ацтекски божества с непроизносими, но възбуждащи имена, намерения и проявления. За капак се появява и сериен убиец психопат с божествен комплекс, а наркоманският трип на главния герой все повече навлиза в сюрреалистични селения.
В плътния роман има от всичко - секс, философия, черва, секс, гневни богове, изкусителни богове, морални дилеми, духовни лутания, секс, жертвоприношения... Изобщо всичко нужно, за да си прекараш няколко дни в четене на тази несправедливо непостигнала култов статус книга, съчетаваща хорър и психология по един колкото литературен, толкова и траш начин.