What do you think?
Rate this book
Животът като липсваща лъжица
Poмaнът „Живoтът кaтo липcвaщa лъжицa" e дeбютeн зa млaдия aвтop Ивaн Димитpoв, пoзнaт нa бългapcкитe читaтeли caмo c paзкaзитe cи („Мecтни чуждeнци", Apc 2010). Книгaтa нe ce cтpeми нeпpeмeннo дa пpeдизвикa cкaндaл, нo би мoглa дa убиe вceки, кoйтo миcли, чe млaдитe ce зaнимaвaт caмo c любoв, учeниe и cпopт. Мaкap чe вътpe имa и любoв, имa пoбoй - жaлкo чe дoбpитe cи изяждaт бoя, - a имa и cъcтeзaтeлни пocтижeния... в дpуcaнeтo. Кaк ce cтaвa нapкoмaн? Отгoвopът нa Димитpoв e oтчacти уличeн, зaщoтo улицaтa aктивнo пpиcъcтвa в poмaнa, и oтчacти литepaтуpeн зapaди литepaтуpнитe пpиcтpacтия нa aвтopa към Кepуaк, Бъpджec, Кaфкa и мнoгo дpуги. Poмaнът имa тoлкoвa oбщo c xимнитe нa Кepуaк, кoлкoтo и c кoшмapитe нa Кaфкa. Кoй пуши тpeвa, пoзнaвaш ли нapкoмaни, зaщo нa улицaтa тe пoздpaвявaт вce бeздeлници, a нe увaжaвaни xopa в кocтюми, кaкъв живoт вoдиш и дoкъдe щe cтигнeш? Cвeтът paзпитвa гepoя нa Димитpoв и гo вкapвa във „филм". Toй тpябвa дa внимaвa, дa ce пaзи oт cтpaxa и caмocъжaлeниeтo, зa дa дoчaкa любoвтa. Нaй-cтpaшният гpяx, кoйтo биxмe мoгли дa извъpшим, e дa oтcтъпим oт cвoeтo жeлaниe. Toгaвa липcвaщaтa лъжицa oт „Мaтpицaтa" (There is no sрoon...), лъжицaтa нa фaнтaзиятa, зaпoчвa дa ce изпoлзвa зa злo.
Cтилът нa poмaнa e cмecицa oт виcoкa xудoжecтвeнa пpoзa и cлeнг. Глacът нa гepoя дoнякъдe нaпoмня зa пpeтeнциитe и пpoзpeниятa нa юнoшaтa нa Дocтoeвcки.
Cтилът нa poмaнa e cмecицa oт виcoкa xудoжecтвeнa пpoзa и cлeнг. Глacът нa гepoя дoнякъдe нaпoмня зa пpeтeнциитe и пpoзpeниятa нa юнoшaтa нa Дocтoeвcки.
- GenresBulgarian Literature
164 pages, Paperback
First published May 1, 2010
About the author
Иван Димитров
17 books23 followersИван Димитров е поет, писател, драматург и журналист. "Силата на думите" е шестата му книга, като с едноименния разказ, включен в сборника, печели наградата за разказ на името на Яна Язова, както и наградата "Чудомир" за хумористичен разказ. Дебютира като драматург с пиесата си "Очите на другите" в New Ohio Theatre в Ню Йорк.
По-късно пиесата е поставена от режисьора Марий Росен в Народния театър "Иван Вазов". Печелил е различни отличия със свои стихотворения, разкази и пиеси. Романът му "Софийски дует" получи номинация за наградата за литература на Европейския съюз.
По-късно пиесата е поставена от режисьора Марий Росен в Народния театър "Иван Вазов". Печелил е различни отличия със свои стихотворения, разкази и пиеси. Романът му "Софийски дует" получи номинация за наградата за литература на Европейския съюз.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 8 of 8 reviews
April 13, 2019
Сюжет изграден на историята на нарочен за наркоман (Никола), който по ирония на съдбата става именно такъв в резуртат от усилията на родителите му да го откажат от "дрогата". Повърхностна и неистинска история, дори да оставя настрана безкрайните пробойни (все пак това е художествено произведение), няма нищо освен споменаване на някое друго хипарско произведение, малко имена на групи, вкарани са: MST, херца, копеле, разсъждения ОКОЛО наркоманията - разглеждана като философско-романтично произведение, почти душичка. Е, имаше и умрели. Малко измислена болница, още по-малко комуна в Испания и много общи приказки за мотането по купони. Стига бе, 162 стр.?! Айде да захейта и корицата, вижда ли ли сте "Ястия от зеленчуци и варива" на София Смолницка, ами ако не сте, вижте я.
ПП. Иване, много се надявам разказите ти да са нещо съвсем различно.
ПП. Иване, много се надявам разказите ти да са нещо съвсем различно.
November 25, 2024
Димитров като Димитров.)))
Това е първият роман, който прочетох от него, преди това беше само кратка проза.
Аз съм досадник, обичам големия метър в книгите, в смисъл, голямата проза. Разказите не са ми много, нито да ги пиша, нито да ги чета. Разказите, според мен, са добри само като промоция, за запознаване със стила, слога и активната гражданска позиция на автора.
Обичам Димитров от първите му разкази. Много пъти съм казвал, силен социален автор е. В България може би е най-социалният и най-острият и актуален, а може би не само в България. Ето така набързо бих споменал още шведския Андерс Рослунд. И бих казал за американеца Ендрю Вакс, но той наскоро отиде във Вечността, затова, така да се каже, той вече е в редицата с предишните певци на Свободата.
А от живите, някак дори не мога да назова повече социално-остри автори, които наистина дълбоко да разкриват проблемите на обществото.
Разбира се, близка ми е неговата прогресивна позиция, затова и ми харесва. Да, смятам, че не може да ти харесва автор, с когото принципно се разминаваш по базовите въпроси. И да, личността на автора е важна за мен. Например, писател-хомофоб, расист, националист, ксенофоб, чакал на феодално-капитализма не може да научи обществото на читателите на нищо друго освен на вражда, а писател, който поддържа омразата - не може да се нарича писател. Той е глупав по определение, а глупавият писател не заслужава времето на читателя. Той няма да помогне да се построи по-добър свят, няма да помогне на читателя да направи живота си по-ярък и по-щастлив. А за какво е нужен такъв писател? Затова, разбира се, е важно доколко авторът е ограничен и глупав.
Всъщност, затова и обичам Димитров, защото е умен. Литературно умен. При него няма граници - нито в литературните похвати и построения, нито в темите - затова е способен да разкрива темите в цялата им височина и в цялата им дълбочина.
И така, започнах да чета "Лъжицата" (всички разбираме, нали, че писателят измисля красиво заглавие, но ако е по-дълго от две думи (а понякога и когато са две), ние всички му измисляме "работно" заглавие в една дума. Пък и със собствените си книги е същото, има заглавие за читателя, а има и домашно, това в света е Василий Полуектович, а вкъщи си е Васка), и в края на първата страница се усмихнах и си помислих "готино". И така тръгна. Готино.
Преразказвах части от книгата на домашните, удивлявах се колко смешно, абсурдно и страшно е написано!
Има такъв драматичен пролог, а после като тръгна!
Удивително красив литературен професионализъм! Задържане на вниманието, прекрасно темпо, труд, който изобщо не се вижда зад лекотата. Уместни метафори, безмилостно остроумие.
Знаете ли, такова приятно чувство... ъм... ами знаете ли, отнасям се към хората по Асадов. Тоест винаги ги редактирам в главата си до най-добрата им версия. Винаги давам аванс на човека. Той, разбира се, често го профуква на някой завой, но тези, които не го правят, си заслужават, е, един, който се оказва такъв, какъвто си го мислил, струва колкото хиляди разочаровали недорасляци.
И ето имам такова нещо, четеш разказ, мислиш си - о-о, ех да имаше такъв мед да го лапнеш с бегемотска уста! Роман в смисъл! И ето започваш да четеш романа, а той е точно такъв, какъвто си го представял в главата! По силата на подарените емоции.
Е, и тук беше така. Четеш някой разказ или стихче на Димитров и си мислиш, а романът трябва да е много готин. И наистина е.
Това е нова книга. М, литературно нова. Няма нито един изтъркан похват, нито едно клише. Книга, която поражда въпросчета и веднага сама им отговаря. Там всичко е умело. Там всичко е достоверно. От досада ти се иска да правиш фейспалм при някои сюжетни обрати, но авторът ни казва, чакай малко, това още не е нищо. И толкова ми харесва - това е такава рядкост (такова нещо обикновено съм чел само в социалистически книги) - сюжетната безмилостност на автора. Няма я "добрата ръка на писателя", който разполага рояли, за да движи сюжета.
Ето има там конфликт. И ето четеш и възмутено си мислиш - ама защо героят не направи това?! А той два абзаца по-късно казва: ама направих го! И ето какво излезе!
Разбирате ли? Най-тъпото, което се случва в книгите, е когато авторът прави героя тъп, а всичко можеше да се реши с един разговор или едно действие. И просто си мислиш, е, някой тук е тъп, героят, авторът и ти, щом четеш това! А в "Лъжицата" не! В "Лъжицата" всичко се случва, защото не може да не се случи, авторът разкрива темата, много широко обмисля как би могъл да се реши конфликтът. Той търси решение, сякаш е готов да приключи книгата веднага щом го намери, ето само сега ще провери това решение за здравина. Решението не минава проверката и сюжетът продължава нататък. Достоверно и някак... неизбежно.
Затова сюжетът се развива желязно-бетонно обосновано.
"Ама кажи им!" - крещиш ти, зашеметен от абсурда на случващото се. "Ама казах им!" - крещи ти отчаяно героят. "Да, каза им," - потвърждава авторът - "и ето виж какво излезе". Героят клати глава безсилно. И ти. И вярваш. Защото е много реално. Страшно и реално. И смешно! Господи, добре де, да беше просто трагично, просто идиотска ситуация, заради която ти се иска да си разбиеш главата в клавиатурата. Но не! Героят не е за съжаление, той не е хленчо и не е неудачник. По-точно как, ти емоционално се разклащаш, защото не, ами как да не ти е жал, жал ти е, разбира се, да попаднеш на такъв катастрофален атракцион, жал ти е, но самият герой не е жалък. И той, разбира се, сам се шашка от този идиотски вихър, но дори се заинтересува, като вика, чакайте, добре аз, ама вие как живеете с това?
И общо взето, това ни дава изход от кафкианския бред. Може да не свърши като в Процеса.
А после Димитров показва, че да играеш с глупаци може само когато си сам и нямаш какво да губиш. Защото няма да успееш в Истинското и във Измисленото едновременно. И ще трябва да избираш. Ние, разбира се, ще възкликнем - ами какво има да се избира, разбира се, че всички ще изберем Истинското!
Не. Клати глава Димитров. Не.
Ако не сте свикнали да избирате Истинското, то по навик ще изберете кво толкова.
И гледайте какво ще стане.
И тогава какво? Какво ще правите тогава?
Всъщност, да, с това свършва книгата. С този въпрос.
Не, това не е отворен край. Авторът е препарирал ситуацията, довел я е до всички грани, дал е всички отговори. Да избереш своя - това е работа на читателя.
Удивителна многопластовост. Ахваш на всеки завой на сюжета. И не знаеш да се ядосваш ли, да се отчайваш ли, да злорадстваш ли, да се възмущаваш ли, да философстваш ли. Изобщо когато четеш "Лъжицата", чувстваш интелектуална емоционалност. Емоциите са много силни, но минават през интелекта. И не, това съвсем не е вашият моден, измислен специално за вас емоционален интелект (по-рано (по определението на Смит М.К. (някой умен чичко) "сума от умения и способности на човека да разпознава емоции, да разбира намерения, мотивация и желания на други хора и св��и собствени, както и способността да управлява своите емоции и емоциите на други хора с цел решаване на практически задачи", това беше нормално свойство на непсихопата).
Това е съвсем друго явление. Но много красиво и приятно.
Заглавието също е многопластово. Известното от Матрицата - лъжица няма (а целият сюжет на книгата е построен върху това, което го няма) и сюжетната идея за това как можеш да паднеш толкова ниско, че да построиш живота си около лъжица, която постоянно не достига.
В сюжета е интегрирано два пъти!
Общо взето, силна, умна и дълбока книга. Социална, интелектуална.
Препоръчвам ли? Да, това е неподходяща дума. Не че препоръчвам, учуден съм, че не сте я чели. Учуден съм, че не е преведена на други езици. Учуден съм - вече говорих за това - че научих за него на седмата година от живота си в България. Това е крещящо престъпно! Иван Димитров е литературно съкровище на България (не, не преувеличавам). И вие не го цените. И това е отвратително. Затова когато видя как пеете дитирамби на някого, не ви вярвам. Литературното мнение на хора, които не ценят Димитров, не струва много.
Това е първият роман, който прочетох от него, преди това беше само кратка проза.
Аз съм досадник, обичам големия метър в книгите, в смисъл, голямата проза. Разказите не са ми много, нито да ги пиша, нито да ги чета. Разказите, според мен, са добри само като промоция, за запознаване със стила, слога и активната гражданска позиция на автора.
Обичам Димитров от първите му разкази. Много пъти съм казвал, силен социален автор е. В България може би е най-социалният и най-острият и актуален, а може би не само в България. Ето така набързо бих споменал още шведския Андерс Рослунд. И бих казал за американеца Ендрю Вакс, но той наскоро отиде във Вечността, затова, така да се каже, той вече е в редицата с предишните певци на Свободата.
А от живите, някак дори не мога да назова повече социално-остри автори, които наистина дълбоко да разкриват проблемите на обществото.
Разбира се, близка ми е неговата прогресивна позиция, затова и ми харесва. Да, смятам, че не може да ти харесва автор, с когото принципно се разминаваш по базовите въпроси. И да, личността на автора е важна за мен. Например, писател-хомофоб, расист, националист, ксенофоб, чакал на феодално-капитализма не може да научи обществото на читателите на нищо друго освен на вражда, а писател, който поддържа омразата - не може да се нарича писател. Той е глупав по определение, а глупавият писател не заслужава времето на читателя. Той няма да помогне да се построи по-добър свят, няма да помогне на читателя да направи живота си по-ярък и по-щастлив. А за какво е нужен такъв писател? Затова, разбира се, е важно доколко авторът е ограничен и глупав.
Всъщност, затова и обичам Димитров, защото е умен. Литературно умен. При него няма граници - нито в литературните похвати и построения, нито в темите - затова е способен да разкрива темите в цялата им височина и в цялата им дълбочина.
И така, започнах да чета "Лъжицата" (всички разбираме, нали, че писателят измисля красиво заглавие, но ако е по-дълго от две думи (а понякога и когато са две), ние всички му измисляме "работно" заглавие в една дума. Пък и със собствените си книги е същото, има заглавие за читателя, а има и домашно, това в света е Василий Полуектович, а вкъщи си е Васка), и в края на първата страница се усмихнах и си помислих "готино". И така тръгна. Готино.
Преразказвах части от книгата на домашните, удивлявах се колко смешно, абсурдно и страшно е написано!
Има такъв драматичен пролог, а после като тръгна!
Удивително красив литературен професионализъм! Задържане на вниманието, прекрасно темпо, труд, който изобщо не се вижда зад лекотата. Уместни метафори, безмилостно остроумие.
Знаете ли, такова приятно чувство... ъм... ами знаете ли, отнасям се към хората по Асадов. Тоест винаги ги редактирам в главата си до най-добрата им версия. Винаги давам аванс на човека. Той, разбира се, често го профуква на някой завой, но тези, които не го правят, си заслужават, е, един, който се оказва такъв, какъвто си го мислил, струва колкото хиляди разочаровали недорасляци.
И ето имам такова нещо, четеш разказ, мислиш си - о-о, ех да имаше такъв мед да го лапнеш с бегемотска уста! Роман в смисъл! И ето започваш да четеш романа, а той е точно такъв, какъвто си го представял в главата! По силата на подарените емоции.
Е, и тук беше така. Четеш някой разказ или стихче на Димитров и си мислиш, а романът трябва да е много готин. И наистина е.
Това е нова книга. М, литературно нова. Няма нито един изтъркан похват, нито едно клише. Книга, която поражда въпросчета и веднага сама им отговаря. Там всичко е умело. Там всичко е достоверно. От досада ти се иска да правиш фейспалм при някои сюжетни обрати, но авторът ни казва, чакай малко, това още не е нищо. И толкова ми харесва - това е такава рядкост (такова нещо обикновено съм чел само в социалистически книги) - сюжетната безмилостност на автора. Няма я "добрата ръка на писателя", който разполага рояли, за да движи сюжета.
Ето има там конфликт. И ето четеш и възмутено си мислиш - ама защо героят не направи това?! А той два абзаца по-късно казва: ама направих го! И ето какво излезе!
Разбирате ли? Най-тъпото, което се случва в книгите, е когато авторът прави героя тъп, а всичко можеше да се реши с един разговор или едно действие. И просто си мислиш, е, някой тук е тъп, героят, авторът и ти, щом четеш това! А в "Лъжицата" не! В "Лъжицата" всичко се случва, защото не може да не се случи, авторът разкрива темата, много широко обмисля как би могъл да се реши конфликтът. Той търси решение, сякаш е готов да приключи книгата веднага щом го намери, ето само сега ще провери това решение за здравина. Решението не минава проверката и сюжетът продължава нататък. Достоверно и някак... неизбежно.
Затова сюжетът се развива желязно-бетонно обосновано.
"Ама кажи им!" - крещиш ти, зашеметен от абсурда на случващото се. "Ама казах им!" - крещи ти отчаяно героят. "Да, каза им," - потвърждава авторът - "и ето виж какво излезе". Героят клати глава безсилно. И ти. И вярваш. Защото е много реално. Страшно и реално. И смешно! Господи, добре де, да беше просто трагично, просто идиотска ситуация, заради която ти се иска да си разбиеш главата в клавиатурата. Но не! Героят не е за съжаление, той не е хленчо и не е неудачник. По-точно как, ти емоционално се разклащаш, защото не, ами как да не ти е жал, жал ти е, разбира се, да попаднеш на такъв катастрофален атракцион, жал ти е, но самият герой не е жалък. И той, разбира се, сам се шашка от този идиотски вихър, но дори се заинтересува, като вика, чакайте, добре аз, ама вие как живеете с това?
И общо взето, това ни дава изход от кафкианския бред. Може да не свърши като в Процеса.
А после Димитров показва, че да играеш с глупаци може само когато си сам и нямаш какво да губиш. Защото няма да успееш в Истинското и във Измисленото едновременно. И ще трябва да избираш. Ние, разбира се, ще възкликнем - ами какво има да се избира, разбира се, че всички ще изберем Истинското!
Не. Клати глава Димитров. Не.
Ако не сте свикнали да избирате Истинското, то по навик ще изберете кво толкова.
И гледайте какво ще стане.
И тогава какво? Какво ще правите тогава?
Всъщност, да, с това свършва книгата. С този въпрос.
Не, това не е отворен край. Авторът е препарирал ситуацията, довел я е до всички грани, дал е всички отговори. Да избереш своя - това е работа на читателя.
Удивителна многопластовост. Ахваш на всеки завой на сюжета. И не знаеш да се ядосваш ли, да се отчайваш ли, да злорадстваш ли, да се възмущаваш ли, да философстваш ли. Изобщо когато четеш "Лъжицата", чувстваш интелектуална емоционалност. Емоциите са много силни, но минават през интелекта. И не, това съвсем не е вашият моден, измислен специално за вас емоционален интелект (по-рано (по определението на Смит М.К. (някой умен чичко) "сума от умения и способности на човека да разпознава емоции, да разбира намерения, мотивация и желания на други хора и св��и собствени, както и способността да управлява своите емоции и емоциите на други хора с цел решаване на практически задачи", това беше нормално свойство на непсихопата).
Това е съвсем друго явление. Но много красиво и приятно.
Заглавието също е многопластово. Известното от Матрицата - лъжица няма (а целият сюжет на книгата е построен върху това, което го няма) и сюжетната идея за това как можеш да паднеш толкова ниско, че да построиш живота си около лъжица, която постоянно не достига.
В сюжета е интегрирано два пъти!
Общо взето, силна, умна и дълбока книга. Социална, интелектуална.
Препоръчвам ли? Да, това е неподходяща дума. Не че препоръчвам, учуден съм, че не сте я чели. Учуден съм, че не е преведена на други езици. Учуден съм - вече говорих за това - че научих за него на седмата година от живота си в България. Това е крещящо престъпно! Иван Димитров е литературно съкровище на България (не, не преувеличавам). И вие не го цените. И това е отвратително. Затова когато видя как пеете дитирамби на някого, не ви вярвам. Литературното мнение на хора, които не ценят Димитров, не струва много.
June 7, 2014
Познавах Иван Димитров единствено от поезията му, която особено много харесвам. Отдавна се канех на дебютната му книга и ето че сега му дойде момента. Останах изключително очарована. Интелигентно написана книга с история, която ти напомня много за хора, които някога някъде си срещал или познавал - изгубени и объркани хора, за които светът не е прегръдка.
Съвсем небрежно вмъкната поезия в прозата (нещо, което обожавам), герой, който един път може да съжаляваш, друг път да обичаш, трети път просто да му съчувстваш. Роман с неочаквани обрати, който те хваща за гърлото и не те пуска докато не затвориш и последната страница.
Животът като липсваща лъжица за мен е живот на липсващо доверие и сбъркани взаимоотношения.
Съвсем небрежно вмъкната поезия в прозата (нещо, което обожавам), герой, който един път може да съжаляваш, друг път да обичаш, трети път просто да му съчувстваш. Роман с неочаквани обрати, който те хваща за гърлото и не те пуска докато не затвориш и последната страница.
Животът като липсваща лъжица за мен е живот на липсващо доверие и сбъркани взаимоотношения.
September 19, 2010
хмммммммммм
January 26, 2023
Историята има своите пробойни, излишни моменти и наивно нагласени ситуации. Това, което прави историята добра, е вероятността тя да е в следствие на реални събития. Малко е плашещо.
January 3, 2016
Добър дебют на автора, в който чудесният литературен стил се откроява добре на фона на жаргона и уличния лайфстайл. И няколко изключителни попадения в цитати:
"Добра поезия е тази, няколко стиха от която те изкъртват и те обръщат с кожата навътре и тъй като вътре е топло, оттам идва онова парещо чувство в областта на корема."
"Скоро непринуденото поведение ще бъде вписано в една книга с изчезващите видове."
"Вероятността за щастие е една от най-разпространените форми на щастие."
"Не мога да понасям неразделните двойки. Те взаимно поглъщат чувството си за индивидуалност, докато не стане прекалено късно – двойните същества не са двойно по-щастливи, а двойно по-нещастни."
"Добра поезия е тази, няколко стиха от която те изкъртват и те обръщат с кожата навътре и тъй като вътре е топло, оттам идва онова парещо чувство в областта на корема."
"Скоро непринуденото поведение ще бъде вписано в една книга с изчезващите видове."
"Вероятността за щастие е една от най-разпространените форми на щастие."
"Не мога да понасям неразделните двойки. Те взаимно поглъщат чувството си за индивидуалност, докато не стане прекалено късно – двойните същества не са двойно по-щастливи, а двойно по-нещастни."
November 29, 2010
Отначало книгата ми беше досадна и дразнеща. Но от момента в който героя попадна в клиниката ми стана доста интересна и увлекателна.
Началото ме издразни може би защото имах чувството, че има твърде много излишни неща, които преспокойно могат да се пропуснат без от това да пострада историята. По-натам вече стилът сякаш се поизчисти.
Началото ме издразни може би защото имах чувството, че има твърде много излишни неща, които преспокойно могат да се пропуснат без от това да пострада историята. По-натам вече стилът сякаш се поизчисти.
June 10, 2015
Стори ми се твърде неубедителна и претенциозна. Нямаше дълбочина (според мен). Литературните препратки ми дойдоха повече - от там ми се стори твърде претенциозна.
Иначе, като човек, който обича да пише, но нищо не завършва и не се развива особено в тази посока, наистина подкрепям автора и се надявам ако това е, което обича да прави, да продължи да го прави. :)
Иначе, като човек, който обича да пише, но нищо не завършва и не се развива особено в тази посока, наистина подкрепям автора и се надявам ако това е, което обича да прави, да продължи да го прави. :)
Displaying 1 - 8 of 8 reviews