What do you think?
Rate this book
Размишления в катраненото буре
Разказите на Джак Харт получиха широко одобрение и бяха публикувани в сборниците „Мърфи в подземния свят” (1986 г.), „Птиците и други истории” (1996 г.) и „Изпод Гоголевия нос” (2004 г.). Неговият роман „Бдението на багера” беше представен от ирландския „Индипендънт” като „една от великите книги за Ирландия.”
Томи Лофтъс, дребен търговец на религиозни предмети, заварва местния свещеник в неприлична сцена с момичето, което Томи обича. Той заключва и двамата в задната част на своя пикап и подкарва към морето с намерението да се хвърли с пикапа от висока скала заедно с другите двама вътре. Като кара към избраното място, Томи получава проблясъци на спомени от своя досегашен живот, които разкриват ключови моменти от неговото битие – религията, социалната неадекватност, любовта и разочарованието, както и една обширна картина на провинциалния живот в Северозападна Ирландия. Тези флашбекове водят читателя към един умишлено оголен и все пак завладяващ край, където трагедията е в съзвучие с оптимистичните тонове на истинския хуманизъм.
И така, защо българската версия на романа излиза преди оригинала? Добре, нека не забравяме, че ирландската публика, наскоро еманципирала се от строгите католически норми, е склонна да почака първо другите да опитат ястието, за да се увери че то не е отровно.
Томи Лофтъс, дребен търговец на религиозни предмети, заварва местния свещеник в неприлична сцена с момичето, което Томи обича. Той заключва и двамата в задната част на своя пикап и подкарва към морето с намерението да се хвърли с пикапа от висока скала заедно с другите двама вътре. Като кара към избраното място, Томи получава проблясъци на спомени от своя досегашен живот, които разкриват ключови моменти от неговото битие – религията, социалната неадекватност, любовта и разочарованието, както и една обширна картина на провинциалния живот в Северозападна Ирландия. Тези флашбекове водят читателя към един умишлено оголен и все пак завладяващ край, където трагедията е в съзвучие с оптимистичните тонове на истинския хуманизъм.
И така, защо българската версия на романа излиза преди оригинала? Добре, нека не забравяме, че ирландската публика, наскоро еманципирала се от строгите католически норми, е склонна да почака първо другите да опитат ястието, за да се увери че то не е отровно.
- GenresContemporary
212 pages, Paperback
First published June 1, 2007
1 person is currently reading
89 people want to read
About the author
Jack Harte
27 books15 followersJack Harte is an Irish short story writer and novelist. He founded the Irish Writers' Union and the Irish Writers' Centre.
Harte's first novel, In the Wake of the Bagger, was published in 2006. It was commissioned by Sligo Co Council under the Irish Government's Per Cent for Art scheme. It tells the story of the Dowd family, who are uprooted from their home in Killeenduff and resettle as economic migrants in the Irish Midlands. It describes the tension between the traditional Irish way of life and the new realities of industrialization in rural Ireland. The novel was described in the Irish Independent as "one of the great books about Ireland. It was selected by Des Kenny as one of his 101 Irish Books You MUST Read – Kenny's Choice.
Harte's second novel is Reflections in a Tar-Barrel. It was first published in Bulgarian translation in 2007.
Unravelling the Spiral is an account of the life of Harte's cousin, sculptor Fred Conlon. Harte and Conlon were born within ten months of each other in the townland of Killeenduff, grew up together, and were close friends until Conlon's death.
Harte's first novel, In the Wake of the Bagger, was published in 2006. It was commissioned by Sligo Co Council under the Irish Government's Per Cent for Art scheme. It tells the story of the Dowd family, who are uprooted from their home in Killeenduff and resettle as economic migrants in the Irish Midlands. It describes the tension between the traditional Irish way of life and the new realities of industrialization in rural Ireland. The novel was described in the Irish Independent as "one of the great books about Ireland. It was selected by Des Kenny as one of his 101 Irish Books You MUST Read – Kenny's Choice.
Harte's second novel is Reflections in a Tar-Barrel. It was first published in Bulgarian translation in 2007.
Unravelling the Spiral is an account of the life of Harte's cousin, sculptor Fred Conlon. Harte and Conlon were born within ten months of each other in the townland of Killeenduff, grew up together, and were close friends until Conlon's death.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 21 of 21 reviews
April 27, 2023
Всеки двубой с предопределението е изгубен още преди започването си. Изборът между дявола и дълбокото море не е толкова ясен, колкото изглежда. Защото какво е предопределение, какво е дълбоко море и какво е дявол или бог, ако като Томи Лофтъс, са ти раздадени белязани карти от рождение? И то в една Ирландия на религиозното невежество, граничещо с диващина, където старото езичество, ако случайно се подаде отнякъде, може единствено да облагороди съществуващата католическа пустиня на душевна мизерия и религиозно крепостничество!
Различните са тези, които виждат. Но в тази Ирландия те са светци или демони за околните, никога събратя. Средно положение няма. Често не е ясно чий пръст посочва в коя категория да попаднат. А изходът от катранения варел е само един. Или ако случайно включва алтернатива или избор, то не включва радост.
———
Не съм убедена, че Харт съумя да изгради и задържи Лофти в (само)наложените литературни граници, което се отрази на доверието ми, че именно Лофти е този, който говори. Но чутото си заслужаваше, и с повечето съм напълно съгласна.
3,5⭐️
———
▶️ Цитати:
✝️ “Когато надникнеш в катранен варел в спокоен ден водният диск долу е като кръгло огледало. Водата е абсолютно равна и гладка. Взираш се в своето отражение, докато научиш и последната си грозна черта. Когато вече не издържаш, пускаш малко камъче в средата на диска. Пльок. И концентричната вълна подема своето движение. В началото силна. Оформена. Ясна. Изпълнена с решимост. После среща стената и се обръща, срещайки последвалите я вълни. Проправяйки си път през тях. Опитвайки се да събере отново силата си в точката, от която е тръгнала. Пресрещана и обезсилвана от своите последвали я вълни, продължаващи да се надигат от центъра. Разказах ви за това. Колко дяволски интересно е да се наблюдава.”
✝️ “Дали не изживяваме своя живот два пъти, единия — в обратна посока? Дяволска работа. Може би дори многократно. Навън и обратно по повърхността на водата, затворена в катраненото буре на Твореца? Може би сме затворени там за цяла вечност.”
✝️ [Творецът] “Неуверен. Единственият начин, по който успява да повярва в силата си е като кара собствените си създания да страдат. Това би обяснило нещата. Не мислите ли?”
✝️ “Майка ми с нейната образованост използваше думи, които другите не използваха. И ги произнасяше правилно. Умствено изостанал, а не малоумник. И от това, че биваха произнесени правилно, те ставаха още по-унизителни.”
✝️ “Мисля си, че училищата са нещо подобно. Те имат един наръчник, един комплект инструкции и огромен брой различни модели пред себе си. И ще ти кажа, синко, че ти си бил от един от моделите, който не е паснал на техните инструкции. Това е единствената причина да изостанеш.”
✝️ “Всичко е само игра, синко, игра, чиито правила ги измисля друг. Така че не участвай. Само ще ги настървиш, ако участваш, защото тях правилата ги устройват винаги.”
✝️ “Няма проблем, ако хората са покойници. Ако остават в паметта. Даваш им лица и те си стоят там. Но ако хората са живи, те постоянно подкопават представата за тях. ”
✝️ “Макар случката с човека на епископа да остана без последствия, тя показваше колко бдителни са армиите на Твореца. Не само църквата. Църквите. Всички. И “правителствата. С техните войски, полиция и чиновници. Мъже. Почти винаги. С техните конфликти и съперничество. С техните войни и вечните им проклети претенции. С тяхното самомнение. Постоянно произвеждащи безумие поради страх от мира и спокойствието. От страха да не оставят на хората време да мислят сами.”
✝️ “Да. Въпреки конспирацията на клира, на правителствата, на банкерите и на войниците, навсякъде се носеше един дух, който не може да бъде унищожен, макар да е постоянно потискан. Понякога ми се струваше тъкмо светът на стълкновения, съперничество и омраза, изграден от Твореца, е крехък и нестабилен. Поради което биваше охраняван с такава ревност.”
🎨 “Улови мига, дявол да го вземе. Всичко, което имаш е един миг. Но този миг може да бъде един ден или пък цял живот.”
Различните са тези, които виждат. Но в тази Ирландия те са светци или демони за околните, никога събратя. Средно положение няма. Често не е ясно чий пръст посочва в коя категория да попаднат. А изходът от катранения варел е само един. Или ако случайно включва алтернатива или избор, то не включва радост.
———
Не съм убедена, че Харт съумя да изгради и задържи Лофти в (само)наложените литературни граници, което се отрази на доверието ми, че именно Лофти е този, който говори. Но чутото си заслужаваше, и с повечето съм напълно съгласна.
3,5⭐️
———
▶️ Цитати:
✝️ “Когато надникнеш в катранен варел в спокоен ден водният диск долу е като кръгло огледало. Водата е абсолютно равна и гладка. Взираш се в своето отражение, докато научиш и последната си грозна черта. Когато вече не издържаш, пускаш малко камъче в средата на диска. Пльок. И концентричната вълна подема своето движение. В началото силна. Оформена. Ясна. Изпълнена с решимост. После среща стената и се обръща, срещайки последвалите я вълни. Проправяйки си път през тях. Опитвайки се да събере отново силата си в точката, от която е тръгнала. Пресрещана и обезсилвана от своите последвали я вълни, продължаващи да се надигат от центъра. Разказах ви за това. Колко дяволски интересно е да се наблюдава.”
✝️ “Дали не изживяваме своя живот два пъти, единия — в обратна посока? Дяволска работа. Може би дори многократно. Навън и обратно по повърхността на водата, затворена в катраненото буре на Твореца? Може би сме затворени там за цяла вечност.”
✝️ [Творецът] “Неуверен. Единственият начин, по който успява да повярва в силата си е като кара собствените си създания да страдат. Това би обяснило нещата. Не мислите ли?”
✝️ “Майка ми с нейната образованост използваше думи, които другите не използваха. И ги произнасяше правилно. Умствено изостанал, а не малоумник. И от това, че биваха произнесени правилно, те ставаха още по-унизителни.”
✝️ “Мисля си, че училищата са нещо подобно. Те имат един наръчник, един комплект инструкции и огромен брой различни модели пред себе си. И ще ти кажа, синко, че ти си бил от един от моделите, който не е паснал на техните инструкции. Това е единствената причина да изостанеш.”
✝️ “Всичко е само игра, синко, игра, чиито правила ги измисля друг. Така че не участвай. Само ще ги настървиш, ако участваш, защото тях правилата ги устройват винаги.”
✝️ “Няма проблем, ако хората са покойници. Ако остават в паметта. Даваш им лица и те си стоят там. Но ако хората са живи, те постоянно подкопават представата за тях. ”
✝️ “Макар случката с човека на епископа да остана без последствия, тя показваше колко бдителни са армиите на Твореца. Не само църквата. Църквите. Всички. И “правителствата. С техните войски, полиция и чиновници. Мъже. Почти винаги. С техните конфликти и съперничество. С техните войни и вечните им проклети претенции. С тяхното самомнение. Постоянно произвеждащи безумие поради страх от мира и спокойствието. От страха да не оставят на хората време да мислят сами.”
✝️ “Да. Въпреки конспирацията на клира, на правителствата, на банкерите и на войниците, навсякъде се носеше един дух, който не може да бъде унищожен, макар да е постоянно потискан. Понякога ми се струваше тъкмо светът на стълкновения, съперничество и омраза, изграден от Твореца, е крехък и нестабилен. Поради което биваше охраняван с такава ревност.”
🎨 “Улови мига, дявол да го вземе. Всичко, което имаш е един миг. Но този миг може да бъде един ден или пък цял живот.”
This entire review has been hidden because of spoilers.
September 4, 2015
„Та знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че училищата са нещо подобно. Те имат един наръчник, един комплект инструкции и огромен брой различни модели пред себе си. И ще ти кажа, синко, че ти си бил един от моделите, който не е паснал на техните инструкции. Това е единствената причина да изостанеш. Заради това не умееш да четеш и пишеш. Така че приеми съвета ми и потърси правилния комплект инструкции и започни всичко наново, за да се опиташ да включиш тая твоя пералня. През това време, всяка вечер трябва да коленичиш до леглото си и три пъти да казваш „Аз не съм ненормален, а просто различен.” Ще направиш ли това, синко?”
Една от най-добрите книги, която съм чела през 2012 г.
Един от най-силните моменти за мен беше общуването между възрастния Стивън и младия Лофти, но разбира се и преживяванията на момчето в стаята на момичето в Париж, както и след това.
„И цялата напрегнатост на тялото ми започна да се топи и изтича. Изтичаше от пръстите на краката ми. Изтичаше от челото и тила ми. Изтичаше от върховете на пръстите ми, от ръцете ми. Напрежението изчезваше от всяка моя част. Топеше се, изтичаше. И всички струйки от топящото се напрежение се съсредоточаваха в слабините ми. Втурваха се с яростта на неудържим поток. Слабините ми се напрягаха като бент, който не може да удържи прииждащата вода. Бентът рухна. Неудържимият поток се вля в пениса ми. Преля към върха. Вече нямаше надежда затворената ярост да бъде спряна. И тя нахлу навън. Изля се. Изля се. Затворената ярост на цял един живот напрежение се изливаше в пълна невъздържана лекота.”
Напълно бях омагьосана от стила, от почти физическата близост с героя чрез непринуденото му изразяване. В много части от книгата имах усещане за ритъм – изразителни среднодълги изречения, в които са вплетени кратки – от по една, две, три думички–изречения.
Хареса ми редуването на трите „направления”:
- спомените на момчето
- разсъжденията му за живота, религията и „бурето”
- пътешествието към „стената”
В началото виждаме един изцяло затворен вътрешен свят, неизразен навън. Но с капка обич, внимание и подходящ подход настъпи промяна, макар и чувството за обреченост да остана... Лофти е определен като „малоумен”, но в него се крие една чувствителна, дори аналитична, любопитна душа, възприемаща нещата по много особен начин – със сигурност непредубеден, собствен; „такива” хора трудно могат да бъдат вкарани в рамки.
Не искам да пропускам и отлично пресъздадената атмосфера в Ирландия след средата на миналия век, нравите, природата и бита в този провинциален северен край, както и особеностите на обикновените хора там (грубовати, но простодушни, търсещи някаква промяна, но задушени от консервативните традиции).
Не зная дали през 21-ви век книгата все още се възприема за „революционна” в Ирландия, но вероятно трудно може дори и днес да се приеме лесно отношението към католицизма в нея. Сигурно затова е издадена първо в България.
„Ако чуеш, че Изкупителите дават мисия”, продължи Стивън, „постарай се да се озовеш пред църквата. Веднъж попаднах на двойка Изкупител от Лимърик, които имаха програма да изнесат цяла серия от мисии в окръг Конакт. Толкова бяха добри, че ги следвах седмица след седмица. Спях в камиона. А как пиеха уиски и как поглъщаха пържоли. Но колкото повече пиеха, толкова по-яростен беше огънят, който изсипваха върху паството на следващия ден. Невероятни. Здраво обработваха паството, изкарваха им ангелите вечер след вечер, мъже и жени и дори деца, та когато излезеха от църквата, се спускаха върху сергията като скакалци. Омитаха я. Следвах ги навсякъде из Конакт десет седмици и в края на краищата се прибрах и си купих нов камион, всъщност този.”
Голяма изненада (приятна) беше за мен тази книга и този автор!
„Най-много обичах да слушам самотните фермери, на средна възраст или вече стари, които живееха в най-отдалечените кътчета. На планински склонове. В края на малки, запустели пътища. Насред мочурищата. Тяхното уединение, пълната им изолираност увеличаваше самотата им повече, отколкото на останалите. Това ми беше познато. А историите им притежаваха особена острота, те преливаха от копнеж и разкаяние. В такъв един стил. Как всичко отишло по дяволите. Как възможностите били пропилени. Тези бяха моите хора. Но въпреки че разочарованието в техния живот вземаше връх над радостите, те не бяха озлобени. Оплакваха се, негодуваха срещу съдбата си до гняв, но гневът не ги правеше зли. Те бяха едни от най-топлите и щедри хора, които съм срещал. А бяха мнозина. Стотици. Самотници. И дяволски се радваха на моите посещения. Можете ли да повярвате?”
Една от най-добрите книги, която съм чела през 2012 г.
Един от най-силните моменти за мен беше общуването между възрастния Стивън и младия Лофти, но разбира се и преживяванията на момчето в стаята на момичето в Париж, както и след това.
„И цялата напрегнатост на тялото ми започна да се топи и изтича. Изтичаше от пръстите на краката ми. Изтичаше от челото и тила ми. Изтичаше от върховете на пръстите ми, от ръцете ми. Напрежението изчезваше от всяка моя част. Топеше се, изтичаше. И всички струйки от топящото се напрежение се съсредоточаваха в слабините ми. Втурваха се с яростта на неудържим поток. Слабините ми се напрягаха като бент, който не може да удържи прииждащата вода. Бентът рухна. Неудържимият поток се вля в пениса ми. Преля към върха. Вече нямаше надежда затворената ярост да бъде спряна. И тя нахлу навън. Изля се. Изля се. Затворената ярост на цял един живот напрежение се изливаше в пълна невъздържана лекота.”
Напълно бях омагьосана от стила, от почти физическата близост с героя чрез непринуденото му изразяване. В много части от книгата имах усещане за ритъм – изразителни среднодълги изречения, в които са вплетени кратки – от по една, две, три думички–изречения.
Хареса ми редуването на трите „направления”:
- спомените на момчето
- разсъжденията му за живота, религията и „бурето”
- пътешествието към „стената”
В началото виждаме един изцяло затворен вътрешен свят, неизразен навън. Но с капка обич, внимание и подходящ подход настъпи промяна, макар и чувството за обреченост да остана... Лофти е определен като „малоумен”, но в него се крие една чувствителна, дори аналитична, любопитна душа, възприемаща нещата по много особен начин – със сигурност непредубеден, собствен; „такива” хора трудно могат да бъдат вкарани в рамки.
Не искам да пропускам и отлично пресъздадената атмосфера в Ирландия след средата на миналия век, нравите, природата и бита в този провинциален северен край, както и особеностите на обикновените хора там (грубовати, но простодушни, търсещи някаква промяна, но задушени от консервативните традиции).
Не зная дали през 21-ви век книгата все още се възприема за „революционна” в Ирландия, но вероятно трудно може дори и днес да се приеме лесно отношението към католицизма в нея. Сигурно затова е издадена първо в България.
„Ако чуеш, че Изкупителите дават мисия”, продължи Стивън, „постарай се да се озовеш пред църквата. Веднъж попаднах на двойка Изкупител от Лимърик, които имаха програма да изнесат цяла серия от мисии в окръг Конакт. Толкова бяха добри, че ги следвах седмица след седмица. Спях в камиона. А как пиеха уиски и как поглъщаха пържоли. Но колкото повече пиеха, толкова по-яростен беше огънят, който изсипваха върху паството на следващия ден. Невероятни. Здраво обработваха паството, изкарваха им ангелите вечер след вечер, мъже и жени и дори деца, та когато излезеха от църквата, се спускаха върху сергията като скакалци. Омитаха я. Следвах ги навсякъде из Конакт десет седмици и в края на краищата се прибрах и си купих нов камион, всъщност този.”
Голяма изненада (приятна) беше за мен тази книга и този автор!
„Най-много обичах да слушам самотните фермери, на средна възраст или вече стари, които живееха в най-отдалечените кътчета. На планински склонове. В края на малки, запустели пътища. Насред мочурищата. Тяхното уединение, пълната им изолираност увеличаваше самотата им повече, отколкото на останалите. Това ми беше познато. А историите им притежаваха особена острота, те преливаха от копнеж и разкаяние. В такъв един стил. Как всичко отишло по дяволите. Как възможностите били пропилени. Тези бяха моите хора. Но въпреки че разочарованието в техния живот вземаше връх над радостите, те не бяха озлобени. Оплакваха се, негодуваха срещу съдбата си до гняв, но гневът не ги правеше зли. Те бяха едни от най-топлите и щедри хора, които съм срещал. А бяха мнозина. Стотици. Самотници. И дяволски се радваха на моите посещения. Можете ли да повярвате?”
February 3, 2013
Oтдавна не бях чела толкова богохулна и толкова човеколюбива книга едновременно! Започна ми малко трудно и тегаво, очаквах да има твърде много размишления и малко действие, но се оказа обратното - сюжетът е много завладяващ, искрен и често ме грабваше за гърлото (особено в пасажите, където главният герой търпи подигравки заради "умствената си изостаналост" по общоприетите стандарти и цялостното отношение към него поради това, че не се вписва в моделите за нормалност).
Изненадващо за мен самата, но и ритъмът на текста ми хареса - телеграфен стил, изречения от по 1-2-3 думи, малко думи, но всяка точно на мястото си и право в целта - като капката, която размътва водата в катраненото буре, удря се в стената на бурето и после концентричният кръг на нейното движение се връща обратно към центъра му.
Логиката на мислене на героя е изумителна, излиза много извън ортодоксалния модел и конвенцията на (християнско) мислене, в която всички (или повечето от нас) сме възпитани. На места четях и се чудех как е възможно толкова истинни, правдиви и базисни неща да ни убягват на всички нас, а Томи Лофтъс - слабоумникът, който се напишкваше от притеснение в началните отделения при въпрос от учителката за името му, да знае отговорите безпогрешно и със завидна проницателност.
Развитието на героя в течение на книгата е завладяващо и бурно - не оставя читателя отегчен и равнодушен, а напротив - налага се да тичаме запъхтени, за да настигнем Лофтъс в бързината и дълбочината на прозренията му.
Финалът е убийствен - буквално и преносно. А книгата, въпреки привидно мрачния край, все пак остава елегия за любовта и толерантността - между хората, към хората, към Божия промисъл или дори към липсата на такъв.
Колебаех се дали да дам 4 или 5 звезди, но само личната ми субективност и убеденост, че "това-не-е-точно-този-тип-книги-които-са-като-епифания-за-мен" лиши "Размишления в катраненото буре" от максималния брой точки в Goodreads. Обективно и непредубедено, без съмнение ги заслужава! :)
Изненадващо за мен самата, но и ритъмът на текста ми хареса - телеграфен стил, изречения от по 1-2-3 думи, малко думи, но всяка точно на мястото си и право в целта - като капката, която размътва водата в катраненото буре, удря се в стената на бурето и после концентричният кръг на нейното движение се връща обратно към центъра му.
Логиката на мислене на героя е изумителна, излиза много извън ортодоксалния модел и конвенцията на (християнско) мислене, в която всички (или повечето от нас) сме възпитани. На места четях и се чудех как е възможно толкова истинни, правдиви и базисни неща да ни убягват на всички нас, а Томи Лофтъс - слабоумникът, който се напишкваше от притеснение в началните отделения при въпрос от учителката за името му, да знае отговорите безпогрешно и със завидна проницателност.
Развитието на героя в течение на книгата е завладяващо и бурно - не оставя читателя отегчен и равнодушен, а напротив - налага се да тичаме запъхтени, за да настигнем Лофтъс в бързината и дълбочината на прозренията му.
Финалът е убийствен - буквално и преносно. А книгата, въпреки привидно мрачния край, все пак остава елегия за любовта и толерантността - между хората, към хората, към Божия промисъл или дори към липсата на такъв.
Колебаех се дали да дам 4 или 5 звезди, но само личната ми субективност и убеденост, че "това-не-е-точно-този-тип-книги-които-са-като-епифания-за-мен" лиши "Размишления в катраненото буре" от максималния брой точки в Goodreads. Обективно и непредубедено, без съмнение ги заслужава! :)
September 4, 2015
Удивително колко много световноизвестни писатели са ирландци. Джеймс Джойс, Оскар Уайлд, Джонатан Суифт, Брам Стокър, Уилям Йейтс, Самюъл Бекет, Нийл Джордан, Джон Конъли и т.н. Подозирам, че нещо витае във въздуха на малкия зелен остров, може би леприконска пръдня, която кара хората да бъдат малко по-поетични, или пък може би уискито им развързва езиците и кара всеки ирландец да излее душата си ?
Шегата настрана, защото "Размишления в катраненото буре" на Джак Харт е една от най-добрите книги, които съм чел някога. Всъщност толкова е добра, че вероятно следващите пет книги, независимо колко стойностни и да са те, ще ми се сторят посредствени.
Младо момче, Лофти, живеещо в малко село нейде из ирландската провинция, започва да разказва своята история. Постепенно разбираме, че това момче страда от остра форма на аутизъм, станала причина да бъде обект на подигравки в училище, като дори самата му майка се дистанцира от него. Причинената болка е остра, а Лофти се чувства безпомощен, изолиран, като вода, затворена в мътно катранено буре. Само допреди няколко десетилетия на аутистите се е гледало като на умствено изостанали, като на идиоти.
За щастие, Лофти среща Стивън Ханлън, който му разказва за пералните. Веднъж видял домакиня да използва пералнята като шкаф, просто защото са ѝ дали погрешното ръководство и тя не знаела как да я включи. Такива са и училищата, те третират всички като еднакви перални, набиват една и съща програма. Обществото също. Именно Стивън помага на Лофти да намери правилното "ръководство" и да превключи "пералнята". Пред нас се разкрива вече съвсем нова вселена, съвсем различен начин на мислене. Лофти забелязва малки детайли, изказва съвсем неконвенционалните си виждания за света, хората, Бог и религия, за взаимоотношенията, за боготворенето на Богинята майка и на жените.
Съдбата пресича пътищата на Лофти и другият много силен образ - Мишел, която е наивно момиче, избягало от Източна Европа във Франция, само за да се окаже в плен на сутеньори и мафиоти. Двамата с Лофти са пълни противоположности, но докато грозотата и умствената "изостаналост" на ирландското момче се оказва препятствието, което пречи на водата да избяга от бурето, то красотата и обаянието пък навличат всички проклятия на Мишел. Джак Харт има дарбата на онези стари разказвачи, като О'Хенри и Стайнбек, които те карат да загубиш представа за времето и те унасят в историите. Тук вече в по-съвременен оттенък, Харт хвърля камъчето в средата на бурето, което предизвиква у нас вълнички, които се сблъскват със стените на съда и моментално се връщат в съзнанието ни.
http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/...
Шегата настрана, защото "Размишления в катраненото буре" на Джак Харт е една от най-добрите книги, които съм чел някога. Всъщност толкова е добра, че вероятно следващите пет книги, независимо колко стойностни и да са те, ще ми се сторят посредствени.
Младо момче, Лофти, живеещо в малко село нейде из ирландската провинция, започва да разказва своята история. Постепенно разбираме, че това момче страда от остра форма на аутизъм, станала причина да бъде обект на подигравки в училище, като дори самата му майка се дистанцира от него. Причинената болка е остра, а Лофти се чувства безпомощен, изолиран, като вода, затворена в мътно катранено буре. Само допреди няколко десетилетия на аутистите се е гледало като на умствено изостанали, като на идиоти.
За щастие, Лофти среща Стивън Ханлън, който му разказва за пералните. Веднъж видял домакиня да използва пералнята като шкаф, просто защото са ѝ дали погрешното ръководство и тя не знаела как да я включи. Такива са и училищата, те третират всички като еднакви перални, набиват една и съща програма. Обществото също. Именно Стивън помага на Лофти да намери правилното "ръководство" и да превключи "пералнята". Пред нас се разкрива вече съвсем нова вселена, съвсем различен начин на мислене. Лофти забелязва малки детайли, изказва съвсем неконвенционалните си виждания за света, хората, Бог и религия, за взаимоотношенията, за боготворенето на Богинята майка и на жените.
Съдбата пресича пътищата на Лофти и другият много силен образ - Мишел, която е наивно момиче, избягало от Източна Европа във Франция, само за да се окаже в плен на сутеньори и мафиоти. Двамата с Лофти са пълни противоположности, но докато грозотата и умствената "изостаналост" на ирландското момче се оказва препятствието, което пречи на водата да избяга от бурето, то красотата и обаянието пък навличат всички проклятия на Мишел. Джак Харт има дарбата на онези стари разказвачи, като О'Хенри и Стайнбек, които те карат да загубиш представа за времето и те унасят в историите. Тук вече в по-съвременен оттенък, Харт хвърля камъчето в средата на бурето, което предизвиква у нас вълнички, които се сблъскват със стените на съда и моментално се връщат в съзнанието ни.
http://lammothsblog.blogspot.bg/2015/...
Read
March 16, 2020Джак Харт - "Размишления в катраненото буре", изд. "Алтера" 2007, прев. Вергил Немчев
Написвам името на автора, после заглавието... и после... после дълго седя пред монитора и се питам как да започна отзива си за тази книга.
"Току-що я дочетох". Вярно, но банално. Май доста мои отзиви започват така.
"Намерих си съкровище". Пак вярно, но и не съвсем. Защото този факт го осъзнавам сега, след като прочетох и последната страница - а преди точно месец, когато се сдобих с този роман, той беше просто една книга, за която много хора бяха написали и казали интригуващи неща. И, която, между другото, изобщо не очаквах да открия - затова и сравнявам намирането й с откриване на съкровище.
Добре, явно и така няма да стане. Затова май е по-добре да карам направо. /"Най-сетне", чувам ви как въздъхвате./
Наистина бях слушала много за тази книга. А, честно казано, от един момент нататък не ми трябваше особено увещаване, за да посегна към нея. Ключовата дума беше "Ирландия". Още едно лице на Ирландия, още една история, още един досег до тази страна.
Книгата прикова вниманието ми още с първото изречение. Трудно е да не се сепнеш, когато то започва с подобна дума. И преди да си прочел каквото и да е друго, вече знаеш, че това няма да е лесна, "бърза" книга. Напротив. Тя ще тежи, ще вещае мрак, ще преобръща представи, ще те хвърля в смут.
И тя наисина прави точно това На повече от едно ниво. Защото е брутално, почти цинично откровена. Защото ни представя главен герой, който от най-ранните си дни е презиран, може би дори мразен, заклеймен, обявен за непригоден - във всяко едно отношение. Герой, който всъщност е изтъкан от противоположности, защото се бои от звука на собствения си глас, но в същото време е решен да разкаже историята си. И който, съдейки от първите страници, лесно бихме могли да обявим за жесток и отмъстителен, но всъщност, с "разгъването" на историята опознаваме като чувствителна и ранима душа. Човек като всички нас, който всъщност иска същото като всички хора - да получи шанс да обича и да бъде обичан.
Но ако личната история на Томи Лофтъс е повече или по-малко позната, то книгата има един друг аспект, който всъщност буди много повече смут и тревога - а може би дори гняв в дълбоко религиозните хора. Признавам, че аз лично се смутих дълбоко от начина, по който Томи Лофтъс възприема Твореца. И Бог. И Божията майка. Не е лесно да се преглътне представата за Твореца като за "самонвлюбено копеле", същество, създало хората не с някаква възвиошена и благородна цел, а само за да има "почитатели". Чрез Томи Лофтъс, Джак Харт разбива представата за любещия, състрадателен, всеопрощаващ Бог. И сякаш това не е достатъчно, поставя знак на равенство между бога и Сатаната. Покварата на духовенството, заблудите и заплахите, измисляни, за да манипулират вярващите и да им внушават страх - всичко това може да се срещне тук, по страниците на тази книга. "Вярата", превърнала се в търговия, склонноста на хората да си създават кумири и да търсят свръхестествени обяснения за събития, които не разбират - всичко това е тук. Пътят към превръщането на религията от просто упование в по-висша сила към средство за влияние, сплашване и власт. Може би ще ми възразте, че тя открай време е и е била тъкмо това. Да - но тук всичко това вече е по-лесно осъществимо и именно затова по-смущаващо.
Не знам какво да мисля за историята на Мишел. От една страна, имаше нещо трогателно в нея. От друга обаче, ми прозвуча някак твърде позната и някак не съвсем на място. Честно казано, очаквах нещо далеч по-страховито.
Може би не схванах напълно края, може би в онзи късен час го изтълкувах погрешно. Но дори сега, на светло, той не ми звучи страшно. Не мога да си обясня това.
Сигурно всеки от нас има своето "катранено буре", своити съмнения, тревоги, колебания, угризения, грешки и разкаяния. Но нека не забравяме, че все пак, въпреки мрака, през него в един миг можем да видим небето.
Написвам името на автора, после заглавието... и после... после дълго седя пред монитора и се питам как да започна отзива си за тази книга.
"Току-що я дочетох". Вярно, но банално. Май доста мои отзиви започват така.
"Намерих си съкровище". Пак вярно, но и не съвсем. Защото този факт го осъзнавам сега, след като прочетох и последната страница - а преди точно месец, когато се сдобих с този роман, той беше просто една книга, за която много хора бяха написали и казали интригуващи неща. И, която, между другото, изобщо не очаквах да открия - затова и сравнявам намирането й с откриване на съкровище.
Добре, явно и така няма да стане. Затова май е по-добре да карам направо. /"Най-сетне", чувам ви как въздъхвате./
Наистина бях слушала много за тази книга. А, честно казано, от един момент нататък не ми трябваше особено увещаване, за да посегна към нея. Ключовата дума беше "Ирландия". Още едно лице на Ирландия, още една история, още един досег до тази страна.
Книгата прикова вниманието ми още с първото изречение. Трудно е да не се сепнеш, когато то започва с подобна дума. И преди да си прочел каквото и да е друго, вече знаеш, че това няма да е лесна, "бърза" книга. Напротив. Тя ще тежи, ще вещае мрак, ще преобръща представи, ще те хвърля в смут.
И тя наисина прави точно това На повече от едно ниво. Защото е брутално, почти цинично откровена. Защото ни представя главен герой, който от най-ранните си дни е презиран, може би дори мразен, заклеймен, обявен за непригоден - във всяко едно отношение. Герой, който всъщност е изтъкан от противоположности, защото се бои от звука на собствения си глас, но в същото време е решен да разкаже историята си. И който, съдейки от първите страници, лесно бихме могли да обявим за жесток и отмъстителен, но всъщност, с "разгъването" на историята опознаваме като чувствителна и ранима душа. Човек като всички нас, който всъщност иска същото като всички хора - да получи шанс да обича и да бъде обичан.
Но ако личната история на Томи Лофтъс е повече или по-малко позната, то книгата има един друг аспект, който всъщност буди много повече смут и тревога - а може би дори гняв в дълбоко религиозните хора. Признавам, че аз лично се смутих дълбоко от начина, по който Томи Лофтъс възприема Твореца. И Бог. И Божията майка. Не е лесно да се преглътне представата за Твореца като за "самонвлюбено копеле", същество, създало хората не с някаква възвиошена и благородна цел, а само за да има "почитатели". Чрез Томи Лофтъс, Джак Харт разбива представата за любещия, състрадателен, всеопрощаващ Бог. И сякаш това не е достатъчно, поставя знак на равенство между бога и Сатаната. Покварата на духовенството, заблудите и заплахите, измисляни, за да манипулират вярващите и да им внушават страх - всичко това може да се срещне тук, по страниците на тази книга. "Вярата", превърнала се в търговия, склонноста на хората да си създават кумири и да търсят свръхестествени обяснения за събития, които не разбират - всичко това е тук. Пътят към превръщането на религията от просто упование в по-висша сила към средство за влияние, сплашване и власт. Може би ще ми възразте, че тя открай време е и е била тъкмо това. Да - но тук всичко това вече е по-лесно осъществимо и именно затова по-смущаващо.
Не знам какво да мисля за историята на Мишел. От една страна, имаше нещо трогателно в нея. От друга обаче, ми прозвуча някак твърде позната и някак не съвсем на място. Честно казано, очаквах нещо далеч по-страховито.
Може би не схванах напълно края, може би в онзи късен час го изтълкувах погрешно. Но дори сега, на светло, той не ми звучи страшно. Не мога да си обясня това.
Сигурно всеки от нас има своето "катранено буре", своити съмнения, тревоги, колебания, угризения, грешки и разкаяния. Но нека не забравяме, че все пак, въпреки мрака, през него в един миг можем да видим небето.
August 10, 2013
От известно време системно избягвах тази книга, незнайно защо смятайки, че е сборник с разкази. На един Панаи�� на книгата, обзета от обичайното за такива места опиянение, дори си я купих и чак сега, година и половина по-късно, реших да я чета, и то само защото внезапно се оказах без никакви други непрочетени книги наоколо. Изключително приятно се изненадах! С голямо удоволствие си я подреждам в библиотеката с намерение по-натам да си я прочета пак.
March 8, 2013
Целият свят е една катранено буре, а Творецът е този, който се оглежда в дъждовната вода, пуска камъни и се смее над разкривеното си лице и над всички нещастия, щастия и случки, които вълните му предизвикват.
"За всички нас има „инструкции за употреба - някои просто не пасват на общоприетите".
"Страхувах се, че светът ще замлъкне, ако отворя уста, а след това ще избухне в подигравателен смях.".
Казано накратко “Размишления в катраненото буре” е много човешка книга, която разказва какво е когато се страхуваме не просто от сянката си, но и от гласа си. Само този, който е на дъното на незнанието може да изплува и да намери логика и обяснение за необяснимото.
"За всички нас има „инструкции за употреба - някои просто не пасват на общоприетите".
"Страхувах се, че светът ще замлъкне, ако отворя уста, а след това ще избухне в подигравателен смях.".
Казано накратко “Размишления в катраненото буре” е много човешка книга, която разказва какво е когато се страхуваме не просто от сянката си, но и от гласа си. Само този, който е на дъното на незнанието може да изплува и да намери логика и обяснение за необяснимото.
November 20, 2015
звездичките ми се трупаха в главата постепенно и заради последните страници станаха 5.
а иначе - коректорът! преводачът! къде сте бляли!
а иначе - коректорът! преводачът! къде сте бляли!
July 4, 2013
Звездичките са 3,5, а не са 4, само защото имах мааалко по-големи очаквания. Не са 5, а са 4, защото си личи някак си, че е можело още маааалко да се доизкусури историята, и да е една идея по-интересна.
Но безспорно е силен текст, който засяга интересни теми и проблеми. Най-важните от които са за вярата, Бог и религията. Мога да кажа, че ми допаднаха мислите и разсъжденията на главния герой. Споделям голяма част от безверието му, което е друг вид вяра и съпреживях стремежа му да си обясни Бог, по-висшите сили и твърде сложните взаимоотношения на човека с Бог, на човека с другите и със самия себе си.
Любов, но не като на кино. А като в действителност - окриляваща, но и много измъчваща, пагубна.
Имаше чудесни разговори, мъдри мисли, силни емоции, но в крайна сметка изпитах една лекота - не е толкова сложно да се живее с мислите и чувствата в затвора, който си сам за себе си. Трябва ти само опора и малко сила да се задържиш. Или да се върнеш, когато сбъркаш пътя.
Не е невъзможно.
Но безспорно е силен текст, който засяга интересни теми и проблеми. Най-важните от които са за вярата, Бог и религията. Мога да кажа, че ми допаднаха мислите и разсъжденията на главния герой. Споделям голяма част от безверието му, което е друг вид вяра и съпреживях стремежа му да си обясни Бог, по-висшите сили и твърде сложните взаимоотношения на човека с Бог, на човека с другите и със самия себе си.
Любов, но не като на кино. А като в действителност - окриляваща, но и много измъчваща, пагубна.
Имаше чудесни разговори, мъдри мисли, силни емоции, но в крайна сметка изпитах една лекота - не е толкова сложно да се живее с мислите и чувствата в затвора, който си сам за себе си. Трябва ти само опора и малко сила да се задържиш. Или да се върнеш, когато сбъркаш пътя.
Не е невъзможно.
January 29, 2023
Веднага я поставям сред любимите ми книги.
Чест е, че е издадена за пръв път в България. Лофти ме развълнува силно. Ако "За мишките и хората" и "Цветя за Алджърнън" са ви трогнали, то този роман е за вас.
Чест е, че е издадена за пръв път в България. Лофти ме развълнува силно. Ако "За мишките и хората" и "Цветя за Алджърнън" са ви трогнали, то този роман е за вас.
April 25, 2020
Ако времето спира, когато си щастлив, трябва да върви обратно когато се потиш от нещастие.
December 23, 2015
Ще ми е трудно с ревюто за тази книга. Тя е един вътрешен човешки свят с всичките въпроси, всичките недъзи, всичките търсения, всичките емоции, всичките страхове, всички комплекси. Четейки, все едно гледах през очите на разказвача... и доста неща видях през тях - истини, болка, несправедливост, любов, човечност, смъртта в различните й измерения, вярата в различните й измерения, противоречивостта на персонажите. Пиша, ама ми е трудно да си взема въздух, повлияна от края...
Не мога да не сложа тук един от моментите, който най-много ме впечатли и който обърна книгата в един момент - „Слушай, момче, ти си най-извратения тип, когото съм срещал. Бог бил дявол. Чуй ме, синко, Той е там горе и ти ще отговаряш пред Него. Той държи целия свят в шепата си, независимо дали това ти харесва. А какво прави с теб си е негова работа....”
Не мога да не сложа тук един от моментите, който най-много ме впечатли и който обърна книгата в един момент - „Слушай, момче, ти си най-извратения тип, когото съм срещал. Бог бил дявол. Чуй ме, синко, Той е там горе и ти ще отговаряш пред Него. Той държи целия свят в шепата си, независимо дали това ти харесва. А какво прави с теб си е негова работа....”
July 22, 2013
Силна, много силна книга, приключваш да четеш и си всичко друго, но не и безразличен!
Особено въздействаща ми бе темата за това, колко трудно приемаме различното, това което се отклонява от наслоените в главите ни разбирания за нормално и правилно. В опита си да го държим надалеч, сме склонни дори на жестокост. Към други човешки същества! А страхът и жестокостта са творци на чудовища и нещастия. Единственият отговор са любовта и търпението!
Особено въздействаща ми бе темата за това, колко трудно приемаме различното, това което се отклонява от наслоените в главите ни разбирания за нормално и правилно. В опита си да го държим надалеч, сме склонни дори на жестокост. Към други човешки същества! А страхът и жестокостта са творци на чудовища и нещастия. Единственият отговор са любовта и търпението!
October 3, 2012
Кинга, която трябва да стане задължително четиво в училищата. В нея няма клишета, а само мисли, породени от тях. Ще цитирам доста от нея, за да придобие по-широка публика. Интересни са ми и други мнения за нея.
April 2, 2024
I loved this novel. The writing is excellent. I cannot wait to read more of Jack's work. The story is so original shocking startling thought provoking and at times very humorous. A wonderful tale set in a rural Ireland which has been forgotten.
November 17, 2020
личното ми усещане за тази книга, че е прехвалена.
добра е, но твърде много тежест на всъщност не дотам оригинални и новаторски идеи.
добра е, но твърде много тежест на всъщност не дотам оригинални и новаторски идеи.
October 7, 2023
Love this book!
March 3, 2014
Interesting musings on religion and God from an autistic religious narrator with an anti-theistic sentiment. Quietly pleasant, in a way. The finale is a bit sad.
April 2, 2013
Не е лоша книгата, но така и не успя да ме грабне истински. Сигурно не й е бил сега моментът ...
July 10, 2018
Една от най-подценяваните книги.
October 31, 2015
В началото се притеснявах, да не би да е твърде прехвалена и реалността да не оправдае очакванията. Вече не се притеснявам. Чудесна книга!
Displaying 1 - 21 of 21 reviews