What do you think?
Rate this book
Задочни репортажи за България, том 1
От 1975 г. до 1978 г. Георги Марков работи над своите задочни репортажи - очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио Свободна Европа. Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В България публикуването на репортажите става възможно едва през 1990 г. Награден е посмъртно (2000 г.) с орден "Стара планина" - първа степен "за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим".
509 pages, Paperback
First published January 1, 1981
About the author
Georgi Markov
52 books91 followersGeorgi Ivanov Markov (Bulgarian: Георги Иванов Марков; March 1, 1929 – September 11, 1978) was a Bulgarian dissident writer.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police.
Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police.
Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 64 reviews
July 10, 2015
Ако един българин трябва да прочете една книга през живота си - това е тя. Не съм чел по-смислено нещо за нашата страна. Не става въпрос за култа към Георги Марков, а заради това, че Репортажи са толкова болезнено актуални и днес. И обясняват произхода на адски, адски много нелепости на милата родина и нашия манталитет.
July 14, 2026
The Bulgarian review is first, the English translation follows it below
Доста време се колебах, преди да посегна към тази книга преди години. Изпълваше ме с насмешка и скептицизъм самата мисъл за дисиденти от българско естество. И се оказах права за себе си. Защото Георги Марков не е “дисидент”. Дори не е антикомунист (твърде социален е като насоченост, с което ми е адски симпатичен). А просто човек с достатъчно логичен и пъргав ум, готов да подложи действителността на анализ, да зададе въпроси, да види ясно глупостта и неефективността във всеки един аспект (от дребния бит до “високата” идеология, като има достъп и до двете) и вредата от тях, да потърси отговори извън тесните стадни рамки. В крайна сметка е бил инженер - и този начин на мислене ясно и прекрасно е онагледен в репортажите: Проблем - Анализ - Възможни отговори - Претегляне на алтернативите - Препоръки.
Всяка епоха на идейна лудост - от средновековието до фашизма и комунизма - не обича особено точните науки или ако ги обича, ги идеологизира, за да избегне неудобни въпроси. Ненапразно е имало “фашистка” физика, а бъдещите студенти-инженери у нас са полагали и изпит по марксизъм и комунизъм.
Написаното в репортажите е дотолкова стегнато и практично, и общочовешко, че с много малки изключения е абсолютно приложимо и днес. Героите на неговите репортажи всъщност не са кой знае колко идеологически обременени - а само алчни, глупави, самозаблуждавали се, страхливи, любопитни, примирени, измамени, измамници, фанатици почти напълно липсват. Това са хората от днес, както и хората от вчера. Плашеща е тази актуалност.
Колко хубаво би било да можем да класираме репортажите като принадлежащи на вчерашния ден. Уви, не можем.
I hesitated for quite a while before reaching for this book years ago. The very thought of dissidents of a Bulgarian variety filled me with derision and skepticism. And I turned out to be right, in my own way. Because Georgi Markov is not a "dissident." He isn't even an anti-communist (he is far too socially minded in his orientation, which makes him incredibly relatable to me). He is simply a man with a sufficiently logical and agile mind, ready to subject reality to analysis, to ask questions, to clearly see the stupidity and inefficiency in every single aspect (from petty everyday life to "high" ideology, having access to both) and the harm they cause, and to look for answers outside the narrow confines of the herd. Ultimately, he was an engineer—and this way of thinking is clearly and beautifully illustrated throughout the reports: Problem - Analysis - Possible Answers - Weighing Alternatives - Recommendations.
Every era of ideological madness—from the Middle Ages to fascism and communism—does not particularly fondle the exact sciences, or if it does, it ideologizes them to avoid uncomfortable questions. It is not without reason that there was "fascist" physics, and future engineering students in our country had to pass an exam in Marxism and communism.
What is written in the reports is so concise, practical, and deeply human that, with very few exceptions, it remains absolutely applicable today. The characters in his reports are actually not that ideologically burdene. They are just greedy, foolish, self-deluded, fearful, curious, resigned, deceived, and deceivers; fanatics are almost entirely absent. These are the people of today, just as they were the people of yesterday. This relevance is frightening.
How nice it would be if we could classify these reports as belonging to yesterday. Alas, we cannot.
Доста време се колебах, преди да посегна към тази книга преди години. Изпълваше ме с насмешка и скептицизъм самата мисъл за дисиденти от българско естество. И се оказах права за себе си. Защото Георги Марков не е “дисидент”. Дори не е антикомунист (твърде социален е като насоченост, с което ми е адски симпатичен). А просто човек с достатъчно логичен и пъргав ум, готов да подложи действителността на анализ, да зададе въпроси, да види ясно глупостта и неефективността във всеки един аспект (от дребния бит до “високата” идеология, като има достъп и до двете) и вредата от тях, да потърси отговори извън тесните стадни рамки. В крайна сметка е бил инженер - и този начин на мислене ясно и прекрасно е онагледен в репортажите: Проблем - Анализ - Възможни отговори - Претегляне на алтернативите - Препоръки.
Всяка епоха на идейна лудост - от средновековието до фашизма и комунизма - не обича особено точните науки или ако ги обича, ги идеологизира, за да избегне неудобни въпроси. Ненапразно е имало “фашистка” физика, а бъдещите студенти-инженери у нас са полагали и изпит по марксизъм и комунизъм.
Написаното в репортажите е дотолкова стегнато и практично, и общочовешко, че с много малки изключения е абсолютно приложимо и днес. Героите на неговите репортажи всъщност не са кой знае колко идеологически обременени - а само алчни, глупави, самозаблуждавали се, страхливи, любопитни, примирени, измамени, измамници, фанатици почти напълно липсват. Това са хората от днес, както и хората от вчера. Плашеща е тази актуалност.
Колко хубаво би било да можем да класираме репортажите като принадлежащи на вчерашния ден. Уви, не можем.
I hesitated for quite a while before reaching for this book years ago. The very thought of dissidents of a Bulgarian variety filled me with derision and skepticism. And I turned out to be right, in my own way. Because Georgi Markov is not a "dissident." He isn't even an anti-communist (he is far too socially minded in his orientation, which makes him incredibly relatable to me). He is simply a man with a sufficiently logical and agile mind, ready to subject reality to analysis, to ask questions, to clearly see the stupidity and inefficiency in every single aspect (from petty everyday life to "high" ideology, having access to both) and the harm they cause, and to look for answers outside the narrow confines of the herd. Ultimately, he was an engineer—and this way of thinking is clearly and beautifully illustrated throughout the reports: Problem - Analysis - Possible Answers - Weighing Alternatives - Recommendations.
Every era of ideological madness—from the Middle Ages to fascism and communism—does not particularly fondle the exact sciences, or if it does, it ideologizes them to avoid uncomfortable questions. It is not without reason that there was "fascist" physics, and future engineering students in our country had to pass an exam in Marxism and communism.
What is written in the reports is so concise, practical, and deeply human that, with very few exceptions, it remains absolutely applicable today. The characters in his reports are actually not that ideologically burdene. They are just greedy, foolish, self-deluded, fearful, curious, resigned, deceived, and deceivers; fanatics are almost entirely absent. These are the people of today, just as they were the people of yesterday. This relevance is frightening.
How nice it would be if we could classify these reports as belonging to yesterday. Alas, we cannot.
March 20, 2018
“Догматичното мислене е не само креостта, зад която се крие назадничавият ум, но преди всичко крепостта, зад която са спасени всички некадърници.”
Много добра работа са свършили издателство “Сиела” с преиздаването в два тома на “Задочните репортажи”, при това и с оригиналното заглавие, което Георги Марков първоначално е искал да постави на книгата си. Това е книга за България, която е редно да присъства във всяка библиотека, не само защото описва подробно всевъзможните издевателства на комунистическия режим и невъобразимите и чудовищни похвати на тоталитарното управление, но и защото може да послужи като пряко изследване на зародиша на духовно и интелектуално оскотелият, покварен политическия модел, който продължава безсрамно да върлува по етажите на българската бюрокрация. Георги Марков пише стихийно и безпощадно, но в същото време подхожда прямо, и с открита отговорност към това, което писмено изрича в задочните си репортажи. Имена, места, събития, подробни разкази за привилегировани и обикновени граждани, арести, партийни наредби - тук има множество истории, шокът след които остава в изобилие.
Предговорът на Димитър Кенаров към изданието на “Сиела” е също толкова силен, колкото и словото на Георги Марков:
“Това е може би най-важната функция на “Репортажите”: да анализират отпадъчните води на социалистическа България и да изкарат наяве вонящите политически и обществени процеси. От изследователската си станция в чужбина Георги Марков описва нелицеприятната реалност на цяла една епоха, екскрементите на един тоталитарен режим - престъпление, за което заплаща с живота си. Но разкривайки мръсотията на близкото ни минало, разказвайки за най-срамните моменти от историята ни, книгата на Марков има и друго специално предназначение. Като филтър тя ни помага да се пречистим, да се спасим от екологична катастрофа на духа. Защото само когато миналото стане бистро, ще можем да утолим жаждата си за бъдеще. “
Много добра работа са свършили издателство “Сиела” с преиздаването в два тома на “Задочните репортажи”, при това и с оригиналното заглавие, което Георги Марков първоначално е искал да постави на книгата си. Това е книга за България, която е редно да присъства във всяка библиотека, не само защото описва подробно всевъзможните издевателства на комунистическия режим и невъобразимите и чудовищни похвати на тоталитарното управление, но и защото може да послужи като пряко изследване на зародиша на духовно и интелектуално оскотелият, покварен политическия модел, който продължава безсрамно да върлува по етажите на българската бюрокрация. Георги Марков пише стихийно и безпощадно, но в същото време подхожда прямо, и с открита отговорност към това, което писмено изрича в задочните си репортажи. Имена, места, събития, подробни разкази за привилегировани и обикновени граждани, арести, партийни наредби - тук има множество истории, шокът след които остава в изобилие.
Предговорът на Димитър Кенаров към изданието на “Сиела” е също толкова силен, колкото и словото на Георги Марков:
“Това е може би най-важната функция на “Репортажите”: да анализират отпадъчните води на социалистическа България и да изкарат наяве вонящите политически и обществени процеси. От изследователската си станция в чужбина Георги Марков описва нелицеприятната реалност на цяла една епоха, екскрементите на един тоталитарен режим - престъпление, за което заплаща с живота си. Но разкривайки мръсотията на близкото ни минало, разказвайки за най-срамните моменти от историята ни, книгата на Марков има и друго специално предназначение. Като филтър тя ни помага да се пречистим, да се спасим от екологична катастрофа на духа. Защото само когато миналото стане бистро, ще можем да утолим жаждата си за бъдеще. “
Read
November 1, 2019Въпреки усещането за прекомерна едностранчивост и съмнението за недостатъчна, а полагаща се самокритичност – възхитен съм от способността на Георги Марков да улавя значещи явления и да ги разнищва аналитично, прямо и красноречиво. Нямаше нито един репортаж, който да не ми е интересен и осветяващ. Важен исторически документ, към който бих насочвал, макар и с уговорки.
June 11, 2026
Рядко използвам думата „задължителна“ за книга, но за „Задочни репортажи за задочна България“ я използвам без никакво колебание. Дори смятам, че тази книга трябва да се изучава в гимназията.
Казвам го като човек, роден в самия край на комунистическия режим - достатъчно късно, за да не съм го преживяла, но достатъчно рано, за да съм израснала с разказите за него. Цял живот съм слушала историите на родителите си, на бабите и дядовците си, на хора, които са живели в онова време. И въпреки това тази книга ми даде нещо различно - критичен, задълбочен и болезнено честен поглед към една епоха, чиито следи продължаваме да носим и днес.
Най-шокиращото за мен беше колко актуални звучат тези репортажи. На моменти забравях, че чета текстове, писани преди почти половин век. Непрекъснато откривах паралели със съвременна България. Толкова много от описаните механизми, обществени нагласи и човешки компромиси изглеждат плашещо познати и днес. След всяка следваща глава си задавах един и същ въпрос: ако Георги Марков беше жив и пишеше за България днес, колко различни щяха да бъдат неговите репортажи? И колкото повече четях, толкова повече започвах да си мисля, че може би нямаше да бъдат чак толкова различни.
Особено ме впечатли темата за свободата на словото и автоцензурата. Марков показва нещо много по-страшно от пряката забрана - как хората постепенно започват сами да ограничават мислите и думите си, защото знаят кое е позволено и кое не. Не защото някой непременно ги спира, а защото системата ги е научила предварително какво няма да бъде чуто, публикувано или прието. Това е една от най-силните и най-тревожни идеи в книгата.
Срещата му със студентите на Мальовица също остана дълго в съзнанието ми. Тя ми показа, че дори в най-затворените времена е имало хора, които са задавали неудобни въпроси и са мислели самостоятелно. А репортажите за онези, които не са обичали режима, но са го приемали заради удобството и сигурността, ми помогнаха да разбера нещо, което дълго не можех да проумея - защо толкова хора и днес изпитват носталгия по онова време.
Тази книга не ме накара да оправдая миналото. Но ме накара да разбера по-добре хората, които са живели в него.
От литературна гледна точка Георги Марков е изключителен. Бях впечатлена от стила му още в „Мъже“ и „Покривът“, но тук майсторството му се разгръща напълно. Репортажите са умни, остри, наблюдателни и толкова увлекателно написани, че в над 500 страници не открих нито един излишен ред.
Не мога да съдя доколко всяка подробност е исторически безупречна - не съм живяла в това време. Но докато четях, имах усещането, че срещу мен стои човек, който не се опитва да разчиства лични сметки, а да разбере и обясни едно общество. Затова и критиката му към властта, интелигенцията и творческите среди не ми прозвуча като озлобление, а като необходима честност.
За мен това не е просто книга за комунизма. Това е книга за властта, за страха, за компромисите, за свободата и за цената, която хората са готови да платят в замяна на удобството.
И може би точно затова звучи толкова актуално днес.
Казвам го като човек, роден в самия край на комунистическия режим - достатъчно късно, за да не съм го преживяла, но достатъчно рано, за да съм израснала с разказите за него. Цял живот съм слушала историите на родителите си, на бабите и дядовците си, на хора, които са живели в онова време. И въпреки това тази книга ми даде нещо различно - критичен, задълбочен и болезнено честен поглед към една епоха, чиито следи продължаваме да носим и днес.
Най-шокиращото за мен беше колко актуални звучат тези репортажи. На моменти забравях, че чета текстове, писани преди почти половин век. Непрекъснато откривах паралели със съвременна България. Толкова много от описаните механизми, обществени нагласи и човешки компромиси изглеждат плашещо познати и днес. След всяка следваща глава си задавах един и същ въпрос: ако Георги Марков беше жив и пишеше за България днес, колко различни щяха да бъдат неговите репортажи? И колкото повече четях, толкова повече започвах да си мисля, че може би нямаше да бъдат чак толкова различни.
Особено ме впечатли темата за свободата на словото и автоцензурата. Марков показва нещо много по-страшно от пряката забрана - как хората постепенно започват сами да ограничават мислите и думите си, защото знаят кое е позволено и кое не. Не защото някой непременно ги спира, а защото системата ги е научила предварително какво няма да бъде чуто, публикувано или прието. Това е една от най-силните и най-тревожни идеи в книгата.
Срещата му със студентите на Мальовица също остана дълго в съзнанието ми. Тя ми показа, че дори в най-затворените времена е имало хора, които са задавали неудобни въпроси и са мислели самостоятелно. А репортажите за онези, които не са обичали режима, но са го приемали заради удобството и сигурността, ми помогнаха да разбера нещо, което дълго не можех да проумея - защо толкова хора и днес изпитват носталгия по онова време.
Тази книга не ме накара да оправдая миналото. Но ме накара да разбера по-добре хората, които са живели в него.
От литературна гледна точка Георги Марков е изключителен. Бях впечатлена от стила му още в „Мъже“ и „Покривът“, но тук майсторството му се разгръща напълно. Репортажите са умни, остри, наблюдателни и толкова увлекателно написани, че в над 500 страници не открих нито един излишен ред.
Не мога да съдя доколко всяка подробност е исторически безупречна - не съм живяла в това време. Но докато четях, имах усещането, че срещу мен стои човек, който не се опитва да разчиства лични сметки, а да разбере и обясни едно общество. Затова и критиката му към властта, интелигенцията и творческите среди не ми прозвуча като озлобление, а като необходима честност.
За мен това не е просто книга за комунизма. Това е книга за властта, за страха, за компромисите, за свободата и за цената, която хората са готови да платят в замяна на удобството.
И може би точно затова звучи толкова актуално днес.
April 26, 2023
Тази книга трябва да се изучава в училище, в университета, да ехти в градския транспорт, да се чете в праймтайма и да няма българин, дето да не я чел.
Винаги съм се чудила каква е тая лудост в наборите на мама всичко да "кютат" по шкафове и да пазят десетки години хавлии, чаршафи, тенджери и тигани и защо, по дяволите, не искат да се отърват от тия боклуци. Ми, щото, горките, разбрах защо.
Сигурно, докато е жива, нищо няма да я накарам повече да хвърля, за да не усеща голямата пропаст между нейната и моята младост.
Да, ние имаме други проблеми - уродливата форма на демокрация, в която се опитват тия днешни свине да ни убеждават. На нас не ни затварят театри, защото "партията" не разбира от изкуство, но пък ние и без партията духовно измираме.
Сега напълно си сглобих пъзела къде сме се сбъркали като общество.
Парадокс е колко сме далече, а всъщност, колко малко път сме изминали.
Винаги съм се чудила каква е тая лудост в наборите на мама всичко да "кютат" по шкафове и да пазят десетки години хавлии, чаршафи, тенджери и тигани и защо, по дяволите, не искат да се отърват от тия боклуци. Ми, щото, горките, разбрах защо.
Сигурно, докато е жива, нищо няма да я накарам повече да хвърля, за да не усеща голямата пропаст между нейната и моята младост.
Да, ние имаме други проблеми - уродливата форма на демокрация, в която се опитват тия днешни свине да ни убеждават. На нас не ни затварят театри, защото "партията" не разбира от изкуство, но пък ние и без партията духовно измираме.
Сега напълно си сглобих пъзела къде сме се сбъркали като общество.
Парадокс е колко сме далече, а всъщност, колко малко път сме изминали.
January 22, 2025
"Един човек, който спре да лъже, може да събори една тирания." А. Солженицин
Никога няма да разберем дали точно Георги Марков е бил този един човек, повалил тази тирания, но знаем, че е казвал истината, заради което е платил най-високата цена. Невероятно важна книга, обзор към всекидневната реалност на затвора наречен Народна Република България.
Никога няма да разберем дали точно Георги Марков е бил този един човек, повалил тази тирания, но знаем, че е казвал истината, заради което е платил най-високата цена. Невероятно важна книга, обзор към всекидневната реалност на затвора наречен Народна Република България.
June 8, 2026
Цялата книга е писана в сегашно време...
March 15, 2025
Ако искате да разберете съвременна България, прочетете тази книга!
Ако искате да намерите зародиша на днешния роден манталитет, поведение и морал, както на масата от граждани, така и на политиците, ще го откриете именно в дълбокия Социализъм на БКП и СССР. Там, където просъществувалото векове в България човешко достойнство, е срещнало угодничеството на режима и е умряло в мълчание в името на малко власт.
За пореден път се убеждавам, че Социализмът е бил абсолютно престъпление срещу народа - както нашия, така и всички други, които е успял да хване в клопките си. Георги Марков го показва недвусмислено в "Задочните репортажи" и заплаща с живота си за непремирението си.
Част от темите, които се обсъждат в том 1:
- Как се създава потиснически режим в свободомислещ народ?
- Как се съпоставят идеология и реалност?
- Кои сме ние и кои са те?
- Кой е врагът?
- Какво означава да си писател, журналист и творец в държава без свобода на словото?
- Колко струва да си успешен?
- За кого работи Балкантурист?
- Как се пътува извън социалистическа България?
Ако искате да намерите зародиша на днешния роден манталитет, поведение и морал, както на масата от граждани, така и на политиците, ще го откриете именно в дълбокия Социализъм на БКП и СССР. Там, където просъществувалото векове в България човешко достойнство, е срещнало угодничеството на режима и е умряло в мълчание в името на малко власт.
За пореден път се убеждавам, че Социализмът е бил абсолютно престъпление срещу народа - както нашия, така и всички други, които е успял да хване в клопките си. Георги Марков го показва недвусмислено в "Задочните репортажи" и заплаща с живота си за непремирението си.
Част от темите, които се обсъждат в том 1:
- Как се създава потиснически режим в свободомислещ народ?
- Как се съпоставят идеология и реалност?
- Кои сме ние и кои са те?
- Кой е врагът?
- Какво означава да си писател, журналист и творец в държава без свобода на словото?
- Колко струва да си успешен?
- За кого работи Балкантурист?
- Как се пътува извън социалистическа България?
February 17, 2022
Уау, това беше фантастична книга! Колкото и да съм си мислела, че съм много добре информирана за социалистическия период в България, тук научих изключително много нови факти, нюанси, гледни точки. Анализът е страшно задълбочен, внимателен, интелигентен. Не знам дали има друга толкова *задължителна* книга за всеки съвременен българин, с която да разберем защо сме на това дередже, откъде идват злите корени в обществото и как можем да се променим. Знам за нея от тийнейджър, но чак сега стигнах да я прочета - ако и вие сте я пропуснали, сега е моментът - има я в и Сторител, Читанка, Читалнята и, разбира се, други библиотеки и книжарници :-)
January 16, 2019
Не бих нарекла себе си запознат човек с комунистическото минало на България - някак си в гимназията всеки път срокът по история случайно свършваше преди 1944 г. сякаш това беше краят на учебника. И все пак - като всеки български гражданин с що-годе средна обща култура - имах представа за издевателствата на режима, зеещата бездна между идеология и изпълнението ѝ и хилядите запазени истории на абсурдизъм и отчаяние.
Макар че някои от темите, които Георги Марков засяга в първия том, ми бяха познати, художествените качества на изказа му, съчетано с болезнената прямота на репортажите, ме порази и нерядко ме докарваше до сълзи или нихилистичен смях. Бих заменила всички учебници и книги, описващи комунистическия период, за тази книга, която за жалост никога няма да стане задължително четиво за българските деца, но трябва да присъства във всяка една библиотека много повече отколкото някоя класика като "Под игото". Не изключвам нуждата от втората, но истините, които Георги Марков поднася толкова увлекателно, рационално и все пак дълбоко емоционално на българския читател, са ни все така нужни днес.
"Социалистическият феодализъм" все още определя висшия политически и дори злободневния ни живот - от кражбите и арогантната низост на властващи през реалността на икономическата разруха до дълбоко насадените пороци и извращения в съвременната българска народопсихология. Четейки проза и поезия от следосвобожденския период до междувоенния, и сравнявайки образа на героите с този на съвременниците ни, подсъзнателно усещах някакво страшно несъответствие в качествата, разбиранията и поведението на хората. Сякаш изведнъж сме си създали собствена Северна Корея, която е преобърнала образа на българина с главата надолу. "Репортажите" разясниха корените на това несъответствие и защо то продължава да дълбае със змийската си отрова все по-дълбоко в някога наивната и добродушна природа на едно общество, научено да мрази всичко и всички от "Врага" през партията, та чак до най-близките си и - разбира се - себе си.
Макар че някои от темите, които Георги Марков засяга в първия том, ми бяха познати, художествените качества на изказа му, съчетано с болезнената прямота на репортажите, ме порази и нерядко ме докарваше до сълзи или нихилистичен смях. Бих заменила всички учебници и книги, описващи комунистическия период, за тази книга, която за жалост никога няма да стане задължително четиво за българските деца, но трябва да присъства във всяка една библиотека много повече отколкото някоя класика като "Под игото". Не изключвам нуждата от втората, но истините, които Георги Марков поднася толкова увлекателно, рационално и все пак дълбоко емоционално на българския читател, са ни все така нужни днес.
"Социалистическият феодализъм" все още определя висшия политически и дори злободневния ни живот - от кражбите и арогантната низост на властващи през реалността на икономическата разруха до дълбоко насадените пороци и извращения в съвременната българска народопсихология. Четейки проза и поезия от следосвобожденския период до междувоенния, и сравнявайки образа на героите с този на съвременниците ни, подсъзнателно усещах някакво страшно несъответствие в качествата, разбиранията и поведението на хората. Сякаш изведнъж сме си създали собствена Северна Корея, която е преобърнала образа на българина с главата надолу. "Репортажите" разясниха корените на това несъответствие и защо то продължава да дълбае със змийската си отрова все по-дълбоко в някога наивната и добродушна природа на едно общество, научено да мрази всичко и всички от "Врага" през партията, та чак до най-близките си и - разбира се - себе си.
March 12, 2025
Преди година случайно се запознах с г-н Иван Господинов (настоящ директор в дирекция ООН). Стори ми се сладкодумен, изключително ерудиран човек. В дискусията стана въпрос за книгите и тяхното значение, а първото нещо, което заяви той беше: ,,Ако решите да прочетете една книга след нашия разговор, направете тази книга ,,Задочни репортажи за България". Аз, естествено, си записах препоръката, но не погледнах на нея на сериозно. Представях си, че тези "репортажи" ще са сухо представена информация, която категорично няма да мога да изчета до край. Е, оказва се, че съм сгрешила. Георги Марков има много систематизиран подход към всички истории. Толкова интересни глави, така достъпно представени, че човек не усеща колко бързо летят страниците. Струваше ми се, че някои разкази могат да влязат в някогашната рубрика ,,Гледам и не вярвам на очите си". Спирах и се питах - Как е възможно реалността да е била такаква? После се сетих за историите от "онова време" на моя дядо, на които винаги съм гледала като на шега, като на нещо далечно. Сетих се и за новините, които всеки ден струят от медиите. Стана ми тъжно, когато осъзнах, че съм се отнесла толкова пренебрежително. Сега вече разбирам значимостта на тази книга, надявам се някой ден откъси от нея да се озоват в учебниците по история или гражданско образование. Нямам търпение да прочета и втория том, както и някое художествено произведение от Георги Марков.
September 2, 2026
Огромен Георги Марков! Задължителен!
На втори прочит ми хареса дори още повече.
Дано дойде момент, когато написаното от него няма да звучи актуално...
На втори прочит ми хареса дори още повече.
Дано дойде момент, когато написаното от него няма да звучи актуално...
April 12, 2022
И все пак не ми е за пълни пет звезди. Някои пози в стил разочарован идеалист ми дойдоха в повече. Но дисекцията на социализма и вредното съветско влияние са брутални, особено като се има предвид, че още им сърбаме последиците.
August 16, 2021
Книгата се чете удивително леко, за което основна заслуга има както онова, за което се говори в нея, така и майсторският писателски стил на нейния автор. Под леко четене имам предвид, разбира се, преди всичко бързо. В същото време нещата, които Марков обсъжда, са трудни за преглъщане - особено за хора, които са живели малко или повече в онази действителност. Не само са живели, но са се чувствали добре - уравновесени, спокойни, сигурни. Но какво са Репортажите? Засега не успявам да си отговоря напълно на този въпрос. На моменти те далеч надхвърлят рамките на своя жанр и се превръщат в нещо като роман. Автобиографичен, но не съвсем. Човек забравя, че чете книга, написана по действителни събития и се увлича в образа на героя, който Марков обрисува с цялото майсторство, на което е способен, а то очевидно е голямо. Докато чета обаче, не спирам да си задавам въпроса “Доколко тези репортажи всъщност са верни спрямо историческата истина?” Не са ли те едно криво огледало на живота в онази отминала България? Не е ли притегателната им сила толкова мощна най-вече заради умението на Георги Марков да разказва истории? Не ги ли е разкрасил прекалено, именно поради личната си неприязън и непоносимост към онзи строй, в който е бил принуден да живее и пише? Не четем ли тук по-скоро личното отношение на писателя Георги Марков към комунизма, вместо обективен разказ за нещата такива, каквото наистина са били? Някои от тези истории звучат твърде сюрреалистично за по-трезвия и хладен ум на днешния читател, който все пак познава отчасти недалечното минало. Така ли бяха нещата или не съвсем? Или пък онези, като мен, които донякъде изпитват съмнения, просто са били прекалено малки през годините, описани в книгата. Дори неродени още на този свят. Без съмнение част от описаните безумства на социалистическото общество бяха видими и през 80-те - време, което много хора днес наричат Втори златен век на България. Време, в което всичко беше уредено, животът беше евтин и безметежен. С някои остатъци от неудобствата на тоталитаризма, като ограничена свобода на изразяването, невъзможност всеки да пътува навън, връзкарство и др. Наистина ли Марков е непримирим дисидент, който във всички времена е бил така критичен към режима, но единствено след като успява да избяга отвъд Желязната завеса получава свободата да нарича нещата с истинските им имена? Не е ли той всъщност поредният опортюнист, който е добре при всички властници и във всички времена? Преди да започна да чета книгата му моите съмнения в достойнствата на неговата личност определено бяха повече. Смятах го за човек, който в известна степен е заслужил наказанието си, защото по свое желание е влязъл в средите на най-силните на деня, видял е мръсните им тайни, а после е решил да ги сподели със света. Какво си е мислел - че всичко това ще му се размине безнаказано ли? После обаче, когато започнах да чета, видях по-различна личност. Да, писателското го има - на първо място всеки писател трябва да спечели своите читатели и това минава през самокритика и самоирония. Той трябва да покаже на читателя, че и той е човек като него, че нищо човешко не му е чуждо, че и той е вършил неща, за които съжалява, срамувал се е от постъпките си, бил е слаб, стъпвал е накриво. Но с тази си стратегия, със своята честност, той е способен да спечели завинаги своя читател. Не само като учител в нещо, но и като близък приятел. Точно това прави и Марков, при това по блестящ начин. Думите му са искрени и в даден момент читателят е принуден да признае, че в онова общество обикновеният честен човек наистина не е имал много на брой достойни пътища пред себе си. Да, системата беше уродлива и вероятно е била точно това, което Марков е описал. Фактът, че през 80-те обикновените хора бяха получили някои привилегии само потвърждава колко по-труден е бил животът на предишните поколения. Хората бяха получили достъп до книги - много книги, но не всички. Същото важеше и за останалите области на изкуството и живота. Цензурата продължаваше да работи като добре смазана машина - може би още по-ефективна от преди. Животът в несвобода продължаваше да угнетява всеки честен човек, който имаше какво да каже, който искаше да постигне нещо истинско в своя живот. Бариерите пред духа продължаваха да стоят неумолимо по местата си. Просто бяхме вече свикнали и в голяма степен купени от режима, който се бе погрижил в системата да има добър баланс, за да няма сътресения. Признавам си, че книгата ме накара да се замисля сериозно за себе си и за моето време, за моя път през него. Може би, подобно на милиони други, и аз съм бил отровен от него - принуден да живея в сладка заблуда, чийто антидот са книги като тази на Георги Марков. Признавам си и че наистина успях да видя в него онзи голям, европейски, световен писател, за когото последователите му упорито говорят. Какво би написал той, ако не се бе сблъскал така отблизо с уродливия образ на социалистическата идея, превърната в гротеска, в антипод на самата себе си от онези, които уж бяха призвани да я превърнат в нов световен идеал и модел за развитие на всяко бъдещо общество? Какво би могъл да напише Марков, ако сам не се бе почувствал омърсен от всичко това? Ако не беше направил своите грешни стъпки? И как би могъл да го напише, ако не бе избягал? Той просто е следвал своята съдба, своя път - единственият възможен. Именно това трябва да оценим ние като читатели, а като хора - трябва да направим своята лична равносметка. Аз самият съм далеч от своята. Напротив - едва сега я започвам. С Репортажите си обаче Марков ме спечели и като писател. След като довърша втората част на Репортажите, определено ще продължа с останалите му книги, първата от които вече закупих - “Покривът”.
July 5, 2023
Дава представа за много аспекти от живота в ранния социализъм, позовавайки се на много факти и истории, дали дочути и преразказани, или от собствените богати житейски опит и кариера на самия Марков. Изобличава режима на БКП не само като морално и социално осакатяваща косвена власт на СССР над цялото битие на нашите предци, но и като един самоподдържащ се фарс, в който малцина вярват във философските или политическите доводи за създаване на комунистическо общество. Нещо повече, в държавата на ДС се оказва също толкова пагубно да вярваш истински и идеалистично в марксистките учения, колкото да ги отхвърлиш изцяло.
Помогна ми да си обясня по-ясно откъде идват много от негативните черти на типичния българин, както и да оценя някои от положителните му черти, които не съм оценявал досега. Пример за такава:
"От всичко, което човек би могъл да уважава в характера на своя народ, най-много се гордея с невероятното чувство за хумор на нашия народ. Колко пъти съм се удивлявал как естествено избликва това чувство и колко тясно то е свързано с обществена оценка, изразяване на политически мнения и дълбока народна философия. Мисля си, че това чувство за хумор има нещо общо със забележителното отсъствие на сляп фанатизъм у нашите българи. Фанатици у нас са само глупаците. Колкото и страстно и убедително да защитавате известна най-вярна и най-съблазнителна кауза, вие ще забележите във вашите събеседници лека усмивка, която мълчаливо ви казва: „Чак пък толкова!“"
Помогна ми да си обясня по-ясно откъде идват много от негативните черти на типичния българин, както и да оценя някои от положителните му черти, които не съм оценявал досега. Пример за такава:
"От всичко, което човек би могъл да уважава в характера на своя народ, най-много се гордея с невероятното чувство за хумор на нашия народ. Колко пъти съм се удивлявал как естествено избликва това чувство и колко тясно то е свързано с обществена оценка, изразяване на политически мнения и дълбока народна философия. Мисля си, че това чувство за хумор има нещо общо със забележителното отсъствие на сляп фанатизъм у нашите българи. Фанатици у нас са само глупаците. Колкото и страстно и убедително да защитавате известна най-вярна и най-съблазнителна кауза, вие ще забележите във вашите събеседници лека усмивка, която мълчаливо ви казва: „Чак пък толкова!“"
January 20, 2024
Представям си колко актуално е звучала книгата преди 50 години. Не, че сега не е, но част от събитиятва, проблемите, мислите са останали далеч назад.
Книгата е разделена на части, някои ми бяха по-интересни, други - по-скоро не (Джагаров срещу Караславов - тотално непознати за мене).
Книгата е разделена на части, някои ми бяха по-интересни, други - по-скоро не (Джагаров срещу Караславов - тотално непознати за мене).
Read
June 21, 2020Всеки репортаж дава отговори, но поражда дори повече въпроси. Някои теми звучат плашещо актуални, а други - за щастие са минало, но минало, за което трябва да говорим, което трябва да осмислим, което трябва да помним.
Следва том 2 .
Следва том 2 .
October 7, 2023
Като за месец и половина четене - толкова.
Read
September 2, 2026
Highlights
Защото само когато миналото стане бистро, ще можем да утолим жаждата си за бъдеще.
Какъв смисъл имаше да напускаш България, ако ще продължаваш да живееш с това, което е останало зад гърба ти; ако ще заселваш бъдещето с призраците от миналото; ако волните ти и неволни сравнения превърнат настоящия ти живот в литургия за предишния? Ако ще се отдаваш на сантиментални преувеличения по отдавна-отдавна отминала красота, ако ще дириш оправдание на всичко сегашно и бъдещо в миналото?
„Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай да създаваш нещо - и ще ти мине."
Ние толкова се стараехме да скрием от другите нашата собствена истина, че понякога я скривахме дори и от себе си.
"Няма нареждане да се живее, другарю Марков! Няма нареждане да се живее." Помислих си, че той беше напълно прав. Имаше нареждане да се работи, да се служи, да се жертва, да се страда, да се умира. Но наистина нямаше нареждане да се живее.
Никъде и никога не съм се смял повече, отколкото в България, където животът така често свири едновременно на струните на сълзите и на смеха.
Смешно или не, но ако утре един нов Сталин реши, че идеологическото оправдание на режима и удоволствията на властта е ислямът, всички тия пътници по автострадата на комунизма ще превключат без усилие от Маркс към Мохамед.
И те, и техните деца живеят с неоспоримото чувство на синята си кръв, че са нещо повече от всички други, че онова, което притежават, им се полага, че то следва по закона на новата аристокрация, наречен „диктатура на пролетариата". Но ако някой сбърка и ги нарече пролетарии, те биха се обидили смъртно, тъй като вътрешно се ласкаят много повече от връзката си с Мария-Антоанета, отколкото от връзката си с Роза Люксембург.
Някои биха мечтали да видят в България финландски езера, други биха искали алпийски красоти, трети — портокалови дървета и маймуни. Въпреки че природата е дала на нашата земя колкото искаш красота — рилските езера може би са по-красиви от финландските, Пирин изглежда почти алпийски, Кюстендилските ябълки в никакъв случай не са по-лоши от портокалите, а маймуните и без промяна на природата се срещат тук и там.
И тъй като ние предпочитаме да вярваме повече на лошото, отколкото на доброто, внушението става реалност, ние живеем и действаме с подозрение и в създадения хаос от лъжа и истина навличаме върху лицата си маски, които трябва да ни закрилят от другите. За съжаление нямаме маски, които да ни закрилят от самите нас.
По-късно, когато тя умря, от неговите уста чух цялата история. През всичкото време тя се измъчвала само от ревност спрямо онази жена, която неизбежно щяла един ден да заеме опразненото място. Тя въобще не могла да понася мисълта, че друга ще я наследи, и го накарала да се закълне, че ще умре пет минути преди нея. - И аз и обещах - каза той, че ще умра точно пет минути преди тя да издъхне. И, разбира се, се надявах, че тия пет минути ще дойдат след много години!
„Владо - Струва ми се, че на тебе много ти липсва средното образование!"
Любовно-сексуалните отношения в голямото семейство бяха толкова усложнени, че имаше някаква истина в думите на Васил Попов, който, като гледаше една вечер хората в клуба, каза: „Струва ми се, че тук всички сме роднини“.
Всеки път, когато проследиш нишката на някакво безобразие, винаги стигаш до върха.
August 23, 2026
Отлагах “Репортажите”, защото си мислех, че ще ме отчаят, тъй като съм изморен от разговори за комунизма в България - толкова съм спорил със защитниците, а най ме боли да бъдат от моето семейство.
Няма нищо лошо в това една книга да е отчайваща - не е нужно изкуството само да ни прави щастливи, но всъщност аз почувствах разбирателство, четейки Георги Марков. Представям си, че ако той не бе убит, би стоял някъде с Милан Кундера - двамата като че ли си приличат. “Репортажите” не бяха стандартния плосък и кух разговор за комунизма в България, на какъвто съм свикнал и който, в известна степен, си представях.
Чудя се как ли би реагирал Марков, щом види днешна България - дали това е Българията на красивите пейзажи, на свободните гласове и живите хора, или “задочната” България. Сигурен съм, че би бил щастлив за това, че вече пътуваме и издаваме свободно, но може би щеше да разпознае несправедливостите и пошлостта, които се коренят в онази епоха - БКП, ГЕРБ, а сега сигурно и ПБ, се крепят на това.
Няма нищо лошо в това една книга да е отчайваща - не е нужно изкуството само да ни прави щастливи, но всъщност аз почувствах разбирателство, четейки Георги Марков. Представям си, че ако той не бе убит, би стоял някъде с Милан Кундера - двамата като че ли си приличат. “Репортажите” не бяха стандартния плосък и кух разговор за комунизма в България, на какъвто съм свикнал и който, в известна степен, си представях.
Чудя се как ли би реагирал Марков, щом види днешна България - дали това е Българията на красивите пейзажи, на свободните гласове и живите хора, или “задочната” България. Сигурен съм, че би бил щастлив за това, че вече пътуваме и издаваме свободно, но може би щеше да разпознае несправедливостите и пошлостта, които се коренят в онази епоха - БКП, ГЕРБ, а сега сигурно и ПБ, се крепят на това.
June 12, 2025
Имам чувството, че "1984" от Оруел оживява в тази книга. И толкова пъти се хващах да мисля за книгата като за художествена, че не мога да ги изброя. Всъщност си е плашещо минало и донякъде актуална действителност, много от нещата бих казала, че не са се променили и до днес.
Научаваме за (липсата на) свободата на словото, служенето на партията, макар противоречащо на собствените разбирания, предателството като форма на самосъхранение.
Научаваме за (липсата на) свободата на словото, служенето на партията, макар противоречащо на собствените разбирания, предателството като форма на самосъхранение.
February 21, 2026
Висшият СОДОМ и комунистическият манталитет, който не спира да се върти в кръг, или... липсата на желание да се взимат поуки от собствената история.
September 1, 2022
Първоначално пристъпих доста скептично към репортажите на Марков. Дълги години, в групи и форуми за четене авторът се носеше със славата на дисидент и дори прикрит борец за повече граждански свободи в тогавашна комунистическа България. Въведението на Димитър Кенаров, разглеждащо накратко живота на Марков преди и след връчването на членство в Съюза на писателите и изграждането на писателска кариера, в унисон с изискванията на режима за утвърждаване на неговите ценности, политически, социални и морални успехи, от друга страна, създава съвсем различна представа за автора. Далеч от житейските перипетии и страдания, които видни дисиденти като Солженицин и Шаламов претърпяват в лагерите на труда и по затворите, Марков прекарва огромна част от житейския си път, глезен, обгрижван и привилегирован от политическата върхушка в България. Поради това несъответствие между живота и идеите на Марков, в началото подходих с доза неверие към силно емоционално наситените му описания на комунистическата епоха. В последствие обаче осъзнах, че привилегированият му живот по никакъв начин не дискредитира неговия анализ на режима. Напротив, познанията му на ‘’вътрешен човек‘‘ дори добавят повече достоверност и правдивост на неговите репортажи (особено на оценките му за видни партийни лица), позволявайки му късче по късче да направи болезнена, но и жестоко реалистична дисекция на морално и политически разлагащото се комунистическо общество в следвоенна България.
Няма да се спирам на чисто физическия терор, който е широко документиран и извън страниците на книгата. Това, което ми направи дълбоко впечатление (и което до голяма степен утвърди представата ми за комунистическия период като период на безвремие) е аурата на повторяемост, която сякаш като мъгла обгръща живота на всички прослойки, споменати в репортажите – от фабричните работници до интелигенцията.
В репортажите болезнено намирам и зачатъка и безпрецедентното разрастване на редица проблеми, с които българското общество все още се бори днес, без особен успех – корупцията в политическите елити и желанието за оползотворяване на властта в непресекващи лични привилегии и лесен достъп до удоволствия, чуждопоклонничеството и неспособността на интелектуалният елит (а и на обикновения човек) да оцени критично своята реалност, както и тази на изток и запад от България, отсъствието на обществени и национални идеали, различни от тези за по-висок стандарт на живот, нежеланието да се поеме лична отговорност за съзнателно или несъзнателно допуснати грешки и непримиримостта и нежеланието за диалог с хора, лежащи в противоположния политически спектър, често пъти набеждавани за врагове.
Ще запомня репортажите на Марков и с калейдоскопа от образи, които действат като огледало, в което се оглежда откровено мрачната и често пъти безнадеждна тогавашна българска действителност. Агентът от ДС, който години след като е принуден да убие невинен човек, тласкан от невъзможността да се примири със собствената си съвест, се отдава на алкохолизъм, губи разсъдъка си и семейството си; възрастната жена, заседнала в проливния дъжд, която не знае нито коя е, нито накъде отива, ‘’подполковник‘‘ Колев, който бива жестоко наказан за своеволието да се представя невярно за човек на властта; работникът Пенчо Данчев, който не може да преглътне унижението на паспортния терор; бързо издигналия се шопски селянин Киро, който принуждава своите работници във фабриката да пазят нищо и никакъв варел с вазелин от въображаемите партийни врагове във жежки студ и виелици – всички, в своята пълнота на образа, ми напомнят изненадващо на героите на Джеймс Джойс от сборника ‘’Дъблинчани‘‘ и неминуемо биха послужили като отлични прототипи на персонажи от художествени разкази за тази епоха.
Няма да се спирам на чисто физическия терор, който е широко документиран и извън страниците на книгата. Това, което ми направи дълбоко впечатление (и което до голяма степен утвърди представата ми за комунистическия период като период на безвремие) е аурата на повторяемост, която сякаш като мъгла обгръща живота на всички прослойки, споменати в репортажите – от фабричните работници до интелигенцията.
В репортажите болезнено намирам и зачатъка и безпрецедентното разрастване на редица проблеми, с които българското общество все още се бори днес, без особен успех – корупцията в политическите елити и желанието за оползотворяване на властта в непресекващи лични привилегии и лесен достъп до удоволствия, чуждопоклонничеството и неспособността на интелектуалният елит (а и на обикновения човек) да оцени критично своята реалност, както и тази на изток и запад от България, отсъствието на обществени и национални идеали, различни от тези за по-висок стандарт на живот, нежеланието да се поеме лична отговорност за съзнателно или несъзнателно допуснати грешки и непримиримостта и нежеланието за диалог с хора, лежащи в противоположния политически спектър, често пъти набеждавани за врагове.
Ще запомня репортажите на Марков и с калейдоскопа от образи, които действат като огледало, в което се оглежда откровено мрачната и често пъти безнадеждна тогавашна българска действителност. Агентът от ДС, който години след като е принуден да убие невинен човек, тласкан от невъзможността да се примири със собствената си съвест, се отдава на алкохолизъм, губи разсъдъка си и семейството си; възрастната жена, заседнала в проливния дъжд, която не знае нито коя е, нито накъде отива, ‘’подполковник‘‘ Колев, който бива жестоко наказан за своеволието да се представя невярно за човек на властта; работникът Пенчо Данчев, който не може да преглътне унижението на паспортния терор; бързо издигналия се шопски селянин Киро, който принуждава своите работници във фабриката да пазят нищо и никакъв варел с вазелин от въображаемите партийни врагове във жежки студ и виелици – всички, в своята пълнота на образа, ми напомнят изненадващо на героите на Джеймс Джойс от сборника ‘’Дъблинчани‘‘ и неминуемо биха послужили като отлични прототипи на персонажи от художествени разкази за тази епоха.
September 18, 2016
It is a book which took me a painful eternity to complete. Not because it wasn't beautifully written or easy grasp. The reason lies in how difficult the observations over the life in Bulgaria back then were to be comprehended and accepted. Every reportage was a nail in my heart and every conclusion was a filtrated outlook of all the toxicity that resides up to this day within my society.
November 25, 2025
Марковите мемоари/свидетелства ни “приветстват” в комунистическото блато по българското землище - място, в което неща като покварата, терорът и потъпкването на човека като личност се считат за добродетел, а всяка форма на справедливост и благоразумие - за низост.
Георги Марков ясно очертава уродливите контури на окупаторския режим, витаел в продължение на почти пет десетилетия, където партийно-феодалната прослойка се причислява и издига като божество - верни поданици на олимповата петолъчка, чиито партийни лозунги се налагат като евангелие върху и без това деморализираното общество - крепостници.
Ще си позволява да перифразирам един небезизвестен историк:
“Не е имало партиец, който да не е изричал думата Партия без да му хвръкнат предните два зъба от гордост.”
“Задочните репортажи” служат като разобличител и съдник на всеки гноясал плод на партийната фикция, чийто оттенък все още присъства и тлее в някои български души и до ден днешен.
Георги Марков ясно очертава уродливите контури на окупаторския режим, витаел в продължение на почти пет десетилетия, където партийно-феодалната прослойка се причислява и издига като божество - верни поданици на олимповата петолъчка, чиито партийни лозунги се налагат като евангелие върху и без това деморализираното общество - крепостници.
Ще си позволява да перифразирам един небезизвестен историк:
“Не е имало партиец, който да не е изричал думата Партия без да му хвръкнат предните два зъба от гордост.”
“Задочните репортажи” служат като разобличител и съдник на всеки гноясал плод на партийната фикция, чийто оттенък все още присъства и тлее в някои български души и до ден днешен.
May 10, 2017
Тази книга трябва да се изучава в училище, не само защото обговаря премълчавани истини, но преди всичко защото провокира размисли върху мястото на човека в света, смисъла на живота, ролята на изкуството и жаждата за свобода, която е най-силна в антиутопичния свят на зловещи парадокси, бездуховност и тирания.
Read
October 26, 2023Книга, която всеки българин трябва да прочете. Тежка, направо смазваща на моменти. Безпощадни репортажи от един безмилостен режим. Макар на моменти да се усеща повторяемост, тя само допринася за усещането за безнадеждност и липса на смисъл, което е лъхало българите от това време.
Версията в Storytel е прочетена много добре.
Версията в Storytel е прочетена много добре.
February 26, 2022
Това е книга, която всеки млад българин трябва да прочете. Георги Марков е български инженер, писател, драматург, сценарист и публицист, яростен критик на авторитарния режим в НРБ. Роден през 1929, той преживява Втората световна война и става свидетел на комунистическата окупация на България от Червената армия и идването на управлението на може би най-големият ни национален предател - Георги Димитров. Авторът споделя впечатленията си от тези събития, разказва свои лични преживявания и описва подробно изключително тежката обстановка в България през първите 10 години от управлението на комунистическия строй. Представени са множество истории за подкупи, доносничества, сексуални афери, примери за привилегиите на партийните членове и агенти на Държавна сигурност, които огромната част от обикновените хора не могат и да сънуват, чудовищния морален упадък на българското общество в тези години, издигането на връзкарството и чуждопоклонничеството в култ, проституцията и др. Споделени са лични случки с видни партийни членове, включително със самите Георги Димитров и Тодор Живков, други писатели и поети, офицери от армията и т.н. Особено внимание авторът обръща на бруталното и унизително отношение към българските туристи от страна на собствените ни хотелиери по Черноморието, което е в пълен контраст с това към западните туристи, както и на упадъка на българската литература и изкуство. Най-потресаващи може би са историите за премеждията на хората, дръзнали да си подадат заявки за пътуване в чужбина, които не са били партийни членове. Обикновените български граждани буквално нямат почти никакви права.
Заради острите си критики към авторитарния режим в България Георги Марков е прострелян с отровна сачма с рицин на 07.09.1978. в Лондон най-вероятно от агенти на Държавна сигурност и умира няколко дни по-късно.
Прочетете тази книга, ако не сте запознати с историята ни и комунистическото ни минало (и особено ако имате добро мнение за тогавашния режим). Има много какво да научите.
Заради острите си критики към авторитарния режим в България Георги Марков е прострелян с отровна сачма с рицин на 07.09.1978. в Лондон най-вероятно от агенти на Държавна сигурност и умира няколко дни по-късно.
Прочетете тази книга, ако не сте запознати с историята ни и комунистическото ни минало (и особено ако имате добро мнение за тогавашния режим). Има много какво да научите.
February 15, 2025
4.5/5
Определено най-смисленият и добре написан български роман, в който съм се зачитал. Георги Марков е истински майстор на перото и с невероятна прецизност пресъздава палитрата от контрасти на една друга България.
Романът пряко засяга ключови личности от този период и разглежда политическия, културния и житейския живот в страната. Фигурират реални имена и събития, представени чрез детайлни разкази, които разкриват липсата на свобода, неоправданите арести и неизброими абсурди – част от една система, чиито сенки и до днес тегнат над нас. Творбата предлага болезнено откровен и нелицеприятен поглед върху България от онова време, а аз не мога да не изпитам безкрайно съчувствие към хората, живели в този мрак – дори когато някои продължават да възхваляват този режим.
Като студент в чужбина съм благодарен за свободите, които имам, и все повече осъзнавам каква привилегия е възможността да уча, пътувам и изразявам мнението си. В същото време не мога да не се замисля за многото талантливи и начетени хора, които никога не са получили този шанс.
Тази книга е истински литературен шедьовър и горещо препоръчвам на всеки българин да прочете „Репортажите“ на Марков. Темите, които засяга, са до болка актуални и днес. Определено ми отвори очите за много неща, които преди това знаех само повърхностно. Според мен именно такива произведения трябва да бъдат част от образователната ни система. Иска ми се в училище да четяхме книги като тази, вместо да слушаме „чичовци“, които разказват колко хубаво било по време на „Бай Тошово време“.
След десетилетия лакейство пред чужди идеали – от ролята на васал на Съветския съюз до днешен ден, изпълнен с политически хаос и изгубени ценности – пред България стои един фундаментален въпрос:
– По кой път сме се запътили и правилният ли е той?
Определено най-смисленият и добре написан български роман, в който съм се зачитал. Георги Марков е истински майстор на перото и с невероятна прецизност пресъздава палитрата от контрасти на една друга България.
Романът пряко засяга ключови личности от този период и разглежда политическия, културния и житейския живот в страната. Фигурират реални имена и събития, представени чрез детайлни разкази, които разкриват липсата на свобода, неоправданите арести и неизброими абсурди – част от една система, чиито сенки и до днес тегнат над нас. Творбата предлага болезнено откровен и нелицеприятен поглед върху България от онова време, а аз не мога да не изпитам безкрайно съчувствие към хората, живели в този мрак – дори когато някои продължават да възхваляват този режим.
Като студент в чужбина съм благодарен за свободите, които имам, и все повече осъзнавам каква привилегия е възможността да уча, пътувам и изразявам мнението си. В същото време не мога да не се замисля за многото талантливи и начетени хора, които никога не са получили този шанс.
Тази книга е истински литературен шедьовър и горещо препоръчвам на всеки българин да прочете „Репортажите“ на Марков. Темите, които засяга, са до болка актуални и днес. Определено ми отвори очите за много неща, които преди това знаех само повърхностно. Според мен именно такива произведения трябва да бъдат част от образователната ни система. Иска ми се в училище да четяхме книги като тази, вместо да слушаме „чичовци“, които разказват колко хубаво било по време на „Бай Тошово време“.
След десетилетия лакейство пред чужди идеали – от ролята на васал на Съветския съюз до днешен ден, изпълнен с политически хаос и изгубени ценности – пред България стои един фундаментален въпрос:
– По кой път сме се запътили и правилният ли е той?
Displaying 1 - 30 of 64 reviews