“Процесът”
На връх трийсетгодишния си рожден ден Йозеф К. е арестуван в спалнята си. Не знае нито в какво е обвинен, нито в какво точно ще се състои процесът му. А този процес, заедно с поведението на участниците в него, е поредица от абсурди, един бюрократичен лабиринт, зловеща гротеска. Цялостното настроение е на смътна тревога, която за жалост, не може да избие докрай и да се разсее.
Дори и да не сте чели Кафка, сигурно сте чували за определението “кафкиански” – синоним на ведомствения хаос, в който обикновения човек чака на опашки, попълва формуляри, разбира се, погрешно, връщат го обратно за липсващ документ или го препращат към този път наистина “отговорния” за това служител, само за да се окаже, че всичко е било напразно. Ако поне веднъж ви е прилошавало на опашка пред канцелария или са ви мъмрели, че “как поне веднъж не ми дойдохте с правилните формуляри” или “това сега защо сте го отбелязали тук”, ще влезете сравнително лесно в света на Кафка.
Макар че този свят е много повече от това. Не претендирам нито да съм вникнала изцяло в него, нито че мога да го интерпретирам като познавач, какъвто не съм. Но от това, което разбрах в “Процесът” фарсът е същностна черта на системата, а не нейно изключение. Това е светът на ведомствения задух, на безсмислената и обречена съпротива пред изкривената логика на Бога на бюрокрацията, светът, в който се чака пред врати, които никога не се отварят. “Процесът” е шокова комбинация от бумаги, служби, службици, служители и служителчета, които здраво затискат привидно свободния човек и го малтретират психически. Объркан и пленен, човек навлиза във втората фаза от своята агония: започва да се саботира.
Знае се, че самият Кафка, дипломиран юрист, е работил в канцелария и не е издържал дълго там. Вероятно това е повлияло и на тона на творбите му, в които със средствата на абсурда и алогичното се представя един клаустрофобичен свят на административно насилие и произвол.
“Метаморфозата”
Днес си единственият в семейството, който с тежък труд издържа родители и сестра, утре се превръщаш насекомо и най-близките ти се гнусят и отвращават от теб. Отчуждение, тревога, неразбиране – това, което екзистенциалистите, и особено Камю, скоро ще прегърнат като любими теми, Кафка развива блестящо още през 1915 г. След краткия живот на инсект, всичко продължава постарому и даже още по-добре – лишените от син и брат разцъфтяват с надежди за утрешния ден. Гротеската е пълна, а всичко, което е довело до нея, е просто една метаморфоза.
Тревожният и дълбок ум на Кафка, който дава преобладаващия тон на творбите му, може да не импонира на всеки читател. Не са за всеки ден и всяко настроение. Но трудно ще отречем, че мрачното очарование на неговите произведения напипват истини, които иначе трудно си поправят път в съзнанието, камо ли пък в някой приятелски разговор. Кафка просто е свършил мръсната работа вместо нас.