„Всеки може да е Гьоц. И всеки може да е Майер. От друга страна, Гьоц и Майер са си само Гьоц и Майер и никой друг не може да е те. Чудно ли е тогава, че непрестанно усещам хлъзгане надолу, дори когато стъпвам по равна земя? Празнотата, съставяща Гьоц и Майер, бе до такава степен противоположна на пълнотата от мои роднини, ако не от живите човеци, то поне от тяхната смърт, че всеки мой опит да стигна до пълнотата ми налагаше първо да мина през празнотата. За да разбера наистина живите хора, каквито бяха роднините ми, първо трябваше да разбера въображаемите, каквито са Гьоц и Майер. Не да ги разбера – да ги създам. Затова на моменти просто съм длъжен да стана Гьоц, или Майер, за да разбера какво мисли Гьоц, или Майер, тоест аз, по въпроса за онова, което Майер, или Гьоц, тоест аз, иска да го попита.“
Още преди да започна книгата, правех аналогии с „Доброжелателните“ (Дж. Лител) въпреки разликата в обема (и безспорно в съдържанието). Общите неща:
- удобно оправдание за „обикновените“ изпълнители е, че са следвали разпореждане, задача, заповед. В тази книга временно намразих думите лоялност и изпълнителност.
„В края на краищата всичко е част от един голям план, съдбите са раздадени, всеки е получил своята и никой, най-малко Гьоц, или Майер, не може да промени това.“
- икономическата „обосновка“ присъства и тук – търсят се „най-ефективните“ методи за изпълнение на тези особени задачи. „Въз основа на тези данни може да се направи една проста сметка, от която се установява, че за извозването на пет хиляди души е било необходимо да се направят най-малко петдесет курса…“
- в „Доброжелателните“ евреите бяха „излишни“, а тук: „Не са нищо повече от мухъл по лицето на земята.“ ; там „осъдени“ и „пациенти“, тук „обработените лица“ и „товара“…
- и двете книги се вижда как се мисли за психичното здраве на есесовците: .„Когато надникнал в масовия гроб и видял как се гърчат и стенат някои още живи жертви, му прилошало.“ И се говори за „хуманност“: „…хуманният начин на убиване намалява психическото бреме върху ударните отряди, които изпълнявали разстрелите на руското и еврейското население.“; „… след като вече сме призвани да донесем на света един по-добър живот, длъжни сме да му осигурим и по-добра смърт.“
Конкретно за шофьорите Гьоц и Майер разказвачът предполага: „Не може да се каже, че изживяват някакви последствия от всекидневните си задължения, че ги преследват ужасни картини и ги терзаят кошмари. В добро настроение са, имат апетит, няма следи от потискащи мисли, дори не тъгуват по родния край.“
И няма как да е иначе. Обучението в SS е на ниво.
„Мекушавостта е първата крачка към неувереността, повтаряли са им безброй пъти техните старшини.“
А и без това жертвите „… дори сами се убивали, понеже лично и без никаква принуда поемали пълния с отровни изпарения въздух и така, парадоксално, колкото повече дишали, толкова повече отнемали от собствения си живот.“
Като наследник на унищожените белградски евреи („Девет хиляди и петстотин космоса преминават от твърдо в газообразно състояние…“) разказвачът не спестява никакви предположения и горчивата ирония по отношение на Гьоц или Майер (все едно кой).
Четох книгата по различен начин от обичайното тежко четене за Втората световна война и изтреблението на евреите. Може да прозвучи абсурдно и безстрастно, но мисля, че съм си поизплакала сълзите заради ВСВ и Холокоста, начудила съм се „как е възможно?!“ (след надминаването на всякакви граници в „Доброжелателните“ и силата на образността в киното - „Списъкът на Шиндлер“, „Животът е прекрасен“ и дори най-силния визуален спомен от филм, чието заглавие не помня - майка пристиска дъщеря си до последно в газовата камера…).
Сега освен конкретната тема ме впечатляваше и писателският талант на Давид Албахари. Един камион, едни 15 километра да се опишат в толкова страници. И не съжалявам, че възприех „по-студен“ подход към прочита на книгата. Едва ли не реших да не страдам, да не премислям миналото и да не размахвам пръст към виновниците, а да мисля повече за настоящия момент, както и за пасивността на „невинните“. Така прави и разказвачът, наред с болезненото ровене и нищене на миналото.
„А какво можели да направят белградчани. И щях ли аз на тяхно място да направя нещо? Или като щраус само щях да заровя глава в пясъка , щастлив, че изобщо разполагам с глава и че още има пясък? Вероятно именно така щях да постъпя, сигурно щях да стана щраус, по онова време светът се е бил променил за всички и всеки отначало се учел да живее. Не може да е съдник онзи, който не е преминал през изкушенията на онези, които ще съди, не е ли така? Не е, каза жената от Еврейския исторически музей, но не исках да споря с нея. Не исках да споря с никого. Историята е воденичен камък, а воденичният камък не разсъждава защо мели житото.“
Все пак не мога да кажа, че поддържах „студенина“ през цялото време. Обикновено контрастите доста силно ми действат в книги за войната – контраста с мирното време или в различните предназначения на градовете, земята, домовете. Земята, която поема телата на обгазените жени, деца и старци, може да се възприема и така: „Земята е добра, сочна, всичко може да роди.“
Тъй като разказването е сравнително монотонно (макар и разнообразявано от „превключванията“ – от по-общите разсъждения на разказвача директно, без нов параграф, към конкретните детайли на разказа), се питах как ще приключи книгата. И около 30 страници преди края започна дългата и силна кулминация – с учениците на разказвача-учител. Въпреки че си представям кошмарите на децата след тази „екскурзия“ по пътя на сивия камион в наше време, подкрепям учителя по литература. И домашното - съчинение на тема „Днес съм някой друг“. Силно въздействащо е концентрирането на всички изгубени души в образа на Адам – дете на тяхната възраст. И на Ане Франк. Към края не е спестено и най-грозното и страшното от случващото се в камиона на смъртта (но и преди това в лагера). А Гьоц и Майер винаги са наоколо. Защото тази книга не е фокусирана върху висшите офицери и идеолози на нацизма.
„Гьоц и Майер“ възвърна възторга ми от писането на Давид Албахари. (Купих си я само защото е негова – не бях чела чудесната анотация на задната корица и по-добре, защото предварително не знаех за съществената част от книгата – тази с учениците.) Преди това с „Кравата е самотно животно“ бяха в луда еуфория. После „Лудвиг“ ми се стори прекалено „мрънкаща“, затова се колебая дали че чета „Братът“. Но „Гьоц и Майер“ е много подходящ вариант, ако човек има потребност от тази тема, а не може да се наеме да прочете „Доброжелателните“ на Лител. Всички аспекти на книгата си заслужават – „истински“ писател; безупречни преводач и редактор; корица, която дълго може да се гледа в разгърнат вид и да се помълчи с гланцираните души-балони, отлитащи към синевата. Заради тях - всички загинали роднини и непознати евреи - учителят никак не е добре денем и нощем, вътрешно и външно. Но учениците му може би вече знаят нещо важно…