Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

by Georgi Markov, Георги Марков

Genres: Bulgarian Literature, Nonfiction

317 pages, Hardcover

First published January 1, 1991

About the author

Georgi Ivanov Markov (Bulgarian: Георги Иванов Марков; March 1, 1929 – September 11, 1978) was a Bulgarian dissident writer.

Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police.
Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.

Reviews

[Велислав Върбанов · Rating 5 out of 5]

„Мисля, че всяко общество на тази планета, което уважава себе си, печели извънредно много, когато неговите представители създават талантливи произведения на изкуството, и обратното — губи непоправимо, когато в угода на бездарни амбиции изтръгва цветята от нивата си, за да предостави повече пространство на бурените.“


Георги Марков е огромен интелектуалец, чийто поглед върху част от събитията от 20-ти век е забележително честен и проницателен! Чрез своите брилянтни репортажи и есета, той рисува достоверна картина на изключително мракобесен исторически период (тоталитарния режим на СССР)... Тези времена и манталитет на „спрелите часовници“ не бива да бъдат лекомислено забравяни или обвивани в лицемерно-носталгична опаковка, а е абсолютно необходимо да бъдат правдоподобно разказвани на следващите поколения, за да имат възможността да се поучат...

В историите от този сборник, писателят отново е отправил остра критика към тоталитарната власт, като този път се е фокусирал предимно върху проблемите на литературата, театъра, изкуствата и като цяло културния живот през миналия век. Марков задълбочено е разсъждавал върху разнообразни книги, филми и пиеси... Той е споделил своето мнение за творби на Солженицин, Оруел, Пастернак, Йонеско, Бунюел и много други значими автори.

Страшно въздействащи са поредицата от репортажи „Идеали, идеология и действителност“, в която е описана страховитата повсеместна корупция и „Образът на българина“, в който са разгледани някои от важните ни литературни творби преди съветската окупация и последвалия посредствен социалистически реализъм. Също така, Марков разбираемо представя илюзиите на левичарите в западния свят, а и по какъв българите изглеждаме в очите на другите. В книгата са засегнати още много и сериозни теми, които трябва да осъзнаваме като общество...







„Тази любов блика от всеки ред, тя иде от сърцето на автора като чист първороден поток, неопетнен от сянката на никаква конюнктура. Затова човек може да отмине само със снизхождение нахалството на авторите от „Литературен фронт“ да учат Солженицин на любов към Русия. Всъщност и това ще остане един от циркаджийските парадокси на ортодоксалното драскачество — господата Никои от България обвиняват великия руски писател Александър Солженицин в липса на любов към Русия.“


„Има нещо общо между голямата книга и голямата любов. Човек непрестанно се стреми към тях и колкото пъти да се повтарят едни и същи мигове, те винаги изглеждат различни. Може би тъкмо това е голямото в тях — желанието човек да премине през тях отново и отново. Защото всяко ново преминаване носи нови открития, може би не толкова по отношение на книгата или любовта, колкото по отношение на себе си.“


„Аз не употребявам думата реалисти, тъй като реалисти има и между идеалистите. Главната разлика между идеалистите и професионалистите левичари е, че докато първите са левичари, за да дадат нещо на другите, то вторите са левичари, за да получат нещо от другите. Това е огромна разлика, която обуславя два съвсем различни леви свята.“


„Пак слушайки предаванията на Радио София, макар и в течение на десетина дни, открих отново друг, вече забравен от мен (слава Богу) елемент на арестуваното мислене: никой никога и в нищо не каза, че не е съгласен със събеседника си. Веднага си припомних, че в нашите разговори почти никога не се чуваше толкова познатият в свободния свят израз: „Извинявай, ама не съм съгласен с тебе!“ Или: „Мисля, че грешиш!“


„С това партийно разделение на обема истинският читател, любител на българска литература, е значително улеснен, защото започва да чете списанието отзад напред, без изобщо някога да стигне до първите страници.“


„Всяка догма служи за предотвратяване на спор!“ — заявява авторката. И аз напълно се присъединявам към нея.“


„Защото живеенето в България съвсем не е гаранция, че някой е българин, че служи на български интереси или пък създава българска литература. Както съм посочвал и друг път, едни от най-хубавите произведения на нашата класика са били създадени в чужбина.“


„Онова, което дълбоко ме е привличало у Йонеско, е настойчивостта му да казва нещата такива, каквито той смята, че са, и каквито според мен не са много далеч от истината. И, разбира се, с езика на един театър, където конците, които дърпат куклите, не само не са прикрити, но са очевидно удебелени, така че всеки да следи процеса на дърпането и на играта.“


„Така че невярната информация в едната посока създава невярна картина в другата посока. Колкото повече българските вестници и радио говорят за тежкото, бедствено положение на трудещите се на Запад, толкова повече обикновените хора у нас си мислят, че онези на Запад живеят фантастично добре. Само така може да се обясни този невероятен ефект, който постигна цялата партийна пропаганда — като превърна Запада в култ.“


„Дресирана в традициите на смайващия просташки блясък на Кремъл, тази група от хора, които наричат себе си комунисти, установи само в няколко години най-драстичните кастови отношения. Тя прекопира така творчески съветския опит, че най-напред въведе специалните магазини. И до ден днешен всеки може да се запита — що за морал е, когато работнички, селяни, чиновници след дълъг трудов ден трябва да висят часове на опашката, за да получат долнокачествено месо или каквито и да е продукти, що за морал е в същото време колата на специалното снабдяване да зарежда хладилника ви с производство екстра качество български храни и продукти?“


„Той още веднъж преутвърждава убеждението ми, че изкуството не бива да слиза при човека, а човекът трябва да се качи при изкуството.“


„Чехословакия през 1968 година бе реакцията, бе опитът за спасение на непогребаните от марксизма. Чехословакия бе протестът на човека на двадесетия век срещу опита да го върнат в царството на маймуните.“


„Живеейки дълги години в концентрационния лагер на така нареченото партийно изкуство, далеч от проблемите на света, на човека и на времето, хранейки нашия интелектуален глад с казионната чорба на бездарието и буламачите на социалистическия реализъм, и имайки за десерт едни и същи лозунги — ние бяхме петимни за нещо РАЗЛИЧНО. Нашата човешка същност настояваше, че светът и животът не са само в два цвята. Нашите спомени за нормалното културно минало подхранваха още повече жаждата ни към всичко, което бе вън от рамките на двуизмерната партийна схема.“


„В една нормална страна подобна смяна би имала само външен ефект, докато у нас това би променило основно живота на много хора, тъй като този живот е изграден не върху реалните ценности на свободата и независимостта, а върху фиктивните ценности на насилието.
И нека накрая отбележим, че сега вече насилието у нас не идва единствено от страна на Държавна сигурност, а е взаимно насилие на принципа „всеки срещу всеки“.


„Историята е твърде ясна. Докато духовното развитие на човечеството и всички успехи на цивилизацията са немислими без чудното огнище на древната атинска култура, от Спарта ние помним и знаем само едно — подвига при Термопилите. Ние нищо не дължим на този подвиг. Той не е допринесъл с нищо за човешкото развитие и си е останал просто един от многото примери за войнишка сила и героизъм.“


„В патриотизма на българина няма и най-малката следа от класов характер, какъвто се опитват да му припишат със задна дата днешни казионни академици. Във Вазовото портретуване на българина бедняци стоят редом с чорбаджии, даскали, свещеници. Обединителната сила на кръвта надвишава разединителната сила на парите.“


„Може със значително основание да се каже, че животът на отделния български гражданин зависи от СССР днес повече, отколкото зависеше от Отоманската империя преди 100 години.
В пряко съответствие с тази промяна, на българската литература бе отнето правото да бъде субективен отразител на действителността, да бъде свободен в своите творчески търсения дух, да бъде себе си. По желязна логика, псевдодържавата изисква псевдолитература. Затова тя се опита да сведе творчеството до евтина рекламна дейност, наречена социалистически реализъм.“


„Тук не става въпрос за театрално възпроизвеждане на традиционно зрелище с всевъзможните декоративни елементи, а за искрено, непосредствено приобщаване на отделния българин към великата традиция на дедите. Когато днес в България всевъзможни автори сантиментално са се разписали за народните корени, никой от тях не отбелязва, че българските корени никога не са били в Русия, нито някога ще бъдат.“


„После главният прокурор и главният редактор стигат до една главна мисъл — че литературата и прокуратурата имали общи проблеми, които разрешавали с различни средства. Това гениално откритие поне на мен ми се видя много странно, тъй като ми е трудно да сложа в едно гърне Шекспир, Гьоте, Достоевски, Ботев и Вазов и да кажем товаришч Вишински.“


„Дали измерването на подлостта става по партийния критерий или по общочовешкия. А разликата между двата критерия е огромна. Толкова огромна, че те се отричат напълно един друг. Онова, което по общочовешкия критерии е израз на високи нравствени качества, често пъти по партийния критерий бива наричано подлост, мерзост или предателство.“


„Но ако от естетическа гледна точка туризмът е грозно явление, то като историческо явление неговата красота е безспорна. Той е израз на действителната демократизация на света във втората половина на двадесети век.“

[Metodi Markov · Rating 4 out of 5]

Интересни есета, макар и една част от тях да са малко поотвлечени и поостарели към момента.

Струва си обаче да се прочетат и обмислят, допълват добре по-известния първи сборник на Георги Марков.

Моята оценка - 4,5*.

Цитати:

"Не измислих нищо ново, освен измисленото отдавна: за писателя гробът е като окоп, от който той продължава да се сражава."

"Ако приемем, че в последните петдесет години най-честните, най-доблестните, най-смелите и най-прогресивните членове на съветското общество са били унищожени, то логиката на естествения подбор ни води неизбежно до заключението, че общественият живот на тази страна се определя от ония, които са заели техните места — подлеците, търгашите, политическите мошеници, убийците и инквизиторите, цялата черна утайка на партията."

"Интелигенцията не обича да марширува в крак. Интелигенцията не е много склонна да си отваря устата, за да блее пред някой вожд. Интелигенцията знае силата на скептичната усмивка, която може да вбеси цял генерален щаб. Интелигенцията чувствува върху себе си множеството млади погледи на млади хора, които искат да могат и да знаят повече."

P.S. Последният цитат не е много точен относно голяма част от българската интелигенция, нито тогава, нито сега...

[Петър Стойков · Rating 4 out of 5]

Това е сборник от по-малко известни есета на Георги Марков и негови монолози в предавания по радио Свободна Европа, заедно с няколко от есетата му, включени в Задочни репортажи за България.

Докато Задочните репортажи са по-фактологични, описват случки и показват България в епохата на социализма, действителността и хората, цялостния й облик, „Когато часовниците са спрели“ показва повече мнението и раздъжденията на Георги Марков по различни въопроси от политиката, изкуството и литературата, обществото.

Особено проникновени са анализите му за левичарските движения по света като цяло, сравненията му на българската и западната „социалистическа младеж“, фрапиращите разлики между идеали и реалност в лявата идея.

„…Слушайки реториката на английските и изобщо западните леви младежи относно социализма и социалната справедливост някак неволно аз започвам да се чувствам като стар морски вълк, току що оцелял от корабокрушение, който снизходително слуша разпалена компания младежи как мечтаят за романтични пътешествия, девствени плажове и героични плавания…“

„Западното левичарство – илюзии и действителност“ част I

(цитатът е по памет)

[Pyrx]

"Задочни репортажи за България" съм ги чел отдавна, като студент. Доколкото си спомням, се отнасяше за нашата действителност, откъдето писателят е избягал. В Уикипедия пише доста подробно за Марков, едва ли не с извадени разговори от най-високо ниво. Например: "Материално независим, физически привлекателен и чаровен, след приемането му в СБП Георги Марков става популярна и притегателна фигура и сред управляващата партийна върхушка. " и т.н. Това е едва ли не авторска статия, а не суха биография, препоръчвам.
Към този сборник се насочих от есето "Ехо от есетата на Джордж Оруел", които и аз четях в момента, и всъщност изчетох двете книги едновременно - едната на хартия, другата не. Тук за записани по-късните му предавания, отзвук отдалеч, и става дума и за емигрантството, международна политика, литература, култура и др. Говори доста за Солженицин, и за Пастернак, за Чехословакия.
Едва ли мога да резюмирам всичко като към единно произведение, като то не е, или да спомена всичко, направило ми впечатление, само по някои бележки.

"Обичай ближния си“ - "Най-простата и най-ясна мисъл някога произнесена на земята"

"Идеалите"
само финала - "Тия дни ми разказаха една чудна история. Другарката, нека я наречем Иванова, е комунист от времето на войната, с огромен актив, завършил с адски изтезания в полицията и смъртна присъда, чието изпълнение само краят на войната предотвратява. Мисля, че тя е един от най-силните и непреклонни идеалисти, които съм срещал през живота си. Фанатизирано убедена, че идеалите, на които се бе посветила, и дават право да не приема компромиси, да изисква от всички това, което изисква от себе си, разбира се, я поставиха в непрекъснати конфликти с партията и идеологията, което доведе до постепенното и снемане от всички постове, та чак до лишаването й от работа. Но удивително непреклонна, тя не се предаде. И докато нейните бивши другари са видни министри и членове на ЦК, тя живее в пълна изолация, забравена и пренебрегната, обичана от малцината, които все още я познават. И ето случая, достоен за перото на Франц Кафка: една вечер, когато тя, болна, с остри последствия от раните си в полицията, които възрастта все по-болезнено подчертава, лежи самотна у дома си, внезапно на вратата се почуква и вътре влиза възрастно човече на около 70 години, което любезно пита: „Извинете, не ме ли познахте?“ Иванова поклаща отрицателно глава. „Как, не ме ли помните — възкликва посетителят. — Аз съм съдията, който ви осъди на смърт.“ Иванова пак не си спомня, но той, някогашният полковник, възпроизвел цялата картина на съда и тя си припомнила. „И какво искате от мене?“ — попитала тя. Оказало се, че някогашният съдия имал възможност по новия закон да получи пенсия, но трябвало да докаже, че си е гледал добре работата, т.е. че осъдените са доволни от издадените присъди. „Аз ви осъдих съвсем честно — казал той на Иванова. — Аз вярвах и още вярвам, че вие не сте за този свят, и ако днес трябва да ви съдя, аз пак ще ви осъдя на смърт.“ „Но присъдата не беше изпълнена“ — забелязала усмихната Иванова. „Не по моя вина! — възразил веднага бившият съдия. — Моля, дайте ми едно писмо, че сте доволна от мен.“ И Иванова му дала писмо, в което отбелязала, че е доволна от присъдата, но че само съжалява, че не е била приведена в изпълнение.
Това е абсолютно истинска случка. Ако присъдата над тази жена беше приведена в изпълнение, днес тя щеше да има паметник и булевард с името й, но което е още по-важно, тя нямаше да срещне действителния разстрел на смисъла на живота си."

"Образът на жената"

"Образът на комуниста — еснаф"

"Образът на българина"

„Процесът срещу богомилите“

"Нобеловата награда и Хулболтовото дарение"

"Магията на Луис Бунюел"

"Западното левичарство — илюзии и действителност"
-"Изтърканите докрай плочи на комунистическия печат дълги години повтаряха, че Западна Германия не е нищо друго освен страна на заклети реваншисти, Англия — страна на експлоататорски капитализъм, а Съединените щати — на световния империализъм. Това съвсем примитивно опростителско отношение, разбира се, не беше резултат толкова на неосведоменост, колкото на идеологическо удобство. Безспорните социални постижения в свободния свят не могат да бъдат обяснени от марксическите и особено от ленинските теории, те представляват опасно противоречие с диктаторските концепции, владеещи комунистическия свят. Нашата пропаганда също никога не е могла да обясни (и не се е старала даже да стори това) съществуването на това невероятно богатство от идеи и идейни течения в западните страни. Всяко сравнение неволно води до неизбежното заключение, че докато на Запад човешкият дух продължава вечния си живот на борба, на търсене, на отричане, на самоотричане, на непрестанно творчество и разрушение, на Изток той е мъртъв. И това е най-очевидно в света на младите. Ако влезете в кое да е западно училище или университет, сред сто студенти вие ще откриете двеста идейни течения — от всякакви цветове и от всякаква крайност. Докато в комунистическото училище или университет вие не ще намерите нищо от този кипеж. Мо��е би затова почти всички западни младежи, посетили комунистическите страни, намират своите връстници там за непоносимо скучни. Една английска студентка, посетила неотдавна някакво младежко събиране в Източна Германия, каза:
„Ние нямаме за какво да си говорим! Та те се интересуват само от леки коли и разни лъскави западни вещи!“
Сигурно е, че има някакво много незначително малцинство, което не се интересува от леки коли и западни вещи, но то не може да внесе цветове в безцветната картина."
Марков систематизира три вида левичари - идеалисти, професионалисти и модисти. Тогава такава е била модата, нали, после махалото се завърта наобратно.
"Утопични по своята реалност са и всевъзможните красиви блянове за щастливо човечество. Ако думата „щастливо“ значи „нахранено“, това е разбираемо, но когато всички, от марксистите до анархистите, твърдят, че в бъдещото комунистическо общество всеки ще бъде „задоволен“, човек неволно се усмихва. „Задоволен“, което може би е синоним на „щастлив“, е дума без всякакво покритие. Няма общовалидни рецепти за задоволяване или за правене на хората щастливи. Виждал съм дори щастливи затворници, виждал съм даже щастливи умиращи и съм виждал дълбоко нещастни богати и здрави хора. Виждал съм щастливо общество, което ражда нещастници, и съм виждал мизерно общество, което ражда щастливи хора. Всичко е толкова жестоко относително."

"Как у нас се прави кариера"
-"Искате ли да се издигнете, да бъдете нещо повече от хората, които ви заобикалят, да ги командувате, да имате привилегии и власт, която всичките ви подчинени да зачитат, да проправите път за себе си и семейството си към добър охолен живот и обществено признание, тогава слушайте внимателно. "
"Фактът, че знаете много добре, че не сте годен да постигнете каквото е да е сериозно стъпало, в коя да е съзидателна професия — е изключително важен, защото не ви остава никаква друга алтернатива, освен да тръгнете по пътя на властта.
"Оттук нататък въпросът на вашата кариера е въпрос на здрави лакти и пререждане. Правейки кариерата си, вие трябва да забравите всички възможни християнски, буржоазни или пък селски български задръжки. Ако трябва в името на кариерата да пожертвате майка си, просто прескочете трупа й. Вашите врагове ще поговорят и всяко чудо за три дни. В цялата тази работа много е важно да не си въобразите, че сте по-силен отколкото сте. "

Като изключим измислянето на партийно и партизанско родово минало, тази жлъчна статия е приложима и в други времена, партии и кариери. Преплитам мислите си с другите есета. Пак ще цитирам Уикипедия, където бях чел за лидерите на Фалангата - "меките" фашисти в Испания. "Хосе Антонио Примо де Ривера и Санс де Иридия е виден испански политик от началото на 20 век и учредител на Испанската фаланга. Син на Мигел Примо де Ривера. Привърженик на корпоратизма, де Ривера изповядва антикомунизъм. Хосе Антонио Примо де Ривера е автор на фалангисткия химн „С лице към слънцето“ ... На лобното място на Хосе Антонио Примо де Ривера днес се издига огромен християнски кръст." Ключовата дума е "корпоратизъм". Аз го разбирам така - държавата да си има собственици, или такива, които държат контролния пакет акции. Целта е повече печалба (пари). При империите - и експанзия, на други планети. Политикът, който пробива и им служи най-добре,ще е на първите страници.

В доста от по-късните репортажи се усеща отчаяние от думите на Марков, като и никак не си поплюва относно БКП, НРБ и СССР. Дали е усещал, че може да му посегнат?

"За големия български роман"
Тук може да не съм напълно съгласен, но Марков заявява, че привилигированите и под шапката на БКП СБП нищо свястно не могат да създадат. Показва известно уважение към Станев, Радичков и Хайтов, сякаш презира Вежинов и много други. Нямаме български Андрич и Казандзакис. Въпросът е, че след като и самия той не е създал нещо по-добро, "голям български роман", не мисля, че трябва да е толкова краен. А може би би написал на стари години?
Самата негова личност става изискваща и безкомпромисна, и няма да нипише нещо ей така, да забавлява читателите. А ние това искаме. Какви бестселъри има днес в световен мащаб?
Уводът е от Стефан Цанев "Стрелба по нашите погребани съвести."

[5centreview · Rating 5 out of 5]

Георги Марков. Икона. Автор, от когото не съм чела нищо досега. Сигурна бях, че стилът ще ми допадне. С прочитането първо на есето "Ехо от есетата на Джордж Оруел", мнението ми се затвърждава. Подсъзнателните паралели са явни и с просто око за познаващите творчеството и съдбата на Георги Марков. А изказът му, е изумително модерно звучащ. Като човек на 21 век.

[Georgi · Rating 4 out of 5]

Донякъде се припокрива с първите „Задочни репортажи“, така че не можах да дам 5 звезди. Освен очакваните описания на българското общество, тук има и доста критика, която ни дава някакъв поглед към литературата и особено театралната сцена от онези години.

[Joredos · Rating 4 out of 5]

Акцентира се върху това как комунистическия режим влияе на културата в България.Отговаря защо изкуството ни е на това състояние,дори и в момента.Разбира се има и житейски опит споделен и от първия том от "Задочни репортажи",а тук има и есета разказани в ефира на ВВС.

[Теодор Димокенчев · Rating 4 out of 5]

Георги Марков изобличава социалистическата система с неповторим стил и множество истории от различни аспекти на живота под тоталитарна диктатура. Задължително четиво за всеки българин.

[Vasil Kolev · Rating 4 out of 5]

Най-накрая седнах да ги прочета. Има добри попадения, има неща, които се повтарят със "Задочните репортажи" и като цяло не е на тяхното ниво, но има много литературна критика и малко повече говори за автора си.

[Pavel Kanazirev · Rating 2 out of 5]

Като студент я харесвах повече. Натрупвайки житейски опит обаче сега намирам част от идеите за откровенно пропагандни и недобре аргументирани. Далеч от образци на дисидентската литература като Солженицин например.