Не знам как е по другите етажи на този живот, но отдавна съм се убедил, че на нашия етаж историите, които почват добре, са доста повече от ония, които завършват добре. Изобщо на нашия етаж поговорката, че денят се познава от заранта, не е много на почит.
Богомил Николаев Райнов е български писател и професор по естетика, функционер на БКП. Син е на академик Николай Райнов, от когото се отрича през 50-те години на ХХ век, и брат на скулптора Боян Райнов. От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж. Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи. Богомил Райнов е силно противоречива фигура в българската култура. Дългогодишен заместник-председател на Съюза на българските писатели и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, той изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много „идеологически заблудени“ български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно. Известният български литературен критик Борис Делчев го нарича в дневника си „подлец и полемист от висока класа“, „човекоядец“, „дясната ръка на култа и негова ударна сила, един от моралните убийци на Жендов“. Българската поетеса и преводачка Невена Стефанова го нарича „талантлив угодник“. Радой Ралин му лепва прословутото „Погодил Номерайнов“. След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин. Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.
Книгата се чете доста лесно и бързо, но аз лично останах разочарована от нея. Проблемът беше, че пред по-голямата част от книгата (може би без последните 50 страници) нищо съществено не се случи. Прекалено много време беше отделено на чакането и обядите в луксозни ресторанти вместо да се премине към една по-вълнуваща и изпълнена с приключения история.
От беллетристики автор вновь возвращается к жанру психологического триллера. На мой взгляд, последний ему удается намного лучше. Книга очень хороша, представляя собой классику шпионских романов. Вновь возвращается лучший из противников Боева - Уильям Сеймур.