What do you think?
Rate this book
Mama Leone
Zbirka priča "Mama Leone" Miljenka Jergovića privatna je povijest jednog odrastanja koja se prepleće sa sudbinama što ih je obilježio rat, a ujedno je i najintimniji dio Jergovićeva opusa. Prvi dio tematizira godine ranog djetinjstva, dok se u drugom, pod naslovom "Tog dana završavala je jedna dječja povijest", autor bavi sudbinama iseljenih Sarajlija. "Mami Leone" dodijeljena je nagrada Premio Grinzane Cavour za najbolju stranu knjigu objavljenu u Italiji 2002., a osim na talijanski, prevedena je i na španjolski, njemački te slovenski jezik.
288 pages, Mass Market Paperback
First published January 1, 1999
38 people are currently reading
745 people want to read
About the author
Miljenko Jergović
79 books544 followersMiljenko Jergović is a Bosnian prose writer. Jergović currently lives and works in Zagreb, Croatia.
Jergović has established himself as a writer in both Bosnia and Herzegovina and Croatia, and his stories and novels have been translated into more than 20 languages. Critics have acclaimed his capability to turn every topic into a story without changing it at all, hence preserving its internal logic.
His more acclaimed works include his debut Opservatorija Varšava (Warsaw Observatory, 1988); Hauzmajstor Šulc (Schultz the Repairman, 2000), both collections of poetry; a collection of short stories Sarajevski marlboro (Sarajevo Marlboro, 1994); the novels Mama Leone and Dvori od oraha ("The Mansion in Walnut," 2003; and the drama Kažeš, anđeo (You Say It's an Angel, 2000). Jergović is also a journalist and has published a collection of his articles in the acclaimed Historijska čitanka (A Reader in History, 1996).
His most recent work, Rabija i sedam meleka (Rabija and the Seven Angels), became a bestseller in Bosnia and Herezgovina only few days after it was published.
Jergović has established himself as a writer in both Bosnia and Herzegovina and Croatia, and his stories and novels have been translated into more than 20 languages. Critics have acclaimed his capability to turn every topic into a story without changing it at all, hence preserving its internal logic.
His more acclaimed works include his debut Opservatorija Varšava (Warsaw Observatory, 1988); Hauzmajstor Šulc (Schultz the Repairman, 2000), both collections of poetry; a collection of short stories Sarajevski marlboro (Sarajevo Marlboro, 1994); the novels Mama Leone and Dvori od oraha ("The Mansion in Walnut," 2003; and the drama Kažeš, anđeo (You Say It's an Angel, 2000). Jergović is also a journalist and has published a collection of his articles in the acclaimed Historijska čitanka (A Reader in History, 1996).
His most recent work, Rabija i sedam meleka (Rabija and the Seven Angels), became a bestseller in Bosnia and Herezgovina only few days after it was published.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 73 reviews
August 6, 2016
Страхотна книга, по-зряла от "Сараевско Марлборо", по-трудна и интересна като литературно начинание. Съдържа един първи цикъл от взаимносвързани разкази, който е издържан от гледната точка на малко дете и е прекрасен, но някак очевидно готов за харесване. За мен интересното идва с втория цикъл (особено със съчетанието между двата), който уж няма нищо общо: там разказите са съвършено самостоятелни и касаещи съвсем други реалности. Е, вторият толкова закономерно произтича от първия, приказният семеен свят на детството толкова логично се разпада на индивидуални самоти, че някъде именно в пролуката между първата и втората част този сборник надраства в пъти буквалното си съдържание. Божествен превод на Русанка Ляпова.
Любимият ми разказ - "Витлеем не е далече". Не че на други не ми идваше да си поплача, но този просто ме уби. Всъщност не, уби ме "Смъртта на кучето на председателя". Мисля, че е съвършен. И жесток, и човечен, и брутално тих. Добре че беше "Погледни ме, анадолко" малко да си събера душата. Мощна книга, мощна.
Любимият ми разказ - "Витлеем не е далече". Не че на други не ми идваше да си поплача, но този просто ме уби. Всъщност не, уби ме "Смъртта на кучето на председателя". Мисля, че е съвършен. И жесток, и човечен, и брутално тих. Добре че беше "Погледни ме, анадолко" малко да си събера душата. Мощна книга, мощна.
Read
March 2, 2016Prva polovina priča - one koje se bave detinjstvom, i, u jednom momentu, mladošću pripovedača - jesu vrhunske.
Ono: vrhunski napisane, i sa onom svežom i začudnom vizurom deteta, i sa razočarano-ciničnim odraslim iza tog deteta, i sa nekim jedinstvenim smešno-užasnim strahovima (kao kad otac donese za ručak "odojče" tj. prase sisanče, a dete misli da za ručak jedu bebu i ćuti od straha da se to ne desi i njemu. I jede.) i sa potresnim pričama o njegovim najbližima i nekim malo daljim ljudima i sa vrlo jasnim vajbom jugoslovenskog detinjstva - jeste da je Jergović nekih deset godina stariji od mene, ali ima sasvim dovoljno stvari koje su nam zajedničke, i ne znam kako je moguće da dizajner knjige nije korice dezenirao kao Faks Helizim krpu za sudove, jer zaista.
Druga polovina knjige sastoji se od kasnijih priča i one su 'samo' dobre do vrlo dobre. I zapravo baš pate od toga što su ovde sastavljene u nejednaku celinu - jer kako je meni ovo prva Jergovićeva knjiga koju čitam, sve vreme sam se pomalo nervirala i pitala "jel on uvek ovako kad treba da izađe iz sebe", tj. malo jače naginje ka patetici a njegovi likovi, naročito muški, malo više se samosažaljevaju, u ključu "jeste da je ona senilna/paralizovana/umrla, ali što JA patim!" što je ruku na srce bliže personi Jergovića kolumniste koju sam do sada jedino poznavala :/
Zaključak, ovo su dve zbirke, jedna sjajna i jedna ok, preporučite mi ščime da nastavim :)
Ono: vrhunski napisane, i sa onom svežom i začudnom vizurom deteta, i sa razočarano-ciničnim odraslim iza tog deteta, i sa nekim jedinstvenim smešno-užasnim strahovima (kao kad otac donese za ručak "odojče" tj. prase sisanče, a dete misli da za ručak jedu bebu i ćuti od straha da se to ne desi i njemu. I jede.) i sa potresnim pričama o njegovim najbližima i nekim malo daljim ljudima i sa vrlo jasnim vajbom jugoslovenskog detinjstva - jeste da je Jergović nekih deset godina stariji od mene, ali ima sasvim dovoljno stvari koje su nam zajedničke, i ne znam kako je moguće da dizajner knjige nije korice dezenirao kao Faks Helizim krpu za sudove, jer zaista.
Druga polovina knjige sastoji se od kasnijih priča i one su 'samo' dobre do vrlo dobre. I zapravo baš pate od toga što su ovde sastavljene u nejednaku celinu - jer kako je meni ovo prva Jergovićeva knjiga koju čitam, sve vreme sam se pomalo nervirala i pitala "jel on uvek ovako kad treba da izađe iz sebe", tj. malo jače naginje ka patetici a njegovi likovi, naročito muški, malo više se samosažaljevaju, u ključu "jeste da je ona senilna/paralizovana/umrla, ali što JA patim!" što je ruku na srce bliže personi Jergovića kolumniste koju sam do sada jedino poznavala :/
Zaključak, ovo su dve zbirke, jedna sjajna i jedna ok, preporučite mi ščime da nastavim :)
April 10, 2020
topla, dirljiva i tankoćutna. pokušaj zamisliti da ti jedan dječak priča priču svog odrastanja, s djetinjim pogledom na svijet isprepleteno s mudrosti/iskustvom odraslog čovjeka. jergović se sjajno uživio u doba svog djetinjstva, vrlo dozirano, ne pretjerujući ni u čemu i bez odlazaka u krajnosti. sjetan i u stalnom čuđenju naspram svijeta odraslih, pogled ovog dječaka s izvrsno odabrane naslovnice prati te kroz svaku stranicu i ostavlja te da se zamisliš nad sobom.
March 30, 2019
Osim što je ovo, vjerovatno, najljepša i najtoplija Jergovićeva knjiga, ujedno je i jedna od najnježnijih zbirki priča koje sam ikad pročitala, te pored Selindžerovih i Fanteovih, ovo su definitivno moje nove najomiljenije pripovijetke svih vremena. Neću mnogo pisati o njima jer mnogi elokventniji od mene su to već uradili, a kako mi je sam Jergović u posveti napisao, ovo su priče o tome kako je to biti dijete, a kako je to biti odrasli.
Ovu zbirku bih preporučila apsolutno svima, bez rezerve, to je tačno jedna od onih knjiga za sva vremena. I što je najvažnije ne isključujem je iz konkurencije sa zbirkom Drugi poljubac Gite Danon za koju sam svojevremeno mislila da je ništa ne može nadmašiti. Naravno, ove dvije zbirke i ne mogu biti u međusobnoj konkurenciji jer potonja je, zapravo, svojevrstan, diskografskim rječnikom, the best off Miljenka Jergovića, inače izbor najkvalitetnijih priča koje su ikad/dosad izišle iz pera ovog nesumnjivog genija, a koji je (izbor) sam pisac napravio. Tim više znamo da su zaista najbolje što je dao. Ovo je knjiga koja će vam ugrijati i dušu i tijelo i potpuno otopiti srce. Knjiga koju ćete poklanjati s ljubavlju.
Ovu zbirku bih preporučila apsolutno svima, bez rezerve, to je tačno jedna od onih knjiga za sva vremena. I što je najvažnije ne isključujem je iz konkurencije sa zbirkom Drugi poljubac Gite Danon za koju sam svojevremeno mislila da je ništa ne može nadmašiti. Naravno, ove dvije zbirke i ne mogu biti u međusobnoj konkurenciji jer potonja je, zapravo, svojevrstan, diskografskim rječnikom, the best off Miljenka Jergovića, inače izbor najkvalitetnijih priča koje su ikad/dosad izišle iz pera ovog nesumnjivog genija, a koji je (izbor) sam pisac napravio. Tim više znamo da su zaista najbolje što je dao. Ovo je knjiga koja će vam ugrijati i dušu i tijelo i potpuno otopiti srce. Knjiga koju ćete poklanjati s ljubavlju.
January 1, 2022
Fai che nel mondo ci sia amore
In questa terra di dolore, Mama Leone
Igrom slučaja, čitala sam starije izdanje. Rende, 2005. Preporuka za origanalnu, šturu verziju. Sudeći po recenzijama, popularni je konsenzus da je to bolji (prvi deo) naknado proširene Mama Leone plus. Isključivo autobiografsko pripovedanje malenog Miljenka o svom detinjstvu i odrastanju.
Priče su izvrsne, a i sama zbirka je uspela celina tako da ne razumem baš šta je tu dodavano i čemu? No to je, što je! Zažmuriću i prevideti da ima i nastavak knjige.
'Seasonal greetings' uz sentimentalne taktove ranog Jergovićeva 👋🏼
Mama Leone
sretna i ponosna nam budi
tvoja su djeca danas ljudi
Ivica Šerfezi, 1979
In questa terra di dolore, Mama Leone
Igrom slučaja, čitala sam starije izdanje. Rende, 2005. Preporuka za origanalnu, šturu verziju. Sudeći po recenzijama, popularni je konsenzus da je to bolji (prvi deo) naknado proširene Mama Leone plus. Isključivo autobiografsko pripovedanje malenog Miljenka o svom detinjstvu i odrastanju.
Priče su izvrsne, a i sama zbirka je uspela celina tako da ne razumem baš šta je tu dodavano i čemu? No to je, što je! Zažmuriću i prevideti da ima i nastavak knjige.
'Seasonal greetings' uz sentimentalne taktove ranog Jergovićeva 👋🏼
Mama Leone
sretna i ponosna nam budi
tvoja su djeca danas ljudi
Ivica Šerfezi, 1979
March 6, 2020
Днес не знаеше какъв ѝ е, но се чуваха от време на време, сигурно защото така и не си бяха казали думи за сбогом, та отношенията им просто продължиха, подобно на онези чудни хронични заболявания, от които не се умира и не боли, но които не те напускат чак до смъртта ти. Възможно беше дори да се срещнат, но сигурно нямаше да го направят, дори да искаха, най-вероятно повече никога нямаше да се видят. А ако случайно се разминеха на улицата, надали щяха да се познаят, Марина не знаеше защо - може би хората понякога се превръщаха един за друг в разрушени градове.
February 8, 2020
Изключително наситени разкази.
Едновременно кратки и детайлни.
Първата част "Когато се родих, в коридора на родилното залая куче" - "детската" - уникално добра! 5!
Постоянно ми напомняше на "Животът пред теб" - толкова директен, интензивен и лишен от преднамереност стил. Не знаех, че Миленко Йергович е толкова добър когато пише през погледа на дете.
Изобилие от яки цитати, когато намеря време ще добавя някои. Имаше моменти, в които тази интензивност и наситеност натежаваха, особено след като във всеки един от разказите се случва умиране. И все пак Миленко беше съумял да балансира и представи "двете страни" (ако въобще става дума за "страни" ) на съдбата.
Миленко пише така все едно разказва приказки.
Център на историите: Сараево, детството, старостта, човешките взаимотношения, вечното разминаване, неслучване, несбъдване на желаното. Разбира се и войната - представена на заден фон като катаклизъм, за който никой не иска да говори.
Втората част: "В този ден завърши историята на едно детство", лично на мен не ми допадна. Ритъмът беше нарушен, а магнетизмът от първата част почти изчезнал. Може би е трябвало е да се издадат в две отделни книги.
Едновременно кратки и детайлни.
Първата част "Когато се родих, в коридора на родилното залая куче" - "детската" - уникално добра! 5!
Постоянно ми напомняше на "Животът пред теб" - толкова директен, интензивен и лишен от преднамереност стил. Не знаех, че Миленко Йергович е толкова добър когато пише през погледа на дете.
Изобилие от яки цитати, когато намеря време ще добавя някои. Имаше моменти, в които тази интензивност и наситеност натежаваха, особено след като във всеки един от разказите се случва умиране. И все пак Миленко беше съумял да балансира и представи "двете страни" (ако въобще става дума за "страни" ) на съдбата.
Миленко пише така все едно разказва приказки.
Център на историите: Сараево, детството, старостта, човешките взаимотношения, вечното разминаване, неслучване, несбъдване на желаното. Разбира се и войната - представена на заден фон като катаклизъм, за който никой не иска да говори.
Втората част: "В този ден завърши историята на едно детство", лично на мен не ми допадна. Ритъмът беше нарушен, а магнетизмът от първата част почти изчезнал. Може би е трябвало е да се издадат в две отделни книги.
November 10, 2024
Jedna od najlepsih zbirki prica. Problem je jedino sto imam neko Rendeovo prastaro izdanje bez dodatih novih prica.
January 3, 2021
Неусетно заобичах малкия Миленко. Не съм изпитвала толкова преливаща топлина към някого, откакто брат ми беше на пет. Това не значи, че книгата е сладникава; напротив; в нея има такава суровост - като на война, като след война и като в опустошената родина на разбитото сърце. Но в нея има и чиста човещина - като при среща на двама любящи. Благодат.
December 30, 2014
След доста на брой харесани книги от ex-Югославия попаднах на 2-3, които не харесах чак толкова много и сега бях по-умерено настроена, без определени очаквания. Дори се случи така, че си купих книгата през август, а чак през декември стигнах до нея. Но тя се оказа идеален завършех за една добра книжна година. И с нея вече имам не две най-любими балкански книги („Негър“ и „Кравата е самотно животно“), а три.
I. Когато се родих, в коридора на родилното залая куче
Като с прецизен скалпел Миленко Йергович разтваря обвивката на детските емоции, въображение, мечти и страхове. Но скалпелът е финото перо на автора и не ме болеше като при операция.
Не чета за първи път нито за обсебваща майка (свекърва), нито за омразата към пиянството, но тук са представени по-изразително от всякога (чак красиво, макар че това са тежки теми). Любовта също я срещаме почти във всяка книга. Но сега ми се стори удивително динамична и жизнеспособна, независимо в каква посока, независимо с какъв знак се проявява. И дори не посмях да препиша най-силния за мен откъс, толкова съвършен ми се стори. Но той си беше преписан вече тук от друг читател…
“Мама каза „влизай, ще настинеш“, а тате отвърна „няма“ и мисля, че беше готов да остане на снега завинаги само и само още веднъж да му каже „влизай, ще настинеш“. Любовта се връща понякога в думите, усещаш ги, че са истинските, но после отлитат и повече не се връщат, нищо че остават след себе си светла диря, която придава някакъв смисъл на зимното утро и заради нея дори след раздялата остава надеждата, да речем надеждата, че ще се намери вълшебната дума, пък била тя и с цената на смъртта и жертвата на човек като Нано.“
„Стар глупчо, подметна баба, без дори да го погледне. Не ѝ трябваше да поглежда, за да разбере защо е изтръскал чадъра на плочките и в косата ѝ, а той и без да е видял очите ѝ, пак знаеше, че не му се сърди. […] бяха щастливи, защото в дъждовния сезон, когато за хората с белодробни заболявания е тежко и някои дори трябва да умрат, бе умрял точно Никола, който си нямаше кой да го нарича стар глупчо, нито върху кого да изтръска чадъра си.“
„…върнал се при мама, целувал я и се усмихвал, прегръщал я с онези прегръдки, в които има прекалена настойчивост, защото крият съмнение, но не такова, че да може да се скрие. Мама го гледала сепната и не знаела какво да каже, започнала да старее и да превръща любовта си в омраза.“
Фамилните отношения изобщо са най-сложното нещо в първата част на книгата. Но има ли баба и дядо, сякаш всяка книга може да придобие по-мечтателен оттенък. С всички дарове, които обогатяват едно дете с такива баба и дядо, с неизбежните минуси, когато то все пак е разделено от собствените си родители, самите те разделени от своя страна. Но разказите-картини не са само за тези главни герои – има и колоритни и обичани/обичащи брат-на-баба, съсед-на-дядо, приятелка-на-баба; всички те оформящи тази неповторима балканско-адриатическа атмосфера. Със свекървите е по-безкомпромисна ситуацията, както почти винаги…
„Мълчанието било много по-голямо от стаята, по-голямо от пианото и от всяко мълчание, което живите можели да отправят един към друг.“
Но все пак като разказва дете, колкото и страхове и разочарования да има, не може да липсва детската веселост и естествена проницателност (не ми звучеше изкуствено дори когато детето разказва спомени като е било на една годинка – толкова приказно-експресивно го прави Йергович).
„Имах чувството, че ще прочетат двойката по лицето ми. Не и мама, разбира се, тя не чете какво ми пише по лицето, тате също, той не се осмелява да чете, защото идва само да навести сина си; виж, баба със сигурност би могла, но пък нея двойките изобщо не я интересуват.“
“Гордеех се, защото близките ми вярваха, че съм дете, което никога не се паникьосва, а всъщност ужасно се страхувах и адски ме беше срам и затова изминавах пътища, каквито не извървяват децата, способни да се разплачат пред тълпа непознати.“
В началото на част 2 си помислих: такива разкази може да напише всеки добър писател, но историите от част 1 – само вълшебник с такива рецептори на сетивността.
„Дядо пали цигара и е целият в бръчки; когато се поти, капки пот се стичат в бръчките му и лицето му заприличва на сиво-жълтеникаво землище, нарязано от реки. Когато се поти, мога да си представя на лицето му целия свят, който си строи къщи тук, седи в мрака и се поти като него; на лицето му живее един малък дядо, който седи в мрака, пали цигара, а по лицето му текат реки, край които живеят още по-малки хора и още по-малки дядовци, които също седят в мрака, край сините и кафяви пламъци, до своите внучета, които виждат по лицата им светове с още по-миниатюрни хора и още по-миниатюрни дядовци. Само ние не живеем върху ничие лице; ние живеем в истинския голям свят, където всичко е реално и страшно.“
„Отдъхвам си. Лицето ми е мокро, мокри са и гърбът, и коремът ми. Даже да съм плакал, не съм плакал с гърба си, това вече всички ще го повярват. Чак и баба. Тя диша ли? Нищо не се вижда, ама ако диша, ще ѝ кажа сутринта, че с мама всичко е наред.“
Най-силно ми въздействаха: „Момичето с перлената обеца“, „Небето е хубаво, когато е под краката ти“, „Това дете никога не се паникьосва“, „ Да ви почерпя едно сладко от рози“, „Лилавата смокиня Индиана“, „Мама Леоне“; „Моля те, нека не скача“, „Смешен си ни и ела пак при нас“, „Никога нищо да не се случи“, „Като умра, ще видиш колко по-добри хора има“ и… другите.
II. В този ден завърши историята на едно детство
Да, в началото на втора част наистина си казах „Свърши се магията на детството“, но към края все пак тази част със самостоятелни разкази ми се стори равностойна заради любимото ми „микроскопско“ наблюдение на човешките същества.
„Витлеем не е далече“ има силата да раздруса всеки. С мен не успя толкова само заради нормалния ми мирен живот без принудително местене. Благодарение на това май съм по-скоро безстрастния уседнал човек (живял най-много на 50 км от града на своето детство и на една пресечка от дома на родителите си), който не може да оцени „нехранителната“ стойност на това: „…фурми, бадеми, орехи, лъскави панделки, розово малко, захарни петлета, гланцирана опаковъчна хартия и всичко, дето го купуваше някога като знак, че зимата е вече тук и снегът поглъща всеки звук, че е време да празнуваме, защото още сме живи, всички ние и нашите близки, в къщата в Бистрик, в Сараево…“. Дано все от книгите да уча за горчивината на празника там някъде надалеч.
Докато в първата част през цялото време се носех на вълните на емоциите, във втората има малко „обикновено“ разказване и някъде след средата или най-често към края на всеки разказ се появява един израз, едно изречение, една картина, които правят цялото.
„…огъня, който изгаря и не оставя след себе си дори следа.“
„…отиде онази, за която повярва, че са от една кръв и затова му е отредена.“
„той сви рамене, поиска да отвърне, но не знаеше какво.“
„…гледаше приятеля си с крайчеца на окото и чакаше смеха му.“
„…ще преобърна Мадрид, ако трябва.“
„…Азра знаеше, че светът не говори един и същ език, дори това да е английски, но не можеше да си представи, че смехът и пляскането звучат толкова чуждо на друг език.“
„Официално“ свързващият елемент в тази част е крадливата война.
„… тъй полекичка си вземам сбогом с града, който все още е мой, само дето аз вече не съм негов…“
Без картечници и гранати. Виждат се само кръпките, сътворени от войната в живота на хората. Не върху сградите, пътищата и „обектите“. Трябваше ми време за поемане на въздух след всеки разказ от част 2, докато в първата карах наред по-бързо, погълната и съпричастна към zoom-натия живот на детето Миленко.
Но освен това в част 2 най-силно впечатление ми направи пропускането на възможности и в мирно, и във военно време – най-често пропуснатата любов, поне в 3-4 разказа (наум си мислех как да посъветвам най-близкия си младеж да избягва ситуации „но не се обърна и не каза нищо“).
„… но не се обърна и не каза нищо, защото ако човек е толкова бърз и ако всеки миг прави онова, което знае, че трябва, то изобщо не би заминавал , нито би имал къде да се връща.“
Може би най-силният момент за мен (като емоция и като думи) в цялата втора част:
„…морето преля от очите и пл��сна по лицето ѝ, по цялата стая, заля Вукота и всички останали, които не забелязаха нищо, защото нямаха очи за това, не знаеха какво е морето да прелее над безкрайната пустош от прах и тежки чужди гласове.“
Любими разкази: „Ho freddo, ho molto freddo”, „Тогава пожелах жените вавилонски“, „Погледни ме, Анадолке“.
В 1-2 разказа не видях нищо за войната. Възприех ги като сигнал, че сме способни да си творим мъка и в мирния „възрастен живот“. Представих си всеки мъж (и евентуално баща), който се прибира у дома всеки ден, препълнен с неща, от които се пръска, но никога не намира начин да се разтвори, да сподели… Не си спомних толкова за пиянството на моя баща при съответния разказ от първата част, а си помислих за живота в черупка на мълчащия (но чувствителен) човек в „Под къпиновия храст“, без изобщо да съм сигурна това ли е акцентът на разказа.
На последната страница на предпоследния разказ за Азра си спомних за други две „А“-имена, все свързани с Босна, заради някакви микроелементи от тези изречения, не само заради „А“-то. Андрич. Аска.
„… тя се откъсва от земята, закрачва по въздуха, от земното притегляне, от своите ръце, крака и тяло, сърце и всичко в него, и продължава напред…“
А последният е безспорно разказ за любовта (не точно по време на холера), но няма как тази книга да не завърши с босненски акцент.
„Очите на господина блеснали, както става с босненците, които от двайсет години живеят найде далеч…“
И макар че очите на всеки прокуден от страната си (по каквато и да е причина) блестят по подобен начин, сега оставам с мисълта, че всичко около този огнен регион е различно, силно, сложно. От книгите това видях. Не бързам да го усетя лично, искам да узрея още, преди да видя на живо и местата, които Миленко Йергович добавя към „света на Иво Андрич“.
„Всичко, свързано със смокини, беше нейно, тихо и далечно, погребано в някакво отколешно време, и върнеше ли се в него, тя ставаше крехка и несигурна като момиченце, моята баба-момиченце, защото за нея всички смокини на света бяха дубровнишки, и то от оня Дубровник, в който беше израснала...“
I. Когато се родих, в коридора на родилното залая куче
Като с прецизен скалпел Миленко Йергович разтваря обвивката на детските емоции, въображение, мечти и страхове. Но скалпелът е финото перо на автора и не ме болеше като при операция.
Не чета за първи път нито за обсебваща майка (свекърва), нито за омразата към пиянството, но тук са представени по-изразително от всякога (чак красиво, макар че това са тежки теми). Любовта също я срещаме почти във всяка книга. Но сега ми се стори удивително динамична и жизнеспособна, независимо в каква посока, независимо с какъв знак се проявява. И дори не посмях да препиша най-силния за мен откъс, толкова съвършен ми се стори. Но той си беше преписан вече тук от друг читател…
“Мама каза „влизай, ще настинеш“, а тате отвърна „няма“ и мисля, че беше готов да остане на снега завинаги само и само още веднъж да му каже „влизай, ще настинеш“. Любовта се връща понякога в думите, усещаш ги, че са истинските, но после отлитат и повече не се връщат, нищо че остават след себе си светла диря, която придава някакъв смисъл на зимното утро и заради нея дори след раздялата остава надеждата, да речем надеждата, че ще се намери вълшебната дума, пък била тя и с цената на смъртта и жертвата на човек като Нано.“
„Стар глупчо, подметна баба, без дори да го погледне. Не ѝ трябваше да поглежда, за да разбере защо е изтръскал чадъра на плочките и в косата ѝ, а той и без да е видял очите ѝ, пак знаеше, че не му се сърди. […] бяха щастливи, защото в дъждовния сезон, когато за хората с белодробни заболявания е тежко и някои дори трябва да умрат, бе умрял точно Никола, който си нямаше кой да го нарича стар глупчо, нито върху кого да изтръска чадъра си.“
„…върнал се при мама, целувал я и се усмихвал, прегръщал я с онези прегръдки, в които има прекалена настойчивост, защото крият съмнение, но не такова, че да може да се скрие. Мама го гледала сепната и не знаела какво да каже, започнала да старее и да превръща любовта си в омраза.“
Фамилните отношения изобщо са най-сложното нещо в първата част на книгата. Но има ли баба и дядо, сякаш всяка книга може да придобие по-мечтателен оттенък. С всички дарове, които обогатяват едно дете с такива баба и дядо, с неизбежните минуси, когато то все пак е разделено от собствените си родители, самите те разделени от своя страна. Но разказите-картини не са само за тези главни герои – има и колоритни и обичани/обичащи брат-на-баба, съсед-на-дядо, приятелка-на-баба; всички те оформящи тази неповторима балканско-адриатическа атмосфера. Със свекървите е по-безкомпромисна ситуацията, както почти винаги…
„Мълчанието било много по-голямо от стаята, по-голямо от пианото и от всяко мълчание, което живите можели да отправят един към друг.“
Но все пак като разказва дете, колкото и страхове и разочарования да има, не може да липсва детската веселост и естествена проницателност (не ми звучеше изкуствено дори когато детето разказва спомени като е било на една годинка – толкова приказно-експресивно го прави Йергович).
„Имах чувството, че ще прочетат двойката по лицето ми. Не и мама, разбира се, тя не чете какво ми пише по лицето, тате също, той не се осмелява да чете, защото идва само да навести сина си; виж, баба със сигурност би могла, но пък нея двойките изобщо не я интересуват.“
“Гордеех се, защото близките ми вярваха, че съм дете, което никога не се паникьосва, а всъщност ужасно се страхувах и адски ме беше срам и затова изминавах пътища, каквито не извървяват децата, способни да се разплачат пред тълпа непознати.“
В началото на част 2 си помислих: такива разкази може да напише всеки добър писател, но историите от част 1 – само вълшебник с такива рецептори на сетивността.
„Дядо пали цигара и е целият в бръчки; когато се поти, капки пот се стичат в бръчките му и лицето му заприличва на сиво-жълтеникаво землище, нарязано от реки. Когато се поти, мога да си представя на лицето му целия свят, който си строи къщи тук, седи в мрака и се поти като него; на лицето му живее един малък дядо, който седи в мрака, пали цигара, а по лицето му текат реки, край които живеят още по-малки хора и още по-малки дядовци, които също седят в мрака, край сините и кафяви пламъци, до своите внучета, които виждат по лицата им светове с още по-миниатюрни хора и още по-миниатюрни дядовци. Само ние не живеем върху ничие лице; ние живеем в истинския голям свят, където всичко е реално и страшно.“
„Отдъхвам си. Лицето ми е мокро, мокри са и гърбът, и коремът ми. Даже да съм плакал, не съм плакал с гърба си, това вече всички ще го повярват. Чак и баба. Тя диша ли? Нищо не се вижда, ама ако диша, ще ѝ кажа сутринта, че с мама всичко е наред.“
Най-силно ми въздействаха: „Момичето с перлената обеца“, „Небето е хубаво, когато е под краката ти“, „Това дете никога не се паникьосва“, „ Да ви почерпя едно сладко от рози“, „Лилавата смокиня Индиана“, „Мама Леоне“; „Моля те, нека не скача“, „Смешен си ни и ела пак при нас“, „Никога нищо да не се случи“, „Като умра, ще видиш колко по-добри хора има“ и… другите.
II. В този ден завърши историята на едно детство
Да, в началото на втора част наистина си казах „Свърши се магията на детството“, но към края все пак тази част със самостоятелни разкази ми се стори равностойна заради любимото ми „микроскопско“ наблюдение на човешките същества.
„Витлеем не е далече“ има силата да раздруса всеки. С мен не успя толкова само заради нормалния ми мирен живот без принудително местене. Благодарение на това май съм по-скоро безстрастния уседнал човек (живял най-много на 50 км от града на своето детство и на една пресечка от дома на родителите си), който не може да оцени „нехранителната“ стойност на това: „…фурми, бадеми, орехи, лъскави панделки, розово малко, захарни петлета, гланцирана опаковъчна хартия и всичко, дето го купуваше някога като знак, че зимата е вече тук и снегът поглъща всеки звук, че е време да празнуваме, защото още сме живи, всички ние и нашите близки, в къщата в Бистрик, в Сараево…“. Дано все от книгите да уча за горчивината на празника там някъде надалеч.
Докато в първата част през цялото време се носех на вълните на емоциите, във втората има малко „обикновено“ разказване и някъде след средата или най-често към края на всеки разказ се появява един израз, едно изречение, една картина, които правят цялото.
„…огъня, който изгаря и не оставя след себе си дори следа.“
„…отиде онази, за която повярва, че са от една кръв и затова му е отредена.“
„той сви рамене, поиска да отвърне, но не знаеше какво.“
„…гледаше приятеля си с крайчеца на окото и чакаше смеха му.“
„…ще преобърна Мадрид, ако трябва.“
„…Азра знаеше, че светът не говори един и същ език, дори това да е английски, но не можеше да си представи, че смехът и пляскането звучат толкова чуждо на друг език.“
„Официално“ свързващият елемент в тази част е крадливата война.
„… тъй полекичка си вземам сбогом с града, който все още е мой, само дето аз вече не съм негов…“
Без картечници и гранати. Виждат се само кръпките, сътворени от войната в живота на хората. Не върху сградите, пътищата и „обектите“. Трябваше ми време за поемане на въздух след всеки разказ от част 2, докато в първата карах наред по-бързо, погълната и съпричастна към zoom-натия живот на детето Миленко.
Но освен това в част 2 най-силно впечатление ми направи пропускането на възможности и в мирно, и във военно време – най-често пропуснатата любов, поне в 3-4 разказа (наум си мислех как да посъветвам най-близкия си младеж да избягва ситуации „но не се обърна и не каза нищо“).
„… но не се обърна и не каза нищо, защото ако човек е толкова бърз и ако всеки миг прави онова, което знае, че трябва, то изобщо не би заминавал , нито би имал къде да се връща.“
Може би най-силният момент за мен (като емоция и като думи) в цялата втора част:
„…морето преля от очите и пл��сна по лицето ѝ, по цялата стая, заля Вукота и всички останали, които не забелязаха нищо, защото нямаха очи за това, не знаеха какво е морето да прелее над безкрайната пустош от прах и тежки чужди гласове.“
Любими разкази: „Ho freddo, ho molto freddo”, „Тогава пожелах жените вавилонски“, „Погледни ме, Анадолке“.
В 1-2 разказа не видях нищо за войната. Възприех ги като сигнал, че сме способни да си творим мъка и в мирния „възрастен живот“. Представих си всеки мъж (и евентуално баща), който се прибира у дома всеки ден, препълнен с неща, от които се пръска, но никога не намира начин да се разтвори, да сподели… Не си спомних толкова за пиянството на моя баща при съответния разказ от първата част, а си помислих за живота в черупка на мълчащия (но чувствителен) човек в „Под къпиновия храст“, без изобщо да съм сигурна това ли е акцентът на разказа.
На последната страница на предпоследния разказ за Азра си спомних за други две „А“-имена, все свързани с Босна, заради някакви микроелементи от тези изречения, не само заради „А“-то. Андрич. Аска.
„… тя се откъсва от земята, закрачва по въздуха, от земното притегляне, от своите ръце, крака и тяло, сърце и всичко в него, и продължава напред…“
А последният е безспорно разказ за любовта (не точно по време на холера), но няма как тази книга да не завърши с босненски акцент.
„Очите на господина блеснали, както става с босненците, които от двайсет години живеят найде далеч…“
И макар че очите на всеки прокуден от страната си (по каквато и да е причина) блестят по подобен начин, сега оставам с мисълта, че всичко около този огнен регион е различно, силно, сложно. От книгите това видях. Не бързам да го усетя лично, искам да узрея още, преди да видя на живо и местата, които Миленко Йергович добавя към „света на Иво Андрич“.
„Всичко, свързано със смокини, беше нейно, тихо и далечно, погребано в някакво отколешно време, и върнеше ли се в него, тя ставаше крехка и несигурна като момиченце, моята баба-момиченце, защото за нея всички смокини на света бяха дубровнишки, и то от оня Дубровник, в който беше израснала...“
May 25, 2014
Страхотен е този Миленко. Разказва за детството по толкова естествен начин, сякаш сме рамо до рамо с него. Неминуемо те обзема носталгия по безвъзвратно изгубения рай, стискат те за гърлото първите сблъсъци със света на възрастните, първите разочарования и срещи със смъртта и срама.
July 22, 2016
Mama Leone je zbirka priča kompozicijski podijeljena u dvije cjeline. Prvi dio nosi naslov Kad sam se rodio, zalajao je pas na hodniku rodilišta, a drugi Tog dana završavala je jedna dječija povijest.
Iako je Jergović koliko bosanskohercegovački, toliko i hrvatski pisac, Bosna je njegov temeljni emocionalni i duhovni prostor. Melanholično sentimentalan, na momente i pretjerano da graniči sa patetikom, Jergović zaneseno piše o sarajevskom, o bosanskom čovjeku i njegovim brigama i tištenjima.
Sve što potječe iz Jergovićevog pera je intrigantno i zanimljivo. On je jedan od onih pisaca koji vas ili navuku na svoj sentiment, ili vas u potpunosti odbiju od bilo kakvog daljeg čitanja ako ne (želite da) razumijete tipičnu bosanskohercegovačku melanholiju i sevdah.
Ova knjiga napisana je ćopićevskim postupkom - Prvi autobiografski dio ispričan je iz perspektive dječaka Miljenka i bavi se njegovim odrastanjem na prijelazu iz šezdesetih u sedamdesete godine prošlog stoljeća. Priče u kojima ćemo svi prepoznati dio sebe, misli i filmove koje smo kao djeca svakodnevno vrtjeli u glavama. Drugi dio dešava se nešto kasnije, u devedesetim godinama, tokom rata u Bosni i Hercegovini i bavi se sudbinama prognanih Sarajlija 'razbacanih' po dalekom svijetu. Jergović, kao i Ćopić, majstorski vješto sklapa više naizgled nepovezanih kratkih priča u jednu harmoničnu cjelinu, te nas iz sigurne dječije i koliko-toliko sretne prijeratne prošlosti vodi u nesigurnu i tužnu posljeratnu budućnost.
Iako je Jergović koliko bosanskohercegovački, toliko i hrvatski pisac, Bosna je njegov temeljni emocionalni i duhovni prostor. Melanholično sentimentalan, na momente i pretjerano da graniči sa patetikom, Jergović zaneseno piše o sarajevskom, o bosanskom čovjeku i njegovim brigama i tištenjima.
Sve što potječe iz Jergovićevog pera je intrigantno i zanimljivo. On je jedan od onih pisaca koji vas ili navuku na svoj sentiment, ili vas u potpunosti odbiju od bilo kakvog daljeg čitanja ako ne (želite da) razumijete tipičnu bosanskohercegovačku melanholiju i sevdah.
Ova knjiga napisana je ćopićevskim postupkom - Prvi autobiografski dio ispričan je iz perspektive dječaka Miljenka i bavi se njegovim odrastanjem na prijelazu iz šezdesetih u sedamdesete godine prošlog stoljeća. Priče u kojima ćemo svi prepoznati dio sebe, misli i filmove koje smo kao djeca svakodnevno vrtjeli u glavama. Drugi dio dešava se nešto kasnije, u devedesetim godinama, tokom rata u Bosni i Hercegovini i bavi se sudbinama prognanih Sarajlija 'razbacanih' po dalekom svijetu. Jergović, kao i Ćopić, majstorski vješto sklapa više naizgled nepovezanih kratkih priča u jednu harmoničnu cjelinu, te nas iz sigurne dječije i koliko-toliko sretne prijeratne prošlosti vodi u nesigurnu i tužnu posljeratnu budućnost.
September 29, 2015
Божествен е този Миленко Йергович. Дали умението му да слуша хората, да бъде таен изповедник или велик шпионин, го прави изключителен майстор на краткия разказ, не зная. Но това, което Миленко прави с читателя в тази книга, го нарежда сред класиците в съвременната балканска литература.
От абсолютното превъплъщение в образа на малкия Миленко и умението да пречупи истински света през детските очи до тихо слушащото присъствие в образите на порасналите деца, отпътували по света - бегълците на войната, модерните емигранти на света, пътуващите хора с тяхната хладна и унила самота.
Всичко негово, издадено на български език, ще бъде прочетено. Огромни адмирации за преводачите му.
От абсолютното превъплъщение в образа на малкия Миленко и умението да пречупи истински света през детските очи до тихо слушащото присъствие в образите на порасналите деца, отпътували по света - бегълците на войната, модерните емигранти на света, пътуващите хора с тяхната хладна и унила самота.
Всичко негово, издадено на български език, ще бъде прочетено. Огромни адмирации за преводачите му.
September 11, 2020
Малко разказвачи могат да напълнят душата ми с толкова емоции.
Йергович е майстор на разказа, а неговата Босна винаги е максимално истинска,неизкривена от призмата на националност и религия. Разказите започват с раждането и звършват в зрялата възраст на героя. Четенето беше удоволствие.
Йергович е майстор на разказа, а неговата Босна винаги е максимално истинска,неизкривена от призмата на националност и религия. Разказите започват с раждането и звършват в зрялата възраст на героя. Четенето беше удоволствие.
June 16, 2017
Брутален и нежен, тъжен но и смешен на места и преди всичко много истински и човечен сборник с разкази. Прекрасен превод на Русанка Ляпова и силен, много силен Миленко Йергович!
January 14, 2018
Actual Rating 3.5
From a study point of view, this book has a lot to offer. Although it at times feel a bit shoved down your throat, it is well written and gives valuable and well articulated insights into the effects of war on identity.
From a purely enjoyment based point of view (and I'm not making any judgements on which perspective is more important) the lack of narrative thread in the end started to feel a bit 'boring,' for lack of a better word.
While it does give you many different voices to show conflict's varying -- but always destructive and harmful -- effects on a people and on an individual, at the end of Mama Leone I found that I wanted something that would somehow tie together the stories of the second half. In less than fifteen pages you're given a glimpse of a character whose life has been ruined buy war, you're given their perspective, their fear and confusion and then they're just gone. However, I know that it's wrong to say that 'I wanted this or that' from a book which is why I think a rating from a study point of view can vary quite a lot from a rating from an enjoyment based point of view.
What I liked about this book was definitely its comments and treatment of identity. It links identity with belonging, memory and family, and discusses how both outside and inside forces shape who we are as people. In the second half, when the tragic consequences of the Yugoslavia war are discussed, we see the characters' confusion as their identity and sense of belonging are shattered. So in that sense, the book is a skilful treatment of loss, trauma and devastating upheaval. It will be interesting to study it further and I feel like it is one of those books that will grow on me with further scrutiny.
From a study point of view, this book has a lot to offer. Although it at times feel a bit shoved down your throat, it is well written and gives valuable and well articulated insights into the effects of war on identity.
From a purely enjoyment based point of view (and I'm not making any judgements on which perspective is more important) the lack of narrative thread in the end started to feel a bit 'boring,' for lack of a better word.
While it does give you many different voices to show conflict's varying -- but always destructive and harmful -- effects on a people and on an individual, at the end of Mama Leone I found that I wanted something that would somehow tie together the stories of the second half. In less than fifteen pages you're given a glimpse of a character whose life has been ruined buy war, you're given their perspective, their fear and confusion and then they're just gone. However, I know that it's wrong to say that 'I wanted this or that' from a book which is why I think a rating from a study point of view can vary quite a lot from a rating from an enjoyment based point of view.
What I liked about this book was definitely its comments and treatment of identity. It links identity with belonging, memory and family, and discusses how both outside and inside forces shape who we are as people. In the second half, when the tragic consequences of the Yugoslavia war are discussed, we see the characters' confusion as their identity and sense of belonging are shattered. So in that sense, the book is a skilful treatment of loss, trauma and devastating upheaval. It will be interesting to study it further and I feel like it is one of those books that will grow on me with further scrutiny.
April 27, 2015
В първата част, детски споделени тъги и спомени от семейната приказка. Има ведри - "светът е най-красив, когато се обърне наопаки. Небето е отдолу и мога да ходя по него;", има и страховити, понякога, прекрасно омекотени - "... дъждът бил толкова силен, че отмил кръвта и половината магистрала порозовяла сякаш някой е разтопил розовата пантера Пинко и я е разлял по пътя." , понякога зловещо директни - "възрастните бяха убийци на обещания".
Втората част от разказите е за заминалите, останалите и всички последици от войната и разделите. Посланията са фини, минорни и трудно доловими, а войната ломи и руши, но без да е видима и директно описана.
"Всеки на този свят заспива като дете ..."
Моите любими разкази са "Моят най-прекрасен Йоханесбург" и "Втората целувка на Гита Данон". Чудесен е и предговора (вече толкова рядко се среща в книгите) и при това написан специално за българските читатели.
Много ми хареса и заглавието на книгата (макар едноименния разказ да не ми допадна), запомнящо се, ярко, а и текста на песента на Бино като че ли обединява двете части на книгата.
Чудесна корица на Люба Халева!
Втората част от разказите е за заминалите, останалите и всички последици от войната и разделите. Посланията са фини, минорни и трудно доловими, а войната ломи и руши, но без да е видима и директно описана.
"Всеки на този свят заспива като дете ..."
Моите любими разкази са "Моят най-прекрасен Йоханесбург" и "Втората целувка на Гита Данон". Чудесен е и предговора (вече толкова рядко се среща в книгите) и при това написан специално за българските читатели.
Много ми хареса и заглавието на книгата (макар едноименния разказ да не ми допадна), запомнящо се, ярко, а и текста на песента на Бино като че ли обединява двете части на книгата.
Чудесна корица на Люба Халева!
October 22, 2012
Growing up can be hard. All of us come to this world without any preconceived notions or ideas, and even though we are far from Lockean “blank slate,” we still need to learn a lot in relatively short time. “Mama Leone” is a collection of stories about one particular boy trying to make sense of the world around him. The author, Miljenko Jergovic, puts us in the mind of this boy during some of his earliest formative years, and guides us through his own surprises, confusions, and revelations. The stories are largely set in Sarajevo in the late 60s and the early 70s, and they evoke the kind of childlike innocence that imbued that place at that particular point in its history. The time was removed enough from the heaviness of the last big war – World War II – while the next one, the one that would eventually tear Bosnia apart, was well in the future. The Second World War still managed to exert some shadow over the protagonists of these stories, particularly with the generation of Jergovic’s grandparents and their friends. These influences, however, are primarily alluded to, rather than made into central themes of these stories.
Despite the very tangible sense of the place and time in which these stories take place, they appeal to a much wider and more basic experience of childhood and transcend their geographical and temporal particulars. With just some judicious alterations it is easy to imagine the protagonist growing up in Chicago, Dallas, Kuala Lumpur, Nairobi, or Rio de Janeiro. The stories seem to be largely autobiographical, although it’s certainly possible that they have been embellished and that Jergovic took some artistic license in writing them. Jergovic comes across as a very precocious kid who perhaps overthinks situations and takes certain situations very literary. On the other hand he seems to expose some of our ingrain mental habits and makes us rethink them from the ground up. This aspect of “Mama Leone” stories is little reminiscent of Antoine de Saint-Exupery at the beginning of the “Little Prince.” It’s as if the boy who drew boa constrictor digesting an elephant went on to narrate about the rest of his childhood. This is the kind of childlike sense of wonder about the world that exudes from most of the stories in this collection. This point of view helps paint even the stories of family tragedy and death with the lighter colors, which, though not quite vivid and bright, manage to blunt much of the edge of life.
Miljenco Jergovic is a superb stylist, and his sense of language and turn of phrase is second to none. He manages to convey vivid and emotionally rich pictures of everyday life with even the slightest of rhetorical flourishes. His prose can be deceptively simple at times, but this reveals his fine-tuned ear for language that eschews unnecessary complications. David Williams has done a superb job of translating these stories and has managed to keep them fresh and vivid even in English. They are bound to amuse and entertain.
Despite the very tangible sense of the place and time in which these stories take place, they appeal to a much wider and more basic experience of childhood and transcend their geographical and temporal particulars. With just some judicious alterations it is easy to imagine the protagonist growing up in Chicago, Dallas, Kuala Lumpur, Nairobi, or Rio de Janeiro. The stories seem to be largely autobiographical, although it’s certainly possible that they have been embellished and that Jergovic took some artistic license in writing them. Jergovic comes across as a very precocious kid who perhaps overthinks situations and takes certain situations very literary. On the other hand he seems to expose some of our ingrain mental habits and makes us rethink them from the ground up. This aspect of “Mama Leone” stories is little reminiscent of Antoine de Saint-Exupery at the beginning of the “Little Prince.” It’s as if the boy who drew boa constrictor digesting an elephant went on to narrate about the rest of his childhood. This is the kind of childlike sense of wonder about the world that exudes from most of the stories in this collection. This point of view helps paint even the stories of family tragedy and death with the lighter colors, which, though not quite vivid and bright, manage to blunt much of the edge of life.
Miljenco Jergovic is a superb stylist, and his sense of language and turn of phrase is second to none. He manages to convey vivid and emotionally rich pictures of everyday life with even the slightest of rhetorical flourishes. His prose can be deceptively simple at times, but this reveals his fine-tuned ear for language that eschews unnecessary complications. David Williams has done a superb job of translating these stories and has managed to keep them fresh and vivid even in English. They are bound to amuse and entertain.
July 5, 2014
Отнех една звездичка само защото втората част ми хареса по-малко от първата. Иначе - наситена, великолепна! От онези книги, които ти се иска да четеш с химикалка и тетрадка и да записваш едва ли не всяко изречение.
Ревю в "Аз чета"
Ревю в "Аз чета"
June 26, 2019
"Мама Леоне" е един сборник-изповед. На човек/хора, родени в два коренно различни свята.
В първата част от сборника Миленко Йергович ни потапя в едно типични детство, където проблемите са реални само за самото дете, а за възрастните са просто детинщини. Различни парчета от един пъзел, който показва не само едно и също дете, а детството на едно поколение, самата атмосфера.
Втората част загърбва невиността, и детето. В нея няма помен от малкия Миленко, има други хора, които може би са преживяли същите детски приключения, и са срещали същите проблеми, но душите на тези бивши дечурлига са белязани от войната. Едни прокудени далеч от родното, други просто преживяващи.
Оцелели възрастни - но мъртви деца!
В първата част от сборника Миленко Йергович ни потапя в едно типични детство, където проблемите са реални само за самото дете, а за възрастните са просто детинщини. Различни парчета от един пъзел, който показва не само едно и също дете, а детството на едно поколение, самата атмосфера.
Втората част загърбва невиността, и детето. В нея няма помен от малкия Миленко, има други хора, които може би са преживяли същите детски приключения, и са срещали същите проблеми, но душите на тези бивши дечурлига са белязани от войната. Едни прокудени далеч от родното, други просто преживяващи.
Оцелели възрастни - но мъртви деца!
June 13, 2015
Книга-учебник: по писане, по превод (Русанка Ляпова), по екипна издателска работа (ИК Жанет 45, Жела Георгиева, Люба Халева, София Несторова, Нева Мичева). Книга с изповеди от купето на влака, случили на изповедник.
March 23, 2019
Миленко, моя обич, Миленко, моя мъка.
Възможно ли е „Мама Леоне“ да историята и на моето детство, на моята младост, на моите раздели, непрежалими загуби, незапълнени бездни, сближавания, примирения?...
Въобще „Мама Леоне“ ще ви накара да помислите, че сами сте се изповядали и не бива да се пише за нищо друго, освен за онова, което току що сте прочели, а то някак необяснимо ще се е оказало историята и на вашия живот. „Мама Леоне“ е книга в две действия, напоени до пресищане с трагикомични спомени, с целия низ от малки и огромни събития, предопределили същността ни до мига, когато само пред себе си признаваме, че сърцата ни се рушат, че наистина няма лек за миналото, ала и че всяка съдба е неопровержимо доказателство за човечност.
Прелиствайки своята прекрасна „Мама Леоне“, две тъги ме изпълват. Едната е по непоносимата и сладка бавност, с която течеше времето през цялото десетилетие на 90-те в един слънчев крайморски град. Другата е, че никога не целунах човека, когото най-много обичах на този свят. В тия редки мигове, също като Хава, пак изпитвам усещането за време, за което няма мерило, в което не знам какво чакам, нито какво обичам, и точно затова любовта и очакването си остават завинаги.
„Всичко, свързано със смокини, беше нейно, тихо и далечно, погребано в някакво отколешно време, и върнеше ли се в него, тя ставаше крехка и несигурна като момиченце, моята баба-момиченце, защото за нея всички смокини на света бяха дубровнишки, и то от оня Дубровник, в който беше израснала, както аз раста днес, където ходела в италианското училище и съзерцавала морето от Бониново, а то било безкрайно, както безкраен бил и животът, за да останат накрая и от живота, и от морето само смокините – единственото, в което продължаваше да е дете, и сред тях най-хубавата:лилавата смокиня Индиана – плодът, в който живееше моята баба без нито едно житейско разочарование и без нито една от големите болки на зрелостта, където нещата спират да са детски и вече нищо не е за Първи път.“
Възможно ли е „Мама Леоне“ да историята и на моето детство, на моята младост, на моите раздели, непрежалими загуби, незапълнени бездни, сближавания, примирения?...
Въобще „Мама Леоне“ ще ви накара да помислите, че сами сте се изповядали и не бива да се пише за нищо друго, освен за онова, което току що сте прочели, а то някак необяснимо ще се е оказало историята и на вашия живот. „Мама Леоне“ е книга в две действия, напоени до пресищане с трагикомични спомени, с целия низ от малки и огромни събития, предопределили същността ни до мига, когато само пред себе си признаваме, че сърцата ни се рушат, че наистина няма лек за миналото, ала и че всяка съдба е неопровержимо доказателство за човечност.
Прелиствайки своята прекрасна „Мама Леоне“, две тъги ме изпълват. Едната е по непоносимата и сладка бавност, с която течеше времето през цялото десетилетие на 90-те в един слънчев крайморски град. Другата е, че никога не целунах човека, когото най-много обичах на този свят. В тия редки мигове, също като Хава, пак изпитвам усещането за време, за което няма мерило, в което не знам какво чакам, нито какво обичам, и точно затова любовта и очакването си остават завинаги.
„Всичко, свързано със смокини, беше нейно, тихо и далечно, погребано в някакво отколешно време, и върнеше ли се в него, тя ставаше крехка и несигурна като момиченце, моята баба-момиченце, защото за нея всички смокини на света бяха дубровнишки, и то от оня Дубровник, в който беше израснала, както аз раста днес, където ходела в италианското училище и съзерцавала морето от Бониново, а то било безкрайно, както безкраен бил и животът, за да останат накрая и от живота, и от морето само смокините – единственото, в което продължаваше да е дете, и сред тях най-хубавата:лилавата смокиня Индиана – плодът, в който живееше моята баба без нито едно житейско разочарование и без нито една от големите болки на зрелостта, където нещата спират да са детски и вече нищо не е за Първи път.“
September 3, 2018
Divno. Toliko bliske i poznate priče, kao da smo odrasli u istom komšiluku iako naša djetinjstva dijele i vrijeme i prostor.
January 14, 2021
Drugo čitanje, nakon nekoliko godina, i opet isti problemi sa strukturom romana. Ovaj put, mnogo mi je zasmetala podjela na dječiji registar i odrasli registar. Bilo bi sve puno cjelovitije da je u pitanju samo jedno ludo djetinjstvo, koje opisuje neki dječak, slučajno nazvan Miljenko.
Uzevši u obzir i fragmentiranost djela, čini mi se da je ovo posljednje čitanje Mame Leone.
Uzevši u obzir i fragmentiranost djela, čini mi se da je ovo posljednje čitanje Mame Leone.
May 1, 2010
Knjiga mog života :)
May 5, 2016
slatkorečivi deran ovaj jergović.
July 7, 2025
This is a curious collection - the first half being a series of episodes from a young boy’s life in 1960s/70s Sarajevo and the second a completely independent (as far as I could see) set of short stories that focus more on the effects of the Balkan wars of the 1990s. To begin with I did get a bit bored and thought that the book may be better read broken up alongside something else but over time the stories weaved some sort of magic and by the end I really enjoyed them.
The stories themselves are massively understated. The author often manages to make something from almost nothing, and even when the story is based on something more dramatic its focus will generally be on some relatively mundane aspect. It shouldn’t work but over time it did - although of course, some stories are always more successful or resonate better than others. If you’re not already interested in stories about the Balkans or if you are looking at a way in to understanding more about them I’m not sure this would be the best start, but I think I’m going to miss Jergovoć’s rather calming voice now that I am done.
The stories themselves are massively understated. The author often manages to make something from almost nothing, and even when the story is based on something more dramatic its focus will generally be on some relatively mundane aspect. It shouldn’t work but over time it did - although of course, some stories are always more successful or resonate better than others. If you’re not already interested in stories about the Balkans or if you are looking at a way in to understanding more about them I’m not sure this would be the best start, but I think I’m going to miss Jergovoć’s rather calming voice now that I am done.
March 26, 2024
Ovo mi je jako teško za objasniti, ali ja osjećam veliku tjeskobu čitajući domaće pisce, jer toliko smo svi slično odrastali, toliko smo slične probleme imali, upoznavali iste barbe, ljetovali na istim mjestima, imali iste bake, vodili iste bitke i suočavali se sa istim bolestima, da sam se na mnogim mjestima jednostavno gušila od jednakosti. Meni još jedan dokaz da još nisam zrela ili sam možda prezrela za domaće pisce, i da ja ovo jednostavno ne mogu. Dajte mi neke bezvezne skandinavske trilere, njemačke povijesne fikcije, razne serenade i sranja - knjige su mi za bijeg od stvarnosti, a ne da me guše tuđim a mojim sjećanjima...
January 28, 2025
Dirljiv, topao i nostalgičan socijalno-historijski roman. Čitajući ga osjećate se kao da ste kod bake ili nane, u toplini njihovog doma slušate njihove priče. O vremenu koje je prošlo, u kojem možda niste ni bili rodjeni, ali koje vam je ipak poznato i koje smo, čini se, doživjeli svi. Napola knjiga nostalgičnog djetinjstva, kroz optiku odraslog napisana. Napola priče iz rata, razni raspleti sudbina, koje volite slušati, jer želite znati, iako uvijek nose nešto tužno u sebi, zbog pozadine koja je pripremila tlo da budu ispričane.
January 3, 2022
Миленко Йергович, „Мама Леоне“/ Жанет45, 2014 /
За мен Миленко Йергович и неговата „Мама Леоне“ бяха неочаквания, стряскащ и прекрасен коледен подарък – не придобиването на книгата, тя отдавна си стои в библиотеката ми и си чака реда, а усещането за изключителност и празничност, което предизвика у мен! С риск да прозвуча клиширано, Миленко Йергович е изключителен автор: в търсенето на сюжети, в боравенето с детайлите, в очакваните и същевременно неочаквани финали, в ненатрапчивия, но много изразителен език и даже в умението му да раздели книгата си на две почти противоположни части – светът, видян през погледа на едно всевиждащо, наивно, умно и по детски критично към всяко нелогично твърдение дете, „Когато се родих, в коридора на родилното залая куче“ и онзи застигнат от войната свят, в който войната като всяка война е нелогична, и за която хората отбягват да говорят, сякаш ако говорят за друго, ще унищожат и нея и топовете, „щом железните им уши“ чуят „силните момински гласове, които“ заявяват „безпрекословно, че на море се ходи през август“, втората част, озаглавена „В този ден завърши историята на едно детство“. Не се страхувай от втората част, драги читателю, защото там няма да намериш описания на военни действия, кръв, убийства. Там войната е фон от фини прахови частици, невидим и неосезаем на пръв поглед, но превръщащ се в тлъст индустриален смог в края на всеки разказ, който се вмъква не в очите и в гърлото ти, а в мозъка ти, трови те, но и те кара да се чувстваш „стреснат, трогнат, очарован“ от начина, по който авторът те е накарал да го усетиш. Героите на Йергович са съвсем обикновени хора, изградили си някакъв начин на мислене, смятащи, че са някъде, на свое си място по стълбата на живота, които са принудени от независещи от тях обстоятелства да се променят, тотално и много скоростно, за да продължат да живеят, или по-скоро, да съществуват като Нешо от „Искам да си тръгнеш още сега“. „Нешо заживя с Магда в Торонто. Работеше в цеха за макарони и спагети на един италианец и фанатично се стараеше да си спечели нови приятелства. Искаше да има на кого да покаже Магда и себе си, някой в чуждия свят да забележи: виж ти, та те се заедно, и любовта им да бъде описана както в някои от изгорелите книги в изоставения град. Ако си останал без живот, не значи, че трябва да останеш и без любов…“, но, за съжаление, се оказва, че значи… . Или героите на прекрасния разказ / всъщност, всички разкази са прекрасни и това не е хипербола! /“Малка шега“/, които се събират след един и половина през нощта в бистро „Сербез“, незнайно в кой немски или австрийски град, за да слушат милата, съвсем необикновена и безсюжетна история на Бране Константинович, който е учил архитектура, но сега пренася цимент: „…мадамите, прибиращи се от работа, високите русокоси продавачи от сексшоповете и намръщените балкански джебчии, дето са все нащрек. Според Бране, те всички са свестни хора, и то си е така: тук не са сторили никому нищо лошо, нито са се сбили с някого, даже не псуват като останалите посетители, а се стараят в среднощните часове да са ангели един за друг и бистро „Сербез“ да е мястото, което ги пренася от непосилния живот в детските сънища. Всеки на този свят заспива като дете, а не е лесно на курвата или на сводника ден след ден да се превръща в дете“.
Нарочно оставих да кажа няколко думи за първата част след тези за втората, защото там цари вълшебство, премесено със строшени стъкълца реалност и в тази невъзможна смес едно дете смята, че момичето с перлената обеца е майка му, строи дворец на царица Забравка, прощава на баща си, че е толкова нерешителен, не разбира защо едната му баба му е пратила като подарък оглозган телешки кокал, никога не се паникьосва /всъщност, ужасно много се паникьосва/; където небето е хубаво, когато е под краката ти, има лилави смокини Индиана, които стават кафяви, установява, че в Перу живеят мъртви перуанци и заключава, че неговото семейство не са авантюристи! „…ние не сме авантюристи, ами живеем живота си кротко и възпитано и не дърпаме дявола за опашката, освен ако той сам не реши да дойде, пък авантюристите не правят нищо друго, освен да залагат капани на дявола и да го пъхат в чувал – той се дърпа, те се смеят и затова живеят кратко и бурно, и винаги са в тежест на околните“. Или чудесните описания на любимите му дядо и баба, които детето обича безкрайно, но на които с детска откровеност не прощава и най-дребните прегрешения: „За дядо астмата е като за баба провалената торта: нещо, дето го е връхлетяло един ден и го е разболяло, но не му е дошло току така, ами той е направил нещо погрешно и не е улучил съотношението между брашното, млякото и яйцата или онова другото, от което се прави животът, и затова е дошла астмата да го души и мъчи, а той всеки път да се ядосва на себе си. Най-лошо е като сам си си виновен, защото тогава най-много се ядосваш на другите“.
Прекрасна книга е това, уважаеми читателю! Четеш и на хиляди места се стряскаш, сякаш Миленко Йергович е надникнал точно в твоето детство и е видял точно същите неща, дето и ти си видял или си ги помислил, ама не си ги написал или подредил в такъв разказ! Ами, ето, припомни си ги и се зарадвай!
Предполагам, че и преводът на Русанка Ляпова е чудесен, защото никъде не се спънах в дума или израз, е не знам какво е това „рибен паприкаш“, ама ще разуча. А оформлението на Люба Халева е пословично прекрасно!
Ж.И.
За мен Миленко Йергович и неговата „Мама Леоне“ бяха неочаквания, стряскащ и прекрасен коледен подарък – не придобиването на книгата, тя отдавна си стои в библиотеката ми и си чака реда, а усещането за изключителност и празничност, което предизвика у мен! С риск да прозвуча клиширано, Миленко Йергович е изключителен автор: в търсенето на сюжети, в боравенето с детайлите, в очакваните и същевременно неочаквани финали, в ненатрапчивия, но много изразителен език и даже в умението му да раздели книгата си на две почти противоположни части – светът, видян през погледа на едно всевиждащо, наивно, умно и по детски критично към всяко нелогично твърдение дете, „Когато се родих, в коридора на родилното залая куче“ и онзи застигнат от войната свят, в който войната като всяка война е нелогична, и за която хората отбягват да говорят, сякаш ако говорят за друго, ще унищожат и нея и топовете, „щом железните им уши“ чуят „силните момински гласове, които“ заявяват „безпрекословно, че на море се ходи през август“, втората част, озаглавена „В този ден завърши историята на едно детство“. Не се страхувай от втората част, драги читателю, защото там няма да намериш описания на военни действия, кръв, убийства. Там войната е фон от фини прахови частици, невидим и неосезаем на пръв поглед, но превръщащ се в тлъст индустриален смог в края на всеки разказ, който се вмъква не в очите и в гърлото ти, а в мозъка ти, трови те, но и те кара да се чувстваш „стреснат, трогнат, очарован“ от начина, по който авторът те е накарал да го усетиш. Героите на Йергович са съвсем обикновени хора, изградили си някакъв начин на мислене, смятащи, че са някъде, на свое си място по стълбата на живота, които са принудени от независещи от тях обстоятелства да се променят, тотално и много скоростно, за да продължат да живеят, или по-скоро, да съществуват като Нешо от „Искам да си тръгнеш още сега“. „Нешо заживя с Магда в Торонто. Работеше в цеха за макарони и спагети на един италианец и фанатично се стараеше да си спечели нови приятелства. Искаше да има на кого да покаже Магда и себе си, някой в чуждия свят да забележи: виж ти, та те се заедно, и любовта им да бъде описана както в някои от изгорелите книги в изоставения град. Ако си останал без живот, не значи, че трябва да останеш и без любов…“, но, за съжаление, се оказва, че значи… . Или героите на прекрасния разказ / всъщност, всички разкази са прекрасни и това не е хипербола! /“Малка шега“/, които се събират след един и половина през нощта в бистро „Сербез“, незнайно в кой немски или австрийски град, за да слушат милата, съвсем необикновена и безсюжетна история на Бране Константинович, който е учил архитектура, но сега пренася цимент: „…мадамите, прибиращи се от работа, високите русокоси продавачи от сексшоповете и намръщените балкански джебчии, дето са все нащрек. Според Бране, те всички са свестни хора, и то си е така: тук не са сторили никому нищо лошо, нито са се сбили с някого, даже не псуват като останалите посетители, а се стараят в среднощните часове да са ангели един за друг и бистро „Сербез“ да е мястото, което ги пренася от непосилния живот в детските сънища. Всеки на този свят заспива като дете, а не е лесно на курвата или на сводника ден след ден да се превръща в дете“.
Нарочно оставих да кажа няколко думи за първата част след тези за втората, защото там цари вълшебство, премесено със строшени стъкълца реалност и в тази невъзможна смес едно дете смята, че момичето с перлената обеца е майка му, строи дворец на царица Забравка, прощава на баща си, че е толкова нерешителен, не разбира защо едната му баба му е пратила като подарък оглозган телешки кокал, никога не се паникьосва /всъщност, ужасно много се паникьосва/; където небето е хубаво, когато е под краката ти, има лилави смокини Индиана, които стават кафяви, установява, че в Перу живеят мъртви перуанци и заключава, че неговото семейство не са авантюристи! „…ние не сме авантюристи, ами живеем живота си кротко и възпитано и не дърпаме дявола за опашката, освен ако той сам не реши да дойде, пък авантюристите не правят нищо друго, освен да залагат капани на дявола и да го пъхат в чувал – той се дърпа, те се смеят и затова живеят кратко и бурно, и винаги са в тежест на околните“. Или чудесните описания на любимите му дядо и баба, които детето обича безкрайно, но на които с детска откровеност не прощава и най-дребните прегрешения: „За дядо астмата е като за баба провалената торта: нещо, дето го е връхлетяло един ден и го е разболяло, но не му е дошло току така, ами той е направил нещо погрешно и не е улучил съотношението между брашното, млякото и яйцата или онова другото, от което се прави животът, и затова е дошла астмата да го души и мъчи, а той всеки път да се ядосва на себе си. Най-лошо е като сам си си виновен, защото тогава най-много се ядосваш на другите“.
Прекрасна книга е това, уважаеми читателю! Четеш и на хиляди места се стряскаш, сякаш Миленко Йергович е надникнал точно в твоето детство и е видял точно същите неща, дето и ти си видял или си ги помислил, ама не си ги написал или подредил в такъв разказ! Ами, ето, припомни си ги и се зарадвай!
Предполагам, че и преводът на Русанка Ляпова е чудесен, защото никъде не се спънах в дума или израз, е не знам какво е това „рибен паприкаш“, ама ще разуча. А оформлението на Люба Халева е пословично прекрасно!
Ж.И.
Displaying 1 - 30 of 73 reviews