What do you think?
Rate this book
Пантера в приземието
Йерусалим, 1947-а. Едно момче търси мястото си между понятия като дълг и предателство, любов и прошка, свой и чужд. Приятелите му го наричат Профи, съкратено от Професора, заради навика му да рови в книгите и да изследва и проверява думите. Именно този навик го сближава с войник от британските окупационни сили - реален враг, който „обича евреите и иска да научи езика на древните пророци”. Ами ако това приятелство се превърне в предателство?
Между фантазии и реалност, с тънка ирония и лека носталгия, Амос Оз разказва не просто историята на своя герой, но и живота на цяло поколение. Именно уникалните му стил и език го превръщат в най-популярния израелски писател в света, автор на повече от 20 книги, преведени на 37 езика в 96 страни. При посещението си в България през 2009-а Оз нарече „Пантера в приземието” „най-честната ми книга”.
Между фантазии и реалност, с тънка ирония и лека носталгия, Амос Оз разказва не просто историята на своя герой, но и живота на цяло поколение. Именно уникалните му стил и език го превръщат в най-популярния израелски писател в света, автор на повече от 20 книги, преведени на 37 езика в 96 страни. При посещението си в България през 2009-а Оз нарече „Пантера в приземието” „най-честната ми книга”.
176 pages, Paperback
First published January 1, 1995
66 people are currently reading
1163 people want to read
About the author
Amos Oz
188 books1,649 followersAmos Oz (Hebrew: עמוס עוז; born Amos Klausner) was an Israeli writer, novelist, journalist and intellectual. He was also a professor of literature at Ben-Gurion University in Beersheba. He was regarded as Israel's most famous living author.
Oz's work has been published in 42 languages in 43 countries, and has received many honours and awards, among them the Legion of Honour of France, the Goethe Prize, the Prince of Asturias Award in Literature, the Heinrich Heine Prize and the Israel Prize. In 2007, a selection from the Chinese translation of A Tale of Love and Darkness was the first work of modern Hebrew literature to appear in an official Chinese textbook.
Since 1967, Oz had been a prominent advocate of a two-state solution to the Israeli–Palestinian conflict.
Oz's work has been published in 42 languages in 43 countries, and has received many honours and awards, among them the Legion of Honour of France, the Goethe Prize, the Prince of Asturias Award in Literature, the Heinrich Heine Prize and the Israel Prize. In 2007, a selection from the Chinese translation of A Tale of Love and Darkness was the first work of modern Hebrew literature to appear in an official Chinese textbook.
Since 1967, Oz had been a prominent advocate of a two-state solution to the Israeli–Palestinian conflict.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 186 reviews
November 17, 2025
Não passava de um rapazito da Resistência hebraica cuja vida era devotada à expulsão do ocupante estrangeiro, mas tinha a minha alma ligada à dele, já que esse invasor tinha vindo de terras com rios e florestas, de lugares onde se erguiam torres e se moviam cataventos ligeiros sobre os telhados.
Não sendo um livro de memórias como “De Amor e Trevas”, de 2002, “Uma Pantera na Cave”, escrito alguns anos antes, é claramente autobiográfico, e regressamos a uma das linhas temporais daquela obra, a de Israel quase no final do Mandato Britânico. Tal como nesse livro de memórias, vemos os vizinhos castiços, a casa minúscula da família, em que a biblioteca do pai ocupa grande parte da divisão comum e a situação política na Palestina, com as acções da Resistência. É neste ambiente tenso que Profi comete uma suposta traição: torna-se amigo de um soldado britânico, com quem aprende inglês e a quem ensina hebraico.
Porquê?! Ora essa?! Então o traidor já leu cinco enciclopédias e ainda não compreendeu aquilo que fez?! (...) Não somos nenhuns nazis. Este Tribunal entende que a sentença deve ser fundamentada. Vamos a isso: tu, Profi, gostas do inimigo! E gostar do inimigo, Profi, é muito pior do que prestar informações. É pior do que entregar combatentes. É pior do que denunciar. Pior do que vender-lhes armamento.
Mais uma vez, encontrei a escrita competente de Amos Oz, com inúmeras passagens em que estão bem patentes o seu apreço pelos livros.
Ainda hoje, se fosse conduzido de olhos vendados e com tampões nos ouvidos a uma sala repleta de livros, seria capaz de afirmar, sem qualquer dúvida, que se tratava de uma divisão cheia de livros: não é com as narinas mas com a pele que capto as fragrâncias de uma velha biblioteca, esse espaço solene e convidativo à reflexão, carregada com uma poeira de papel mais fina do que qualquer pó, à mistura com um levíssimo cheiro a papel velho e a odores de colas antigas e modernas.
...e a lucidez e o humanismo de um homem moderado...
Na sua opinião, depois de o exército britânico se retirar, os judeus iriam vencer os seus inimigos, arrasariam as aldeias e os campos, e os pomares transformar-se-iam em tugúrios de chacais e raposas; os poços secariam e os camponeses, os agricultores, os apanhadores de azeitona (...), os pastores de cabras e ovelhas, todos eles seriam compelidos para o deserto. Se calhar tinham sido condenados pelo Criador a tornarem-se num povo perseguido em vez dos judeus.
Contudo, estar dentro da mente de um miúdo de 12 anos não é coisa que me entusiasme, e considero maçadoras todas as explicações para os vocábulos ídiches e hebraicos, bem como para as constantes referências religiosas. Ainda que ache as notas de rodapé enriquecedoras, 93 colocadas no final de um livro com menos de 180 páginas é o suficiente para me afastar da história. Cheguei a contar 10 notas numa única página e duas num único parágrafo, o que me parece excesso de zelo.
Que relação há entre o subversor e o desertor, o toupeira e o colaboracionista, o provocador e o agente duplo, o renegado e o espião? E o que é um aleivoso e um renegado? Que obscuras acções teriam praticado Bruto e Quisling? E que vínculos podem existir entre copas e locas, grutas e gretas? (Ainda hoje me coíbo de abrir uma enciclopédia ou um dicionário enquanto trabalho: se os abrir, é certo e sabido que é meio dia desperdiçado).
Não sendo um livro de memórias como “De Amor e Trevas”, de 2002, “Uma Pantera na Cave”, escrito alguns anos antes, é claramente autobiográfico, e regressamos a uma das linhas temporais daquela obra, a de Israel quase no final do Mandato Britânico. Tal como nesse livro de memórias, vemos os vizinhos castiços, a casa minúscula da família, em que a biblioteca do pai ocupa grande parte da divisão comum e a situação política na Palestina, com as acções da Resistência. É neste ambiente tenso que Profi comete uma suposta traição: torna-se amigo de um soldado britânico, com quem aprende inglês e a quem ensina hebraico.
Porquê?! Ora essa?! Então o traidor já leu cinco enciclopédias e ainda não compreendeu aquilo que fez?! (...) Não somos nenhuns nazis. Este Tribunal entende que a sentença deve ser fundamentada. Vamos a isso: tu, Profi, gostas do inimigo! E gostar do inimigo, Profi, é muito pior do que prestar informações. É pior do que entregar combatentes. É pior do que denunciar. Pior do que vender-lhes armamento.
Mais uma vez, encontrei a escrita competente de Amos Oz, com inúmeras passagens em que estão bem patentes o seu apreço pelos livros.
Ainda hoje, se fosse conduzido de olhos vendados e com tampões nos ouvidos a uma sala repleta de livros, seria capaz de afirmar, sem qualquer dúvida, que se tratava de uma divisão cheia de livros: não é com as narinas mas com a pele que capto as fragrâncias de uma velha biblioteca, esse espaço solene e convidativo à reflexão, carregada com uma poeira de papel mais fina do que qualquer pó, à mistura com um levíssimo cheiro a papel velho e a odores de colas antigas e modernas.
...e a lucidez e o humanismo de um homem moderado...
Na sua opinião, depois de o exército britânico se retirar, os judeus iriam vencer os seus inimigos, arrasariam as aldeias e os campos, e os pomares transformar-se-iam em tugúrios de chacais e raposas; os poços secariam e os camponeses, os agricultores, os apanhadores de azeitona (...), os pastores de cabras e ovelhas, todos eles seriam compelidos para o deserto. Se calhar tinham sido condenados pelo Criador a tornarem-se num povo perseguido em vez dos judeus.
Contudo, estar dentro da mente de um miúdo de 12 anos não é coisa que me entusiasme, e considero maçadoras todas as explicações para os vocábulos ídiches e hebraicos, bem como para as constantes referências religiosas. Ainda que ache as notas de rodapé enriquecedoras, 93 colocadas no final de um livro com menos de 180 páginas é o suficiente para me afastar da história. Cheguei a contar 10 notas numa única página e duas num único parágrafo, o que me parece excesso de zelo.
Que relação há entre o subversor e o desertor, o toupeira e o colaboracionista, o provocador e o agente duplo, o renegado e o espião? E o que é um aleivoso e um renegado? Que obscuras acções teriam praticado Bruto e Quisling? E que vínculos podem existir entre copas e locas, grutas e gretas? (Ainda hoje me coíbo de abrir uma enciclopédia ou um dicionário enquanto trabalho: se os abrir, é certo e sabido que é meio dia desperdiçado).
May 27, 2024
Loving the enemy is the height of treachery.
This is an exceptional book of boyhood and geopolitics, very hard to read right now.
This was my introduction to Oz, who it turns out is one of those magical writers capable of instilling immense confidence. He creates a nostalgic, dreamlike summer in 1947, in which bookish young Proffy (a nickname, for “professor”) is largely home alone in Jerusalem, immersed in his father’s library, his preoccupation with the neighbour’s girl, and his boyish fantasies of being a soldier in a new about-to-be Jewish state. The British, “Perfidious Albion,” are still running the protectorate. There’s a nightly curfew, and when Proffy is caught out of bounds by a British policeman, he is terrified.
But Sergeant Dunlop is an enthusiast of the Hebrew language, and soon the two begin meeting clandestinely for a language exchange. These are humorous exchanges, as Sergeant Dunlop has learned classical Hebrew from the Bible and speaks, in the English translation at least, in a kind of off-note Shakespearean lilt. What blossoms between Dunlop and Proffy isn’t exactly friendship, but a kind of kinship.
If we discussed the political situation, I became an angry prophet and he merely nodded and “Indeed” or “Woe.”
It’s a gentle enough story with no great dramas on the page, except for Proffy’s father hiding some military equipment briefly. The drama is all the in the past, in the long arm of the Holocaust on Proffy’s parents and neighbours, or in the future, in what the eventual Hebrew State (which brings them joy and security) may turn into:
A new breed of Jews was growing up, who were not pale and bespectacled like us but bronzed and strong; they were pioneers, and they had wellsprings of the real, murderous kind of anger.
Oz is an exceptional writer and although the material is simple, and gives an appearance of perhaps being autobiographical, he is fully in command of all the tools at his disposal. I was frequently heartsick reading, even as I laughed or smiled at Proffy’s adventures or ways of thinking (a full-page examination of the age difference between himself and the neighbour girl, how the percentage will reduce as they age but more and more slowly, is typical of the precocious narrator). There are political observations that could have been written today rather than in 1995, except that today, today especially, my reaction to them is more bitter.
Back in 1947, Proffy interrupts Dunlop playing checkers with himself. Dunlop says he will soon lose, Proffy that he will soon win.
And Dunlop replies: “Not so. In my victory I shall defeat myself.”
This is an exceptional book of boyhood and geopolitics, very hard to read right now.
This was my introduction to Oz, who it turns out is one of those magical writers capable of instilling immense confidence. He creates a nostalgic, dreamlike summer in 1947, in which bookish young Proffy (a nickname, for “professor”) is largely home alone in Jerusalem, immersed in his father’s library, his preoccupation with the neighbour’s girl, and his boyish fantasies of being a soldier in a new about-to-be Jewish state. The British, “Perfidious Albion,” are still running the protectorate. There’s a nightly curfew, and when Proffy is caught out of bounds by a British policeman, he is terrified.
But Sergeant Dunlop is an enthusiast of the Hebrew language, and soon the two begin meeting clandestinely for a language exchange. These are humorous exchanges, as Sergeant Dunlop has learned classical Hebrew from the Bible and speaks, in the English translation at least, in a kind of off-note Shakespearean lilt. What blossoms between Dunlop and Proffy isn’t exactly friendship, but a kind of kinship.
If we discussed the political situation, I became an angry prophet and he merely nodded and “Indeed” or “Woe.”
It’s a gentle enough story with no great dramas on the page, except for Proffy’s father hiding some military equipment briefly. The drama is all the in the past, in the long arm of the Holocaust on Proffy’s parents and neighbours, or in the future, in what the eventual Hebrew State (which brings them joy and security) may turn into:
A new breed of Jews was growing up, who were not pale and bespectacled like us but bronzed and strong; they were pioneers, and they had wellsprings of the real, murderous kind of anger.
Oz is an exceptional writer and although the material is simple, and gives an appearance of perhaps being autobiographical, he is fully in command of all the tools at his disposal. I was frequently heartsick reading, even as I laughed or smiled at Proffy’s adventures or ways of thinking (a full-page examination of the age difference between himself and the neighbour girl, how the percentage will reduce as they age but more and more slowly, is typical of the precocious narrator). There are political observations that could have been written today rather than in 1995, except that today, today especially, my reaction to them is more bitter.
Back in 1947, Proffy interrupts Dunlop playing checkers with himself. Dunlop says he will soon lose, Proffy that he will soon win.
And Dunlop replies: “Not so. In my victory I shall defeat myself.”
September 25, 2020
Does justice lurk in your basement?
The British are still occupying Palestine. The declaration of the state of Israel is a few months away. Twelve year old Proffy roams about Jerusalem fantasizing madly. He’ll be a hero of the Underground, he’ll blow up the Parliament in London, he and the FOD (“Freedom or Death”---membership: 3 kids) will drive out the occupiers singlehandedly.
It was the time when the survivors of Hitler’s genocide poured into Palestine and determined that such events would not ever happen again….at least not to us. [*Well, they do happen again—Cambodia, Rwanda, Myanmar, Darfur, Xinjiang, Indonesian ‘communists’—but not so far to the Jews.] In a tale of boyhood miraculously recreated, the funny and sad mix inextricably. It’s a tale of Jewish wisdom, Talmudic questions disguised within a story of a kid barely emerged from childhood. Temptation, truth, bravery, loyalty—what are these? It’s also a tale of the naiveté of childhood. Proffy’s arrested for violating the curfew by a British soldier who knows Biblical Hebrew and winds up befriending him, giving him English lessons in exchange for some in modern Hebrew. They meet in the back room of a café at times. Was this man gay? We don’t learn exactly. The kid had no idea about it in any case. Proffy agonizes about being a traitor because he’s consorting with the enemy, but tries to get information about British movements from him to counteract his self-condemnation. He never gives the soldier his name. His two comrades put him “on trial” accusing him of loving the enemy. Proffy defends himself, but recognizes ambivalence. He also peeped at a neighbor girl (sister of his FOD comrade) changing clothes and agonizes over his behavior. The question is about what constitutes betrayal of trust.
What is justice? The Jews had had enough of Europe, enough persecution. But what were they doing? Would not their new state wind up making the Palestinians into the new Jews? Would that be justice? The British are their enemies because they block the establishment of Israel, but are they all so bad? They seem polite and not at all aggressive. Is killing them the answer to anything?
There is a panther in everybody’s basement. Will you let it out? (America’s panther is about to emerge.) It might be a positive quality, but it might be aggression and destruction. Who knows about panthers?
Back in Ukraine, Proffy’s mother once put an old blue shutter into a stream that she believed was circular. She was sure that in time it would come round again. But it disappeared. Maybe it did appear when she wasn’t there. Maybe it’s still out there in a stream extending to the end of the Universe. Can our deeds create results long after they are done? The deeds done to all the Jews of his parents’ former town, the murder of their entire families, multiplied and wound up creating a new country and a great loss for the local inhabitants. I ask again, what is the nature of justice? Will tearing down statues restore dignity and eliminate injustice? Will NOT tearing them down allow justice to rule? Is justice for one, justice for all? How to solve these questions. Reading this marvelous book, written in such deceptively simple style, you may ask how many blue shutters you have tossed into the river. We may ponder the questions, but the answers, you’ll have to find for yourself.
The British are still occupying Palestine. The declaration of the state of Israel is a few months away. Twelve year old Proffy roams about Jerusalem fantasizing madly. He’ll be a hero of the Underground, he’ll blow up the Parliament in London, he and the FOD (“Freedom or Death”---membership: 3 kids) will drive out the occupiers singlehandedly.
It was the time when the survivors of Hitler’s genocide poured into Palestine and determined that such events would not ever happen again….at least not to us. [*Well, they do happen again—Cambodia, Rwanda, Myanmar, Darfur, Xinjiang, Indonesian ‘communists’—but not so far to the Jews.] In a tale of boyhood miraculously recreated, the funny and sad mix inextricably. It’s a tale of Jewish wisdom, Talmudic questions disguised within a story of a kid barely emerged from childhood. Temptation, truth, bravery, loyalty—what are these? It’s also a tale of the naiveté of childhood. Proffy’s arrested for violating the curfew by a British soldier who knows Biblical Hebrew and winds up befriending him, giving him English lessons in exchange for some in modern Hebrew. They meet in the back room of a café at times. Was this man gay? We don’t learn exactly. The kid had no idea about it in any case. Proffy agonizes about being a traitor because he’s consorting with the enemy, but tries to get information about British movements from him to counteract his self-condemnation. He never gives the soldier his name. His two comrades put him “on trial” accusing him of loving the enemy. Proffy defends himself, but recognizes ambivalence. He also peeped at a neighbor girl (sister of his FOD comrade) changing clothes and agonizes over his behavior. The question is about what constitutes betrayal of trust.
What is justice? The Jews had had enough of Europe, enough persecution. But what were they doing? Would not their new state wind up making the Palestinians into the new Jews? Would that be justice? The British are their enemies because they block the establishment of Israel, but are they all so bad? They seem polite and not at all aggressive. Is killing them the answer to anything?
There is a panther in everybody’s basement. Will you let it out? (America’s panther is about to emerge.) It might be a positive quality, but it might be aggression and destruction. Who knows about panthers?
Back in Ukraine, Proffy’s mother once put an old blue shutter into a stream that she believed was circular. She was sure that in time it would come round again. But it disappeared. Maybe it did appear when she wasn’t there. Maybe it’s still out there in a stream extending to the end of the Universe. Can our deeds create results long after they are done? The deeds done to all the Jews of his parents’ former town, the murder of their entire families, multiplied and wound up creating a new country and a great loss for the local inhabitants. I ask again, what is the nature of justice? Will tearing down statues restore dignity and eliminate injustice? Will NOT tearing them down allow justice to rule? Is justice for one, justice for all? How to solve these questions. Reading this marvelous book, written in such deceptively simple style, you may ask how many blue shutters you have tossed into the river. We may ponder the questions, but the answers, you’ll have to find for yourself.
December 2, 2025
"Да обичаш врага е по-лошо от предателство."
Няма цвят, няма вкус, дори пантера няма...
Един сержант Дънлоп не стига, та да спаси положението.
P.S. Имах високи очаквания, които не се покриха от текста и героите му.
Няма цвят, няма вкус, дори пантера няма...
Един сержант Дънлоп не стига, та да спаси положението.
P.S. Имах високи очаквания, които не се покриха от текста и героите му.
September 11, 2016
This short novel tells a story from a perspective of a young boy growing up in a complex world. Obviously, there are many autobiographical elements in it. As seems to be a rule with Oz’s writings, Panther In The Basement is beautifully written. The writing style is a tad bit simpler than some of the other Amos’ works, possibly because it is written from a perspective of a child. It may also be that it was written with a view of a younger audience, but it is nevertheless, a suitable read for adults as well. There is something so effortless in a way Amos Oz writes, it is as if writing was second nature to him, as if it was as natural as breathing is to me. Maybe it is. This novel certainly seems to flow naturally.
The protagonist is Proffy, a very young Israeli boy growing up in a country that is just starting to exist. Obviously, this makes him ask a lot of questions. Not always finding satisfactory answers from his parents, he develops his own answers and searches for solutions (mostly in imagination). He is of that age when he is becoming more perceptive of the world surrounding him, but naturally most of the battles he fights are within his mind. Proffy sees the British presence in Israel as a hostile one, but he still befriends a clumsy British soldier. The development of their friendship is described in a very convincing way. Moreover, this friendship turns to be a very touching one. These two and their friendship is certainly the thing I remember best from this novel.
All the characters in the novel are perceived through the eyes of the child, but that doesn’t make them less interesting. One character that especially caught my attention was Jardena. She gave some good advice to the boy. So, she is certainly one female character that I liked. Proofy’s mother on the other hand, despite speaking words of wisdom, remained somewhat elusive. Yet, all in all, I would say that the portray of characters is fairly successful, especially for such a short novel. The protagonist of the novel stands out in this novel and his characterization is certainly well done. We may assume that he is based on the author himself. However, if you want more depth (and more autobiographical details), I recommend that you read A Tale of Light and Darkness, a true masterpiece.
You will find some recurring motifs, typical for Amoz’s prose, in this novel. Take for example his love of books. That is something that manages to find its way into this novel as well. Imagination running wild, that is another thing you might recognize from his other works. Not just in his writing, but in the characters he creates. A single child (a young boy) with an impressive imaginative scope often appears in his writings. There is also that question of loyalty and love. How do we manifest love? How do we prove it? This novel does ask those questions a well. I know it sounds sentimental, but I could really feel a message of hope radiating from this book.
If I remember well, it only took me about an hour and a half to read this book. The writing appealed to me. I like how it managed to talk about a specific period in time, while at the same time discussing themes that are essentially universal and timeless. This is an interesting view into pre-independent Israel that is not devoid of humour. So, what does panther in the basement means? That is how Proffy sees himself (at one point of the novel) but to understand why you would have to read the novel…and why wouldn’t want to read it? I can’t think of a single reason.
The protagonist is Proffy, a very young Israeli boy growing up in a country that is just starting to exist. Obviously, this makes him ask a lot of questions. Not always finding satisfactory answers from his parents, he develops his own answers and searches for solutions (mostly in imagination). He is of that age when he is becoming more perceptive of the world surrounding him, but naturally most of the battles he fights are within his mind. Proffy sees the British presence in Israel as a hostile one, but he still befriends a clumsy British soldier. The development of their friendship is described in a very convincing way. Moreover, this friendship turns to be a very touching one. These two and their friendship is certainly the thing I remember best from this novel.
All the characters in the novel are perceived through the eyes of the child, but that doesn’t make them less interesting. One character that especially caught my attention was Jardena. She gave some good advice to the boy. So, she is certainly one female character that I liked. Proofy’s mother on the other hand, despite speaking words of wisdom, remained somewhat elusive. Yet, all in all, I would say that the portray of characters is fairly successful, especially for such a short novel. The protagonist of the novel stands out in this novel and his characterization is certainly well done. We may assume that he is based on the author himself. However, if you want more depth (and more autobiographical details), I recommend that you read A Tale of Light and Darkness, a true masterpiece.
You will find some recurring motifs, typical for Amoz’s prose, in this novel. Take for example his love of books. That is something that manages to find its way into this novel as well. Imagination running wild, that is another thing you might recognize from his other works. Not just in his writing, but in the characters he creates. A single child (a young boy) with an impressive imaginative scope often appears in his writings. There is also that question of loyalty and love. How do we manifest love? How do we prove it? This novel does ask those questions a well. I know it sounds sentimental, but I could really feel a message of hope radiating from this book.
If I remember well, it only took me about an hour and a half to read this book. The writing appealed to me. I like how it managed to talk about a specific period in time, while at the same time discussing themes that are essentially universal and timeless. This is an interesting view into pre-independent Israel that is not devoid of humour. So, what does panther in the basement means? That is how Proffy sees himself (at one point of the novel) but to understand why you would have to read the novel…and why wouldn’t want to read it? I can’t think of a single reason.
June 16, 2015
Me resultó muy difícil identificarme, o hasta entender, a un niño que en lugar de fantasear en ser un gran jugador de fútbol o astronauta, fantasea que es un espía, una pieza clave para derrotar al dominio de los ingleses en un Israel que todavía no existe; un niño que se plantea seriamente que significa ser un traidor, que considera como un enemigo al único adulto que le tiende la mano en señal de amistad, que le tiende un puente entre religiones y culturas. ¡Que alienación tan grande genera una guerra subterránea, donde TODOS parecieran tener agendas ocultas!, donde el "otro" es enemigo irreconciliable porque es distinto y, a riesgo que me consideren anti sionista, el éxito final es la creación del Estado de Israel. ¿Donde queda la infancia? ¿Donde el progreso de la sociedad moderna que rescató la infancia como un tiempo de juegos "inocentes"?
Amos Oz escribe extraordinariamente bien con frases hermosas que conmueven el corazón:
Amos Oz escribe extraordinariamente bien con frases hermosas que conmueven el corazón:
"Mi corazón, enjaulado en el pecho, se rió como una pantera en el sótano"
"...su risa luminosa, una risa que sólo tienen las chicas a las que les gusta ser chicas y que saben exactamente lo que es posible y lo que está perdido">/blockquote>
que expresa un amor infinito por los libros"No es con la nariz, sino a través de la piel como percibo los olores de una biblioteca antigua; una especie de espacio opresivo, meditativo, cargado de polvo de libros, más fino que cualquier otro polvo, mezclado con suaves exhalaciones de vejez que emanan del papel antiguo y del aroma de pegamentos viejos y recientes; los hay picantes, amargos, espesos, almendrados, otros agridulces, algunos elaborados con alcohol, o aquellos cuyo aroma se relaciona vagamente con el mundo de las algas y el yodo, o con insinuaciones del olor a plomo de los tintes espesos de la impresión, y el aroma del papel putrefacto, carcomido por la humedad y el moho, y del papel barato que se deshace. Y por otro lado están los perfumes ricos, extravagantes, unos olores mareantes que excitan el paladar y que emanan del papel selecto, de álbumes de países lejanos."
que reflexiona sobre el futuro:"La otra cara de lo que ha pasado es lo que no ha pasado". según la madre
"La otra cara de lo que ha pasado es lo que va a pasar". según el padre
"Lo contrario de lo que ha pasado es lo que pudo haber pasado de no haber sido por las mentiras y el miedo" según la chica que le gusta
y que abunda en las razones para la justa creación del Estado de Israel:"Porque nosotros somos pocos y llevamos la razón y siempre tuvimos razón pero fuimos pocos, rodeados por todos lados y sin un solo amigo en el mundo."¿Sin un solo amigo en el mundo?, ¿really.
December 13, 2020
In mai 1948, David Ben-Gurion a proclamat crearea Statului Israel, zona condusa incepand cu 1920
de Marea Britanie.
Este vara anului 1947 si un baiat de 12 ani povesteste despre ciocnirile dintre evrei si englezi si despre unele lucruri asa cum le intelege el : curaj, tradare, umilire, prietenia cu baietii evrei, dar si cu un soldat englez , despre inamicul din sanul comunitatii sale , dar si a națiunii conducătoare.
Mi-a placut cartea, pentru reflectiile ei si informatiile din istoria Israelului, pe care nu le cunoasteam.
"Dar ce am facut sa ii facem pe toti sa ne urasca?
Este, zise tata, o chestiune trista si obscura: in Polonia de exemplu, ne urau pentru ca eram diferiti, deoarece eram ciudati- vorbeam, mancam , ne imbracam altfel decat cei din jurul nostru. Cateva mile mai incolo, peste granita, in Germania, ne urau din motive total opuse. In Germania vorbeam, mancam ne purtam exact ca ceilalti, asa ca antisemitii au spus : "Ia uite cum se baga pe sub pielea noastra, de nici nu iti poti da seama care este evreu si care nu este!
Asa este soarta noastra, motivele de ura se schimba, dar ura o sa continue la nesfarsit!".
de Marea Britanie.
Este vara anului 1947 si un baiat de 12 ani povesteste despre ciocnirile dintre evrei si englezi si despre unele lucruri asa cum le intelege el : curaj, tradare, umilire, prietenia cu baietii evrei, dar si cu un soldat englez , despre inamicul din sanul comunitatii sale , dar si a națiunii conducătoare.
Mi-a placut cartea, pentru reflectiile ei si informatiile din istoria Israelului, pe care nu le cunoasteam.
"Dar ce am facut sa ii facem pe toti sa ne urasca?
Este, zise tata, o chestiune trista si obscura: in Polonia de exemplu, ne urau pentru ca eram diferiti, deoarece eram ciudati- vorbeam, mancam , ne imbracam altfel decat cei din jurul nostru. Cateva mile mai incolo, peste granita, in Germania, ne urau din motive total opuse. In Germania vorbeam, mancam ne purtam exact ca ceilalti, asa ca antisemitii au spus : "Ia uite cum se baga pe sub pielea noastra, de nici nu iti poti da seama care este evreu si care nu este!
Asa este soarta noastra, motivele de ura se schimba, dar ura o sa continue la nesfarsit!".
August 3, 2014
Despre esența trădării și absența cinismului Amos Oz scrie ca și cum prin gura unui copil ar vorbi Înțeleptul de pe Munte.
January 26, 2024
לסקירה מפורטת בעברית ואנגלית, קישור לבלוג שלי -
https://sivi-the-avid-reader.com/פנתר...
https://sivi-the-avid-reader.com/פנתר...
May 10, 2014
Отново бях с писателя с тихия уютен глас. Дори да разказва за тъжни/жестоки неща, пак е мек и топъл. А Амос Оз + детски глас – още по-добре! (сигурно само едно дете може да каже, че Хитлер е убил бабите, дядовците, чичовците и лелите му. Сякаш самият Хитлер е избивал…).
В началото си казах – всички сме чели/гледали как чуждестранни войници се сближават с местни деца (Афганистан, Ирак и т.н.). Затова не очаквах твърде много, мислех да прочета книгата бързо, защото не е с много страници. Но заради изживяването ѝ буква по буква четенето отне двойно повече време. За мен не се оказа от онези трогателни книжки за подрастващи деца, а доста повече.
Дори да звучат наивно, не мога да спра да се радвам на такива думи – „тих и мирен свят“; „няма срам и предателство“. Веднага си спомних за книгата „Как да излекуваме фанатик“. Там Амос Оз е изяснил, че не гледа с розови очила на сложните въпроси за мира, реалистично представя някои свои идеи. Но в художествената литература мисля, че може да си позволи всичко, дори идеализъм – тук е мястото за „няма врагове, нито битки“…
Още повече, че сега главният герой е дете, все още търсещо и мечтаещо. Ще започна обаче с бащата, доста интересен ми беше той (но и майката – добре се чувствах в това семейство).
„В гласа му имаше известна нерешителност и някаква среднощна нежност. А денем винаги говореше като съдия, който произнася присъда.“ „Татко рядко слагаше ръка на рамото ми.“
И все пак таткото търси начин да изрази “потулваната си обич“. Можем ли да му се сърдим за тази строгост и престореност през деня? Единственият от семейството оцелял от Холокоста (може би защото жертвите са били милиони, ни е писнало да слушаме за това?! Но той си е имал еднички родители…), дошъл в Новата Земя да строи настоящето и бъдещето, но … „Понякога те потъваха в тиха носталгия за родните си места. Запяваха песни на непознат за нас език, после ни ги превеждаха в общ смисъл, за да узнаем и ние, че е имало едно време реки и ливади, гори и поля, сламени покривки и пеещи в мъглата звънчета. Защото в Йерусалим познавахме само безплодните стърнища, опърлени от лятната жега…“
Много приятни изрази срещнах в тази книга, преди всичко описващи хората – „гневът на татко беше тих и книжен“.
Но също и истории-символи. Парчето дърво, пуснато в реката - чудни три страници! Понякога не обръщам внимание на такива символи в книгите. Но сега тази история ме потопи в себе си – хем не изглежда да е нещо съвсем ново като идея. „Кой би могъл да каже кога то стига най-далечната си точка и почва връщането си назад? Може би след десет години? Или седемдесет? Или след сто и седем?“
Обичам в сериозните книги да има и намигвания, усмихвания. Иронията тук не е постоянна, но се намесва навреме и уместно: „А ти, Бен Хур, имаш мания за преследване. За такива като теб има обширни статии в енциклопедията.“
Основната тема. Какво е да си предател. Спрямо какво/кого. По-малко предателство ли е да предаваш собствените си гласове. Или пак в "стил Амос": „Който принадлежи, става предател.“
Ето го и „врагът“:
„Той беше доста едър и висок, един грамаден дундьо, мек и нежен.“ „Самотен и нежен враг.“
И прошката.
„- Ами ако германците дойдат да ни ни молят да им простим?
- Това е по-трудно – каза мама. – Ще трябва да почакат. Може би след много, много години. Може би ти ще им простиш. Аз обаче не мога.“
Към стр. 100 вече на всяка страница спирах и преписвах. Пак мечти! Давай, Амос! В книгите всичко може – за да се разлее от там и в живота! Нека го има написано това, нека се чете, дори и да е утопично!
„Защо не можехме поне веднъж да се съберем в задната зала на кафене „Ориент палас“ – сержант Дънлоп, мама, татко, Бен Гурион, Бен Хур, Ярдена, главният мюфтия хаджи Амин, учителят господин Гихон, водачите на Съпротивата, господин Лазарус и британският комисар, всички до един, дори Чита с майка си и двамата си бащи. Да се съберем и да си поприказваме за час-два. Да се разберем най-после, да си направим взаимни отстъпки, да се помирим и да си простим. Защо не можехме заедно да идем там, на брега на онази река, и да проверим дали парчето синя дъска не се е върнало?“
Как естествено момчето смесва всичко – и общия исторически/национален проблем, и личните си междуприятелски и семейни терзания… И много добре, че детето не е идеализирано – т.е. Оз да е влял механично всичките си мечти и идеи в него. Въпреки колебанията си и приятелските срещи с „врага“ Профи все пак продължава да „шпионира лошите“, да си представя бомби в английския кралския двор…
Чрез детската организация за „съпротива“ обаче авторът ни припомня познатите „дупки“ в политиката: „Ще реорганизирам командването из основи. Ще поставя Бен Хур на мястото му. Ще разпусна Отдела за вътрешна сигурност, ще намеря начин да не се допуска вземането на тиранични и своеволни реше��ия и да се предпазят бойците от междуособици и злоба.“
Да се върна на семейството в книгата.
В случая изобщо не разсъждавам над това какво е лъжа. По-скоро ми направи впечатление как общуват в семейството. Може бащата да е по-затворен, може двамата родители да имат противоположни мнения понякога. Но все пак се разговаря (е, да, на една жена никога не ѝ стига). В една мека атмосфера на взаимно съобразяване и грижа. И дори след време порасналото дете да има трето мнение по даден въпрос, пак мисля, че е за предпочитане да се разговаря с мама и татко в детските години. И да, най-важното - да се играе!
Таткото не е играл с детето си, но пътища за близост има, дори и чрез мъката, размита в радостта от създаването на Държавата Израел.
„И изведнъж ме прегърна, но не нежно, а страшно силно. В тъмното неволно го ударих с ръка по слепоочието и вместо очилата му пръстите ми напипаха сълзите му. Никога не бях виждал баща ми да плаче. Всъщност аз и тогава не го видях. Само лявата ми ръка го видя.“
Какви страници следват! За КНИГИТЕ в дома на семейството! Започва се на стр. 106 и чаааак до 115! Макар да ми напомня на една книга на Селинджър (стая-библиотека от земята до тавана) и нямам (почти) нищо общо с трупането на книги, пак са „зарибяващи“ тези десетина страници. Сигурно за всеки книголюбител ще е интересно.
„И до ден днешен, ако ме заведете в някоя стая с вързани очи и запушени уши, безпогрешно и без всякакво колебание ще разпозная дали тя е претъпкана с книги.“
Ентусиазирана след всички тези страници за Книгите, Оз пак изненадва с „номер“! Удивява ме неговата склонност всичко да погледне от различни страни. Много силна сцена с бащата последва… Трябва да се внимава с всякакъв вид „фанатизъм“, дори и книжен. ;)
По отношение на тази книга обаче съм „фанатик“ – само 170 страници, а плътно всичко е като за мен. Дори готвенето?! В живота и в книгите не се интересувам от храни, кулинария (досега само Салман Рушди ме е карал да пробвам нещо кулинарно, описано в книга). Как го направи Амос Оз сега? Мисля, че знам – по най-обикновен начин. След приготвяне на едно обикновено ястие положението беше такова:
„Целият апартамент потръпна учуден от букета вкусни миризми, който се разнасяше от кухнята и проникваше до всяко ъгълче като подмолна бунтовна организация. В този дом не са се разнасяли такива аромати, откакто е бил построен.“
Жените, любовта, кухнята. Друга тема. Но често „изследвам“ един автор за отношението му към жените/секса. Ако мога да нарека Милан Кундера „циничен сексолог“ (в положителен смисъл), Амос Оз според мен е „нежен еротúк“.
Все повече от мен изчезва онова популярно противопоставяне мъже-жени. Но все пак забелязвам, че ме радват верни неща, изречени от жени за мъже (а и в случая авторът е мъж).
Мисля, че Ярдена беше ключов герой, създаден от Оз със стандартната цел в един момчешки роман. Доста по-голяма от него, тя беше нужното еротично присъствие, но и онзи външен възрастен, който понякога може да насочи по-добре от мама и татко. При срещата след години пак си е останала мъдра. „Обратното на това, което се е случило, е онова, което е можело да се случи, ако ги нямаше лъжите и страхът.“
Доста мои мисли споделих, много дълги цитати преписах, но най-ценно често е краткото. От тази книга ще запомня „… усмивка, която сама не знае, че е усмивка.“
Само 30-на страници преди края погледнах задната корица – не бях я чела. „При посещението си в България през 2009-а Оз нарече „Пантера в приземието“ „най-честната ми книга.“ Много ми е интересно самите автори като разказват за книгите си. И е точно така – „честна“ книга е (освен всичко останало).
ЗАГЛАВИЕТО - обичам да е многосмислено и да се споменава в книгата. Винаги пантера в приземието, но може да е и щастлива пантера, и замаяна пантера…
КРАЯТ - харесва ми една книга да завършва с въпрос.
В началото си казах – всички сме чели/гледали как чуждестранни войници се сближават с местни деца (Афганистан, Ирак и т.н.). Затова не очаквах твърде много, мислех да прочета книгата бързо, защото не е с много страници. Но заради изживяването ѝ буква по буква четенето отне двойно повече време. За мен не се оказа от онези трогателни книжки за подрастващи деца, а доста повече.
Дори да звучат наивно, не мога да спра да се радвам на такива думи – „тих и мирен свят“; „няма срам и предателство“. Веднага си спомних за книгата „Как да излекуваме фанатик“. Там Амос Оз е изяснил, че не гледа с розови очила на сложните въпроси за мира, реалистично представя някои свои идеи. Но в художествената литература мисля, че може да си позволи всичко, дори идеализъм – тук е мястото за „няма врагове, нито битки“…
Още повече, че сега главният герой е дете, все още търсещо и мечтаещо. Ще започна обаче с бащата, доста интересен ми беше той (но и майката – добре се чувствах в това семейство).
„В гласа му имаше известна нерешителност и някаква среднощна нежност. А денем винаги говореше като съдия, който произнася присъда.“ „Татко рядко слагаше ръка на рамото ми.“
И все пак таткото търси начин да изрази “потулваната си обич“. Можем ли да му се сърдим за тази строгост и престореност през деня? Единственият от семейството оцелял от Холокоста (може би защото жертвите са били милиони, ни е писнало да слушаме за това?! Но той си е имал еднички родители…), дошъл в Новата Земя да строи настоящето и бъдещето, но … „Понякога те потъваха в тиха носталгия за родните си места. Запяваха песни на непознат за нас език, после ни ги превеждаха в общ смисъл, за да узнаем и ние, че е имало едно време реки и ливади, гори и поля, сламени покривки и пеещи в мъглата звънчета. Защото в Йерусалим познавахме само безплодните стърнища, опърлени от лятната жега…“
Много приятни изрази срещнах в тази книга, преди всичко описващи хората – „гневът на татко беше тих и книжен“.
Но също и истории-символи. Парчето дърво, пуснато в реката - чудни три страници! Понякога не обръщам внимание на такива символи в книгите. Но сега тази история ме потопи в себе си – хем не изглежда да е нещо съвсем ново като идея. „Кой би могъл да каже кога то стига най-далечната си точка и почва връщането си назад? Може би след десет години? Или седемдесет? Или след сто и седем?“
Обичам в сериозните книги да има и намигвания, усмихвания. Иронията тук не е постоянна, но се намесва навреме и уместно: „А ти, Бен Хур, имаш мания за преследване. За такива като теб има обширни статии в енциклопедията.“
Основната тема. Какво е да си предател. Спрямо какво/кого. По-малко предателство ли е да предаваш собствените си гласове. Или пак в "стил Амос": „Който принадлежи, става предател.“
Ето го и „врагът“:
„Той беше доста едър и висок, един грамаден дундьо, мек и нежен.“ „Самотен и нежен враг.“
И прошката.
„- Ами ако германците дойдат да ни ни молят да им простим?
- Това е по-трудно – каза мама. – Ще трябва да почакат. Може би след много, много години. Може би ти ще им простиш. Аз обаче не мога.“
Към стр. 100 вече на всяка страница спирах и преписвах. Пак мечти! Давай, Амос! В книгите всичко може – за да се разлее от там и в живота! Нека го има написано това, нека се чете, дори и да е утопично!
„Защо не можехме поне веднъж да се съберем в задната зала на кафене „Ориент палас“ – сержант Дънлоп, мама, татко, Бен Гурион, Бен Хур, Ярдена, главният мюфтия хаджи Амин, учителят господин Гихон, водачите на Съпротивата, господин Лазарус и британският комисар, всички до един, дори Чита с майка си и двамата си бащи. Да се съберем и да си поприказваме за час-два. Да се разберем най-после, да си направим взаимни отстъпки, да се помирим и да си простим. Защо не можехме заедно да идем там, на брега на онази река, и да проверим дали парчето синя дъска не се е върнало?“
Как естествено момчето смесва всичко – и общия исторически/национален проблем, и личните си междуприятелски и семейни терзания… И много добре, че детето не е идеализирано – т.е. Оз да е влял механично всичките си мечти и идеи в него. Въпреки колебанията си и приятелските срещи с „врага“ Профи все пак продължава да „шпионира лошите“, да си представя бомби в английския кралския двор…
Чрез детската организация за „съпротива“ обаче авторът ни припомня познатите „дупки“ в политиката: „Ще реорганизирам командването из основи. Ще поставя Бен Хур на мястото му. Ще разпусна Отдела за вътрешна сигурност, ще намеря начин да не се допуска вземането на тиранични и своеволни реше��ия и да се предпазят бойците от междуособици и злоба.“
Да се върна на семейството в книгата.
В случая изобщо не разсъждавам над това какво е лъжа. По-скоро ми направи впечатление как общуват в семейството. Може бащата да е по-затворен, може двамата родители да имат противоположни мнения понякога. Но все пак се разговаря (е, да, на една жена никога не ѝ стига). В една мека атмосфера на взаимно съобразяване и грижа. И дори след време порасналото дете да има трето мнение по даден въпрос, пак мисля, че е за предпочитане да се разговаря с мама и татко в детските години. И да, най-важното - да се играе!
Таткото не е играл с детето си, но пътища за близост има, дори и чрез мъката, размита в радостта от създаването на Държавата Израел.
„И изведнъж ме прегърна, но не нежно, а страшно силно. В тъмното неволно го ударих с ръка по слепоочието и вместо очилата му пръстите ми напипаха сълзите му. Никога не бях виждал баща ми да плаче. Всъщност аз и тогава не го видях. Само лявата ми ръка го видя.“
Какви страници следват! За КНИГИТЕ в дома на семейството! Започва се на стр. 106 и чаааак до 115! Макар да ми напомня на една книга на Селинджър (стая-библиотека от земята до тавана) и нямам (почти) нищо общо с трупането на книги, пак са „зарибяващи“ тези десетина страници. Сигурно за всеки книголюбител ще е интересно.
„И до ден днешен, ако ме заведете в някоя стая с вързани очи и запушени уши, безпогрешно и без всякакво колебание ще разпозная дали тя е претъпкана с книги.“
Ентусиазирана след всички тези страници за Книгите, Оз пак изненадва с „номер“! Удивява ме неговата склонност всичко да погледне от различни страни. Много силна сцена с бащата последва… Трябва да се внимава с всякакъв вид „фанатизъм“, дори и книжен. ;)
По отношение на тази книга обаче съм „фанатик“ – само 170 страници, а плътно всичко е като за мен. Дори готвенето?! В живота и в книгите не се интересувам от храни, кулинария (досега само Салман Рушди ме е карал да пробвам нещо кулинарно, описано в книга). Как го направи Амос Оз сега? Мисля, че знам – по най-обикновен начин. След приготвяне на едно обикновено ястие положението беше такова:
„Целият апартамент потръпна учуден от букета вкусни миризми, който се разнасяше от кухнята и проникваше до всяко ъгълче като подмолна бунтовна организация. В този дом не са се разнасяли такива аромати, откакто е бил построен.“
Жените, любовта, кухнята. Друга тема. Но често „изследвам“ един автор за отношението му към жените/секса. Ако мога да нарека Милан Кундера „циничен сексолог“ (в положителен смисъл), Амос Оз според мен е „нежен еротúк“.
Все повече от мен изчезва онова популярно противопоставяне мъже-жени. Но все пак забелязвам, че ме радват верни неща, изречени от жени за мъже (а и в случая авторът е мъж).
Мисля, че Ярдена беше ключов герой, създаден от Оз със стандартната цел в един момчешки роман. Доста по-голяма от него, тя беше нужното еротично присъствие, но и онзи външен възрастен, който понякога може да насочи по-добре от мама и татко. При срещата след години пак си е останала мъдра. „Обратното на това, което се е случило, е онова, което е можело да се случи, ако ги нямаше лъжите и страхът.“
Доста мои мисли споделих, много дълги цитати преписах, но най-ценно често е краткото. От тази книга ще запомня „… усмивка, която сама не знае, че е усмивка.“
Само 30-на страници преди края погледнах задната корица – не бях я чела. „При посещението си в България през 2009-а Оз нарече „Пантера в приземието“ „най-честната ми книга.“ Много ми е интересно самите автори като разказват за книгите си. И е точно така – „честна“ книга е (освен всичко останало).
ЗАГЛАВИЕТО - обичам да е многосмислено и да се споменава в книгата. Винаги пантера в приземието, но може да е и щастлива пантера, и замаяна пантера…
КРАЯТ - харесва ми една книга да завършва с въпрос.
February 13, 2021
I was waiting for something to happen in this book, but the only thing that happened is that I finished it.
July 7, 2022
O altă carte despre trădare - temă la care Amos Oz va reveni. Scriitorul va vorbi despre trădare în conferințe, o va aprofunda în cărți (Iuda), pentru că în ea își regăsește propria copilărie (știm asta din conferințele publicate sub forma eseurilor).
Ce este trădarea? Trădarea este atunci când îți iubești dușmanul (cel colectiv, pe care toți cei din propriul neam au datoria să îl urască). Aceasta este trădarea care i se reproșează micului Profy, la judecata la care îl supun partizanii de luptă subterană, cu puțin timp înainte ca Israelul să fie proclamat stat independent în cadrul Palestinei britanice. El este acuzat că își iubește dușmanul (un ofițer britanic blând, simpatizant al evreilor, fascinat de limba și cultura ebraice, care îi cere copilului Profy -salvat de pe străzile Ierusalimului și predat părinților în toiul nopții- meditații de limbă ebraică, ceea ce copilul acceptă doar cu gândul la spionaj, pentru a smulge informații strategice de la inamic, într-un mod care nu doar că se va întoarce împotriva lui, în ochii găștii de cartier, dar îl va dezarma sufletește complet, căci Profy sfârșește prin a se împrieteni cu dușmanul).
Războiul cu inamicul britanic este doar în capul copilului, percepțiile lui hiperbolizate ridică fleacul la rang de eveniment, ca într-un teatru al umbrelor. La 8 ani, o noapte de dragoste poate fi percepută auditiv ca ajutor dat unui rănit pe frontul de luptă. Inocența și naivitatea copilului duc în derizoriu temele grave, războinice, ale adulților. Pasajele lirice abundă, mi s-a părut cel mai poetic roman Oz, citit până acum.
Ideile despre trădare și ură, ca și despre relațiile de familie, încă nu s-au cristalizat, aici, dar ele se întrevăd, deja, încolțind. Tatăl îl povățuiește pe fiu că evreii ar trebui să și-i facă prieteni nu atât pe europeni (care i-au azvârlit din țările lor), cât pe arabi, aceștia din urmă fiind singurele lor rude de sânge.
Ajungem, astfel, la tema familiei, pe care Oz însuși o declară ca fiind centrală, în toate cărțile lui. Întrucât este, mai exact, vorba despre familiile nefericite, se înțelege motivul pentru care evreii și arabii rămân încleștați în conflict: iubirea-ura specifică familiilor, adică...trădarea.
Ce este trădarea? Trădarea este atunci când îți iubești dușmanul (cel colectiv, pe care toți cei din propriul neam au datoria să îl urască). Aceasta este trădarea care i se reproșează micului Profy, la judecata la care îl supun partizanii de luptă subterană, cu puțin timp înainte ca Israelul să fie proclamat stat independent în cadrul Palestinei britanice. El este acuzat că își iubește dușmanul (un ofițer britanic blând, simpatizant al evreilor, fascinat de limba și cultura ebraice, care îi cere copilului Profy -salvat de pe străzile Ierusalimului și predat părinților în toiul nopții- meditații de limbă ebraică, ceea ce copilul acceptă doar cu gândul la spionaj, pentru a smulge informații strategice de la inamic, într-un mod care nu doar că se va întoarce împotriva lui, în ochii găștii de cartier, dar îl va dezarma sufletește complet, căci Profy sfârșește prin a se împrieteni cu dușmanul).
Războiul cu inamicul britanic este doar în capul copilului, percepțiile lui hiperbolizate ridică fleacul la rang de eveniment, ca într-un teatru al umbrelor. La 8 ani, o noapte de dragoste poate fi percepută auditiv ca ajutor dat unui rănit pe frontul de luptă. Inocența și naivitatea copilului duc în derizoriu temele grave, războinice, ale adulților. Pasajele lirice abundă, mi s-a părut cel mai poetic roman Oz, citit până acum.
Ideile despre trădare și ură, ca și despre relațiile de familie, încă nu s-au cristalizat, aici, dar ele se întrevăd, deja, încolțind. Tatăl îl povățuiește pe fiu că evreii ar trebui să și-i facă prieteni nu atât pe europeni (care i-au azvârlit din țările lor), cât pe arabi, aceștia din urmă fiind singurele lor rude de sânge.
Ajungem, astfel, la tema familiei, pe care Oz însuși o declară ca fiind centrală, în toate cărțile lui. Întrucât este, mai exact, vorba despre familiile nefericite, se înțelege motivul pentru care evreii și arabii rămân încleștați în conflict: iubirea-ura specifică familiilor, adică...trădarea.
May 1, 2014
Una novela entre la infancia y la vida adulta, entre la prisa por contarlo todo o la contención que sólo provoca el silencio. Oz relata la vida de un chico que se hace amigo de un oficial británico antes de que las tropas inglesas abandonen el protectorado de Israel y dejen a su suerte a los judíos en su tensa relación con los árabes. Cobijada en esta historia se encuentra una narración compuesta por la nostalgia y por lo que, aunque esté presente ante los ojos, se oculta, se esconde, como la mirada del chico al espiar a la hermana mayor de su amigo, Yardena, como el relato de una persiana que llevada por un río aparece y desaparece ante los ojos que la aguardan, como el raro objeto que escondido entre los libros de una biblioteca está a punto de ser revelado y finalmente, como Yerdena misma que una noche, entre susurros y gemidos se descubre ante el chico que la ama o desea. Contención. Esa es la palabra para definir a esta pantera en el sótano. Lo que no es y es o no es por miedo. Estupenda novela con un tono infantil que también lleva a plantear esa burla de que la literatura infantil o juvenil es sólo para niños. Aquí hay un niño y un tono completamente infantil y ¿por qué nadie la considera literatura juvenil?
May 26, 2019
Sıkmayan, mesajı net olan güzel bir kısa roman. Amos Oz İsrail'in en iyi yazarlarından gerçekten. Savaş karşıtı kişiliği ve yazılarındaki bu doğrultuda mesajlar oldukça hoş.
Kitapta İngiliz işgalindeki Kudüs'te yahudi bir çocuğun gözünden yaşananlar verilmiş. Vaadedilmiş topraklarına Hitler zulmünden kaçıp gelen bu insanlar ve oradaki Arap halk arasındaki durum bence çok doğru yansıtılmamış fakat bir çocuğun gözünden olaylara baktığımız için mazur görebilirim.
Akıcı bir kitap. Mutlaka okuyun diyemem ama fena değildi.
Kitapta İngiliz işgalindeki Kudüs'te yahudi bir çocuğun gözünden yaşananlar verilmiş. Vaadedilmiş topraklarına Hitler zulmünden kaçıp gelen bu insanlar ve oradaki Arap halk arasındaki durum bence çok doğru yansıtılmamış fakat bir çocuğun gözünden olaylara baktığımız için mazur görebilirim.
Akıcı bir kitap. Mutlaka okuyun diyemem ama fena değildi.
July 5, 2017
Although seemingly a light read, "Panther in the basement" deals with serious topics such as betrayal, the British mandate and the creation of the state of Israel, seen through the eyes of a 12-year-old whose mature yet innocent perspective on life is endearing.
The book is structured as a recollection of childhood events around an important moment in the history of Israel, resembling thus "A tale of love and darkness", which is by far my favorite of Amos Oz's books.
The book is structured as a recollection of childhood events around an important moment in the history of Israel, resembling thus "A tale of love and darkness", which is by far my favorite of Amos Oz's books.
November 27, 2016
Divan i izvrstan, kao i uvijek.
Ako smijem reći, u ovoj me je knjizi malo podsjetio na Ericha Kästnera i njegovu knjigu "Kad sam bio mali dječak". I zaista, u mnogim su "stvarima", životnim događajima, obilježjima, čak osjećajima, njih dvojica slični.
Amos Oz, dragi Amos Oz. Nakon svake pročitane knjige grlim ga u mislima. I ovaj put, da.
Ako smijem reći, u ovoj me je knjizi malo podsjetio na Ericha Kästnera i njegovu knjigu "Kad sam bio mali dječak". I zaista, u mnogim su "stvarima", životnim događajima, obilježjima, čak osjećajima, njih dvojica slični.
Amos Oz, dragi Amos Oz. Nakon svake pročitane knjige grlim ga u mislima. I ovaj put, da.
May 14, 2024
Happy to note that this short novel strikes me as being as wonderful as when I first read it decades ago, which of course doesn’t always happen! It’s a shame Oz never got that Nobel. Here he writes a version of his childhood that combines innocence with intelligence, a summer of being twelve years old and trying to both understand and take part in the great world around us in particularly extraordinary circumstances.
It is 1947, what would be the last full year of the British Mandate for Palestine. The Underground is fighting the British army, trying to push them out so they can establish (re-establish) a Hebrew State. Proffy, short for Professor, is a studious boy in Jerusalem who has formed a “guerrilla cell” with two friends, which they play at quite seriously. Proffy is caught out after curfew one night by a British soldier, another studious fellow who wants to improve his Hebrew, having learned an impressively “rococo” version from studying Biblical Hebrew. Proffy, telling himself he can discover military secrets through such a friendship, yet also obviously fond of the man, begins meeting the soldier to exchange Hebrew and English lessons. His friends take a dim view however: “I have been called a traitor many times in my life. The first time was when I was twelve and a quarter…” the book begins.
At home, Proffy’s parents are actual members of the Jewish underground, having both escaped Eastern Europe as young adults before the Holocaust but the rest of their families having stayed and been murdered. They are of course deeply affected by this, and by the world history of persecution of the Jews. Proffy is baffled by this reality. “What have we done to make them so angry?” he asks. His mother replies, “It’s because we have always been in the right. They can’t forgive us that we’ve never hurt a fly.” His father’s suggestion: “That is our fate: the excuses for hatred change but the hatred itself continues forever… We must not be weak.” Proffy thinks, “It follows that it is definitely not worth being in the right. I don’t hurt a fly either. But from now on a new age will start: the age of the panther.”
Oz, a co-founder of the Israeli peace movement and strong supporter of a Palestinian state existing alongside Israel in peace, was indeed called a traitor by opponents of his politics (though he always believed in Israel, and argued boycotts of Israel and blacklisting of Israelis were counterproductive, and anyway and so on…). His politics come through often here, as in how he writes that everything has at least two sides - except a shadow. Coming right after he has mused on the phrase “shadow of death”, the implications ring strongly. Or in how he writes the British soldier as supporting a Jewish state while also feeling sorry for the local Arabs, who he says may come to replace the Jews as a persecuted people. Or in how he has the friend condemning Proffy as a traitor say, “It’s because you love the enemy, Proffy. Loving the enemy is worse than betraying secrets. Loving the enemy is the height of treachery.”
The final pages bring two gut punches. We get Proffy’s memory of the night that the United Nations passed the Partition Plan that would have established both a Palestinian and a Jewish state in what had been the British Mandate. His father wakes him up after hearing the news, and tells him things, personal stories of his family’s persecution in Poland, traumas that were never talked about normally. And then he says:
And on the very last page, years later. Proffy bumps into an acquaintance from these old days and asks, somewhat quixotically, what is the opposite of what has really happened? “The opposite of what has happened is what might have happened if it weren’t for lies and fear,” she replies.
It is 1947, what would be the last full year of the British Mandate for Palestine. The Underground is fighting the British army, trying to push them out so they can establish (re-establish) a Hebrew State. Proffy, short for Professor, is a studious boy in Jerusalem who has formed a “guerrilla cell” with two friends, which they play at quite seriously. Proffy is caught out after curfew one night by a British soldier, another studious fellow who wants to improve his Hebrew, having learned an impressively “rococo” version from studying Biblical Hebrew. Proffy, telling himself he can discover military secrets through such a friendship, yet also obviously fond of the man, begins meeting the soldier to exchange Hebrew and English lessons. His friends take a dim view however: “I have been called a traitor many times in my life. The first time was when I was twelve and a quarter…” the book begins.
At home, Proffy’s parents are actual members of the Jewish underground, having both escaped Eastern Europe as young adults before the Holocaust but the rest of their families having stayed and been murdered. They are of course deeply affected by this, and by the world history of persecution of the Jews. Proffy is baffled by this reality. “What have we done to make them so angry?” he asks. His mother replies, “It’s because we have always been in the right. They can’t forgive us that we’ve never hurt a fly.” His father’s suggestion: “That is our fate: the excuses for hatred change but the hatred itself continues forever… We must not be weak.” Proffy thinks, “It follows that it is definitely not worth being in the right. I don’t hurt a fly either. But from now on a new age will start: the age of the panther.”
Oz, a co-founder of the Israeli peace movement and strong supporter of a Palestinian state existing alongside Israel in peace, was indeed called a traitor by opponents of his politics (though he always believed in Israel, and argued boycotts of Israel and blacklisting of Israelis were counterproductive, and anyway and so on…). His politics come through often here, as in how he writes that everything has at least two sides - except a shadow. Coming right after he has mused on the phrase “shadow of death”, the implications ring strongly. Or in how he writes the British soldier as supporting a Jewish state while also feeling sorry for the local Arabs, who he says may come to replace the Jews as a persecuted people. Or in how he has the friend condemning Proffy as a traitor say, “It’s because you love the enemy, Proffy. Loving the enemy is worse than betraying secrets. Loving the enemy is the height of treachery.”
The final pages bring two gut punches. We get Proffy’s memory of the night that the United Nations passed the Partition Plan that would have established both a Palestinian and a Jewish state in what had been the British Mandate. His father wakes him up after hearing the news, and tells him things, personal stories of his family’s persecution in Poland, traumas that were never talked about normally. And then he says:
“But from now on there will be a Hebrew State.” And suddenly he hugged me, not gently but almost violently. In the dark my hand hit his high brow, and instead of glasses my fingers found his tears. I never saw my father cry, either before that night or since.
And on the very last page, years later. Proffy bumps into an acquaintance from these old days and asks, somewhat quixotically, what is the opposite of what has really happened? “The opposite of what has happened is what might have happened if it weren’t for lies and fear,” she replies.
June 17, 2021
"Così ricordo Gerusalemme nell'ultima estate del mandato britannico: una città di pietra disseminata per i pendii delle colline. Nemmeno una città vera e propria, piuttosto grappoli di case sparute interrotti da campi di sterpaglie e rocce. Agli incroci delle strade passavano ogni tanto dei mezzi corazzati inglesi con i finestrini quasi del tutto oscurati, come degli occhi abbagliati dalla luce, e le canne delle mitragliatrici puntate in avanti come delle dita minacciose: Altolà!".
Questo romanzo è ambientato a Gerusalemme nel 1947, alle soglie della creazione dello Stato di Israele, avvenuta nel 1948, dopo la scadenza del mandato di occupazione britannico, con la ripartizione della Palestina in due stati indipendenti, uno ebreo e uno arabo.
È la storia vista e raccontata con la voce di un bambino ebreo di dodici anni che una volta cresciuto ha voluto condividerla col resto del mondo.
È la storia di un'amicizia tra un ragazzo e il suo "nemico", quel tenente Dunlop che lo recupera durante il coprifuoco serale e lo riaccompagna a casa.
Comincia così una frequentazione fatta di scambi culturali reciproci, di riflessione, confronto e crescita.
"E lui? Perché non mi ha mai scritto? Perché non poteva. In fondo non sapeva nemmeno come mi chiamavano. - Sono Profi - avevo detto, - un ebreo della terra d'Israele -".
Questo romanzo è ambientato a Gerusalemme nel 1947, alle soglie della creazione dello Stato di Israele, avvenuta nel 1948, dopo la scadenza del mandato di occupazione britannico, con la ripartizione della Palestina in due stati indipendenti, uno ebreo e uno arabo.
È la storia vista e raccontata con la voce di un bambino ebreo di dodici anni che una volta cresciuto ha voluto condividerla col resto del mondo.
È la storia di un'amicizia tra un ragazzo e il suo "nemico", quel tenente Dunlop che lo recupera durante il coprifuoco serale e lo riaccompagna a casa.
Comincia così una frequentazione fatta di scambi culturali reciproci, di riflessione, confronto e crescita.
"E lui? Perché non mi ha mai scritto? Perché non poteva. In fondo non sapeva nemmeno come mi chiamavano. - Sono Profi - avevo detto, - un ebreo della terra d'Israele -".
June 4, 2013
Когато врагът е приятел: http://knigolandia.info/book-review/p...
Амос Оз е единственият писател, който може да разказва все за себе си и своя живот и да не доскучава за миг. Той умее по великолепен начин да вплита в спомените си (макар да мисля, че сигурно си и доизмисля) съдбата на цяла една нова нация, сбираща се от целия свят и отстояваща желанието си за самостойно съществуване. Хич не ща да се замесвам с темата дали това, което се случва в края на 40-те години е правилно или не, особено на фона на последвалото жестоко отношение на евреите към палестинското население, но самият Амос Оз е от малкото общественици, които открито заемат непопулярни позиции по отношение на тази щекотлива тема. А в красивата и кратка “Пантера в приземието” той описва едно фантастично от наша гледна точка детство, в което патрулиращите по улиците британски войници са нарочени за врагове, а в къщите се шептят приказки за самостоятелната държава, която трябва да бъде извоювана срещу всички.
Издателство "Милениум"
http://knigolandia.info/book-review/p...
Амос Оз е единственият писател, който може да разказва все за себе си и своя живот и да не доскучава за миг. Той умее по великолепен начин да вплита в спомените си (макар да мисля, че сигурно си и доизмисля) съдбата на цяла една нова нация, сбираща се от целия свят и отстояваща желанието си за самостойно съществуване. Хич не ща да се замесвам с темата дали това, което се случва в края на 40-те години е правилно или не, особено на фона на последвалото жестоко отношение на евреите към палестинското население, но самият Амос Оз е от малкото общественици, които открито заемат непопулярни позиции по отношение на тази щекотлива тема. А в красивата и кратка “Пантера в приземието” той описва едно фантастично от наша гледна точка детство, в което патрулиращите по улиците британски войници са нарочени за врагове, а в къщите се шептят приказки за самостоятелната държава, която трябва да бъде извоювана срещу всички.
Издателство "Милениум"
http://knigolandia.info/book-review/p...
July 22, 2011
Carino, carino. Libercolo letto in un giorno, a letto con un virus che impedisce di fare molto altro. Mi è piaciuto, l'aggettivo che userei è "tenero." E' molto tenero, molto dolce, ti scalda il cuore seguire le gesta di questo undicenne intelligente e un po' nerd, che nel 1947 decide di imparare l'inglese da un soldato britannico, meritandosi l'appellativo di traditore da parte dei suoi amici nazionalisti. Bella anche la galleria di personaggi malinconici che popolano la futura Israele di quegli anni, come il sarto berlinese, o il soldato stesso, che è tutto fuorché minaccioso, i genitori, ragionevoli e allo stesso tempo combattivi dopo l'umiliazione di millenni. Bello, un inno all'apertura verso l'Altro e all'innocenza infantile. Un po' mi rivedo in questo moccioso che ama la geografia e si fa un sacco di viaggi mentali, sarà per quello che l'ho letto in fretta - io a dodici anni ero uguale!
April 24, 2014
Táto kniha patrí do kategórie, o ktorej má čitateľ vzhľadom na jej útlosť prvotnú predstavu, že mu jej čítanie vyplní maximálne tak dve až tri hodinky čitateľského života. Skutočnosť je však iná. Kniha dokonale klame telom. Skrýva v sebe totižto text, ku ktorému sa precízne čítajúci musí navracať aj niekoľko dní.Je prosto ako lavór s teplou vodou, v ktorom si chce človek po ťažkom dni zmáčať unavené nohy. Domnieva sa, že vody v lavóre je tak akurát, no skutočnosť ukáže, že po ponorení nôh, voda preteká cez okraj. Presne tak sa prelieva aj príbeh Pantera v podzemí. Neponúka len lyrické rozprávanie, núti premýšľať a vzbudzuje záujem o ďalšie informácie, a to aj historicko-politického charakteru.
Čítajte viac: http://jozefkuric.blog.sme.sk/c/35450...
Čítajte viac: http://jozefkuric.blog.sme.sk/c/35450...
May 15, 2017
Charming and well written, Panther In the Basement deals with very adult subject matters, through the eyes of an intelligent and imaginative 12 year old named Proffy. The many faces of conflict in the formative years of the Hebrew State are all here as characters and the story has a large overarching themes of honor, honesty and nationalism.
January 24, 2019
Briljant verhaal in een briljante taal.
"Wat is de andere kant van wat werkelijk geweest is?
Mijn moeder zei altijd; de andere kant van wat geweest is, is wat niet geweest is.
En mijn vader: de andere kant van wat geweest is, is wat nog komt.
(...) veertien jaar later, heb ik het aan Jardena gevraagd. In plaats van mij te antwoorden, barstte ze uit in haar klaterende lach, de lach die alleen meisjes hebben die graag meisjes willen zijn en heel precies weten wat wel en wat niet meer kan, stak een sigaret op en zei: het omgekeerde van wat geweest is, is wat er had kunnen zijn als er geen leugens en angst hadden bestaan." p 172
"Wat is de andere kant van wat werkelijk geweest is?
Mijn moeder zei altijd; de andere kant van wat geweest is, is wat niet geweest is.
En mijn vader: de andere kant van wat geweest is, is wat nog komt.
(...) veertien jaar later, heb ik het aan Jardena gevraagd. In plaats van mij te antwoorden, barstte ze uit in haar klaterende lach, de lach die alleen meisjes hebben die graag meisjes willen zijn en heel precies weten wat wel en wat niet meer kan, stak een sigaret op en zei: het omgekeerde van wat geweest is, is wat er had kunnen zijn als er geen leugens en angst hadden bestaan." p 172
August 13, 2020
Citită în iulie, dar am uitat să o pun și aici :D
Cartea are note autobiografice. Micul Profi împreună cu familia lui a trecut prin momente de tensiune, de căutare a libertății și, pe parcursul întâmplărilor, Profi se întreba: ,,Dar ce am făcut, de ce ne urăsc toți?". E o lectura minunată pentru cei pasionați de literatură, istorie și pentru cei care își doresc o lectură ușoară, dar și presărată cu multă profunzime. ^^
Cartea are note autobiografice. Micul Profi împreună cu familia lui a trecut prin momente de tensiune, de căutare a libertății și, pe parcursul întâmplărilor, Profi se întreba: ,,Dar ce am făcut, de ce ne urăsc toți?". E o lectura minunată pentru cei pasionați de literatură, istorie și pentru cei care își doresc o lectură ușoară, dar și presărată cu multă profunzime. ^^
September 19, 2022
I wish there were negative stars to give this WRETCHED book.
June 6, 2013
Erez Israel, 1947: Profus, 12 Jahre alt, hat mit zwei Freunden eine Untergrundorganisation gegründet, deren Ziel es ist, die Briten aus Israel zu vertreiben. Doch zufällig lernt er einen britischen Soldaten kennen den er immer wieder trifft, um sich gegenseitig hebräisch und englisch beizubringen. Profus' Sympathien für den Briten verwirren ihn: Es ist der Feind, ihn kann man nicht mögen, nein, man darf es nicht. Und so macht er sich vor, ihn nur zu treffen um ihn auszuhorchen.
Auch wenn durch das Alter des Protagonisten suggeriert wird, es handle sich um ein Kinderbuch, ist es wohl eher für Jugendliche und Erwachsene, denn erzählt wird es von Profus' Jahrzehnte später, der sein außergewöhnliches Interesse an Sprache, Worten und Wissen zum Beruf gemacht hat, was sich in der Schreibweise des Buches niederschlägt (beispielsweise wie er als 12jähriger überlegt, wie erschlagen, verschlagen, beschlagen und übereinanderschlagen zusammenhängen. Oder die 13seitige Beschreibung der Bibliothek seines Vaters, die wie eine Armee dargestellt wird - genial!). Trotz seiner durchaus altersgerechten Träume, Fragen und Interessen (die Untergrundorganisation baut ein U-Boot, das im Lavastrom nach London fahren und dort eine Bombe hochjagen soll ;-)), die mich stets auf's Neue schmunzeln ließen, stellt er sich immer wieder Fragen wie: Wann ist man ein Verräter? Wieso kann der britische Soldat nicht einfach bei uns am Tisch sitzen? Ganz beiläufig taucht auch das Grauen des III. Reiches auf: Wenn erwähnt wird, dass die Familien von Vater und Mutter von Hitler umgebracht wurden. Oder die Schicksale der Nachbarn, die eher am Rande erzählt werden, aber nichtsdestotrotz das Monströse dieser Zeit zeigen. So wechselt man von einer Stimmungslage in die nächste: Man hält bestürzt den Atem an, um dann eine Seite weiter über die Gedanken Profus' zu schmunzeln und im nächsten Kapitel herrliche Beschreibungen wie die über die Bibliothek zu lesen.
Unglaublich gut geschrieben und trotz des zeitweise sehr ernsten Themas einfach schön zu lesen - das war nicht mein letztes Buch von Amos Oz!
Auch wenn durch das Alter des Protagonisten suggeriert wird, es handle sich um ein Kinderbuch, ist es wohl eher für Jugendliche und Erwachsene, denn erzählt wird es von Profus' Jahrzehnte später, der sein außergewöhnliches Interesse an Sprache, Worten und Wissen zum Beruf gemacht hat, was sich in der Schreibweise des Buches niederschlägt (beispielsweise wie er als 12jähriger überlegt, wie erschlagen, verschlagen, beschlagen und übereinanderschlagen zusammenhängen. Oder die 13seitige Beschreibung der Bibliothek seines Vaters, die wie eine Armee dargestellt wird - genial!). Trotz seiner durchaus altersgerechten Träume, Fragen und Interessen (die Untergrundorganisation baut ein U-Boot, das im Lavastrom nach London fahren und dort eine Bombe hochjagen soll ;-)), die mich stets auf's Neue schmunzeln ließen, stellt er sich immer wieder Fragen wie: Wann ist man ein Verräter? Wieso kann der britische Soldat nicht einfach bei uns am Tisch sitzen? Ganz beiläufig taucht auch das Grauen des III. Reiches auf: Wenn erwähnt wird, dass die Familien von Vater und Mutter von Hitler umgebracht wurden. Oder die Schicksale der Nachbarn, die eher am Rande erzählt werden, aber nichtsdestotrotz das Monströse dieser Zeit zeigen. So wechselt man von einer Stimmungslage in die nächste: Man hält bestürzt den Atem an, um dann eine Seite weiter über die Gedanken Profus' zu schmunzeln und im nächsten Kapitel herrliche Beschreibungen wie die über die Bibliothek zu lesen.
Unglaublich gut geschrieben und trotz des zeitweise sehr ernsten Themas einfach schön zu lesen - das war nicht mein letztes Buch von Amos Oz!
May 4, 2014
Lovely, missed these kinds of novels - about growing up
"Obično bi Otac položio ruku na moje rame i pozvao me na razgledavanje sa sobom kao vodičem. ovo je rijetko amsterdamsko izdanje. Talmud kjoi su tiskali Rommova udovica i braća. A ovo je grb Češkoga Kraljevstva, koje više ne postoji. Ovaj uvez je od jelenje kože pa je zato ružičast, boje sirovog mesa. A ovdje imamo neprocjenjivo izdanje Godine postanka svijeta 5493. (što odgovara građanskoj 1733.godini), možda iz knjižnice velikoga Mojsija Haima Luzzatta, kojim je možda čak sam baratao. Nema mu ravna, čak ni u zbirci rijetkih knjiga Nacionalne knjižnice na brdu Scopus i, tko zna, možda na cijelome svijetu još ima samo desetak primjeraka, ili čak sedam, ili i manje. (Očeve riječi su me natjerale da pomislim na Abrahamovo pogađanje s Bogom oko broja ispravnih ljudi u Sodomi.)"
"A što je sa mnom? Što li sam ja u tom velikom svemiru? Slijepa pantera. Neuki divljak. Fakičić koji provodi vrijeme motajući se naokolo šumom Tel Arzom. Bijedna igračka u rukama nekog bijednog Ben Hura. Umjesto da se smjesta zatvorim, od danas, od ovoga jutra, ovdje sa svim tim knjigama.
Na deset godina?
Trideset?
Duboko dišući uranjajući u zdenac, počevši rješavati jednu po jednu zagonetku? Kako dugo putovanje, koliko zbunjujućih tajni u tim svescima čija sama imena mogu tek dešifrirati! Ne mogu čak ni dokučiti gdje da pronađem prvu kariku u lancu ključnih rješenja pričvršćenom za ključ kovčežića s dragocjenostima u kojemu je ključ sefa gdje me možda čeka ključ najdaljega dvora."
"Obično bi Otac položio ruku na moje rame i pozvao me na razgledavanje sa sobom kao vodičem. ovo je rijetko amsterdamsko izdanje. Talmud kjoi su tiskali Rommova udovica i braća. A ovo je grb Češkoga Kraljevstva, koje više ne postoji. Ovaj uvez je od jelenje kože pa je zato ružičast, boje sirovog mesa. A ovdje imamo neprocjenjivo izdanje Godine postanka svijeta 5493. (što odgovara građanskoj 1733.godini), možda iz knjižnice velikoga Mojsija Haima Luzzatta, kojim je možda čak sam baratao. Nema mu ravna, čak ni u zbirci rijetkih knjiga Nacionalne knjižnice na brdu Scopus i, tko zna, možda na cijelome svijetu još ima samo desetak primjeraka, ili čak sedam, ili i manje. (Očeve riječi su me natjerale da pomislim na Abrahamovo pogađanje s Bogom oko broja ispravnih ljudi u Sodomi.)"
"A što je sa mnom? Što li sam ja u tom velikom svemiru? Slijepa pantera. Neuki divljak. Fakičić koji provodi vrijeme motajući se naokolo šumom Tel Arzom. Bijedna igračka u rukama nekog bijednog Ben Hura. Umjesto da se smjesta zatvorim, od danas, od ovoga jutra, ovdje sa svim tim knjigama.
Na deset godina?
Trideset?
Duboko dišući uranjajući u zdenac, počevši rješavati jednu po jednu zagonetku? Kako dugo putovanje, koliko zbunjujućih tajni u tim svescima čija sama imena mogu tek dešifrirati! Ne mogu čak ni dokučiti gdje da pronađem prvu kariku u lancu ključnih rješenja pričvršćenom za ključ kovčežića s dragocjenostima u kojemu je ključ sefa gdje me možda čeka ključ najdaljega dvora."
November 22, 2014
I thought this was a delightful and marvelously entertaining book. I read it on the recommendation of a friend of mine, who read it in English. I read the original Hebrew version. It may have been intended for young adults. Oz has a number of such books, most of which concentrate on his growing up in Jerusalem; most written in a lighter, less erudite style than the one he usually chooses. This tells the story of the bookish Proffy (nickname for Professor), a six-grader who imagines that he's like Tyrone Power in a movie whose title was translated into Hebrew to The Panther in the Basement, a leader of the Jewish underground, with fantastic plans to bomb London and convince the Queen to pull out the British forces from Palestine. He also befriends an English soldier who wishes to improve his Hebrew while he improves Proffy's English. I'm not sure whether the different stories about life under the British mandate in a poor neighborhood in Jerusalem and the fantastic imaginings of an extremely bright and erudite boy actually come together in the end, but the journey is delightful. I chuckled throughout. This is one of the most pleasurable novels I've read in a long time. Warmly recommended. I hope the English is as good, as ironic, as faithful to the voice of a young boy on the verge of becoming an adolescent as the original.
September 10, 2016
This is an interesting story about a young boy living in Jerusalem who "befriends" a soldier, part of the British occupying force before Israel became a recognized country. I put befriends in quotation marks because Proffi, the boy, really wants to ferret out information from the soldier, which might be useful to his little "resistance" group (which has nothing to do with the real Underground). But the other members of his group find him out and brand him a traitor.
The story has no ending, at least not a definitive one. And the views of the child narrator are limiting; for example, we never learn what the child's true name is - he's only called "Proffi," which is a nickname he's earned because of his bookish nature (he's like a professor). Still, it's an interesting read, and some of the themes contained within the novel (what "traitor" means, the use of animals as metaphors, etc) are thought-provoking.
The story has no ending, at least not a definitive one. And the views of the child narrator are limiting; for example, we never learn what the child's true name is - he's only called "Proffi," which is a nickname he's earned because of his bookish nature (he's like a professor). Still, it's an interesting read, and some of the themes contained within the novel (what "traitor" means, the use of animals as metaphors, etc) are thought-provoking.
September 10, 2009
This is a delightful, amusing,short coming of age story. After reading A Tale of Love and Darkness you clearly recognize that this too is about the author himself. Of the two I guess I prefer the memoir, but you get a quick glimpse of the author and his writing style in this shorter book. Such imagination! Such love of books! I also like how the author circles around and around a subject, going deeper and deeper into the core - the writing is never linear. His physical description of temptation is priceless. Read this, but read the other first - it covers more territory.
Displaying 1 - 30 of 186 reviews