Bulgaria reads discussion

(Тази тема е по-нежната сестра на „Кои творби ви плашат най-истински“. ;)

Наскоро за пореден път установих един стар проблем. Трудно откривам сцени в книгите, които да ми покажат любовта – особено физическите ѝ проявления – по вдъхновяващ начин. Да ме наелектризират, с ония тръпчици, тръгващи от основата на гръбнака, като слушам силна музика. Да ме прехласнат. Да си кажа „Боже, колко е красиво“. Понякога даже ме измъчва чувство, че мнозинството автори не познават тоя вид любов. Затова и няма как да я опишат... (Както с Ериксън тук.)

За сметка на това съм се сблъсквал със сума ти четива, в които физическата любов – сексът – е показана отвращаващо. Понякога даже умишлено... ъх. :( Няма да давам примери.

Вместо това бих искал да чуя вашите най-любими, най-истински, най-трансформиращи чувствени сцени, на които сте попадали.

(view spoiler)[Ако се окаже, че наистина са рядкост... хм. Мили автори, ето ниша за запълване. ;) Само първо да си доразвием сетивата и изразността... (hide spoiler)]

Откакто ми каза за тая тема, мисля усилено и НИЩО не се сещам. Ама нищо. А съм изчела предостатъчно опити (в следствие на които още като надуша, че се задава секс сцена, почвам да гърча раздразнено пръсти. На краката.)

Ама това е ужас, бе. Ще мисля още.

Аз, съвсем ненадейно (чак стряскащо със синхроничността си...), попаднах на един отговор:

http://www.choveshkata.net/forum/view...

Пасажът е от Metaplanetary на Tony Daniel, една амбициозно започваща космическа опера, която ми препоръчаха, като си търсех нещо от ранга на A Requiem for Homo Sapiens. И точно заради амбициозното начало ме изненада... очаквах по-корави герои и ситуации. Корави по неправилния начин. :D

Но може и да го приемем за мамене от моя страна. Все пак един от двамата участници не е човек и дори няма телесна форма. На Danis, може да възрази някой, ѝ е твърде лесно. Ние, които си нямаме почти-телепатия и досег до молекулите на партньора си, отвътре, какво да правим?

Само че отношението... отношението. :)

Ако си говорим за фантастика/фентъзи, умът ми не ражда сцени, които да съм запомнила. Имам някакви бегли спомени от четирилогията "Споделящият нож" на Бюджолд, но нищо конкретно и определено нищо от това, което търсиш. И което да ме накара да го запомня, в крайна сметка.
Сцените, на които съм попадала са в три категории:
А)кратки
Б)завоалирани
В)не особено вдъхновени.
Мисля, че авторите смятат за проява на лош вкус показването и развитието на взаимоотношенията/чувствата между героите, какво остава за чувствени сцени - о, тогава определено ще ги обвинят, че пишат розови романчета за празноглави домакини!
Не че в любовните романи е лесно да се намери красива чувствена сцена...

Интересни са ми всякакви жанрове. Съжалявам, ако с Metaplanetary съм ви подвел – просто той ме блъсна вчера. „Искаш чувствена сцена! На ти!“ (Макар че и неговата донякъде влиза в твоите А и Б.)

Ако и в любовните романи се срещат рядко – лелеее... Ниша, автори! Ниша! :D

Kalin wrote: "Интересни са ми всякакви жанрове..."

Внимавай какво си пожелаваш :)

Долният цитат е от The Dark Tide, което жанрово е MM Romance Mystery-Thriller и още веднъж да натвърдя, че е ММ Romance. Че ще загубим детската аудитория. :)

(view spoiler)[We sat on the edge of the bed, side by side, and undressed each other with tremulous
fingers, careful and slow. I didn't believe we had ever been this tentative—not even in the very
beginning. Perhaps especially not in the very beginning. We gave each other plenty of time for
second thoughts, for a change of heart. We were polite with the buttons and respectful of the
zippers. And all the while we watched each other's face, eyes locked.
The somber darkness in Jake's eyes hurt my heart. In that moment I would have given him
anything in my power.
He undid the last button, pushed the shirt back off my shoulders. He glanced down at my
chest.
“Ugly, isn't it?”
I heard the rough intake of his breath. “Is that what you think?”
“Oh it is,” I said easily. Somehow I knew the ugliness didn't frighten him any more than it
frightened me.
He bent his head and kissed the curve of my neck, said against my flushed skin, “Nothing
about you could be ugly to me.” I shivered despite the warmth of the room, the heat of our
bodies. He pushed me back in the smooth used sheets, and he kissed the lowest point at my
sternum, working his way, his mouth nuzzling up that tender pink ridge—stinging and soothing
at the same time. It tickled and made me want to laugh. It melted my guts and made me want to
cry. I tried to hold still, not wriggle away, finally relaxing as his mouth nibbled and kissed its
way beneath my jaw and at last found my mouth. We kissed long and hungrily.
Passionate kisses, the intoxicating exchange of breath and saliva—and something more
intimate—something there was no real name for, like a spark catching between us and taking
light.
How had I forgotten this? How had I been satisfied with anything else? Guy…Mel…it was
like choosing celluloid kisses over the real thing. The real thing was raw and powerful and
dangerous…but it was the real thing. Had I really believed I could make do with safe substitutes?
Jake tasted of bourbon and sorrow. I opened my mouth to his tongue, the rough velvet
push against my own—claiming me as I was claiming him. This sultry afternoon, wooden blinds
knocking against the wall, the hum of bees outside the window, the distant buzz of a plane off to
faraway places was merely another link in the chain. There seemed a strange, sweet continuity in
this tentative, cautious coupling, and yet it somehow felt like the first time as we made love in
the wreckage of Jake's dreams.
It was the first time. The first time we were together with no secrets and no restrictions. It
was us naked…in every way.
We kissed until we were out of breath. Jake lifted his head. He said, “I'd given up. What
made you change your mind?”
“I guess I finally caught up on my sleep.”
He didn't smile.
I stared at him, at the silver-gold at his temples, the tiny lines at the corner of his eyes, the
stern but tender line of his mouth. It had to be the truth from now on. “Because nothing could
hurt worse than never seeing you again. I can't do it. It's breaking my heart.”
Though my vision blurred, I could feel his gaze like a caress, like a kiss against my
eyelids, lingering at the corner of my mouth. He spoke so quietly I had to strain to hear, “You
remember asking me if I'd ever begged?”
I wiped the corner of my eyes, sniffed. “Is this about to get kinky?”
“Do you want it to?”
“Mmm.” I hastily wiped my nose. “Maybe. I read this thing about silk scarves and feathers
once. I wouldn't mind trying that one of these days.”
His mouth quirked. He said gravely, “I'll keep that in mind. No, this was a conversation we
had where you said you thought I'd never begged for anything in my life.”
“And you said you did beg once—and you got what you asked for.” I waited, wondering if
I was going to like what I was about to hear.
Jake said, “When your heart stopped on that fucking boat.” The sudden fierce glitter in his
eyes had to be a trick of the light. “I begged then.”
I couldn't think of a thing to say. It was the last thing I'd expected. Almost the opposite, in
fact, of what I'd expected.
“I've never been that afraid. Not even close. I worked over you, and I called you every
name in the book.” His face twisted. “I cried. And then I begged. You're damn right I begged. I
promised—not that I had anything worth promising—but I was willing to give anything for you
to be able to walk away from that.” His smile was the rare one, the wide and unguarded one.
“And you did.”
I caught a ragged breath. Sat up so fast, we nearly head-slammed each other. “Jesus, Jake.
If that's true, why the hell can't you say it?”
He looked confused.
“If you do feel that way, then why have you never said it? It would have helped. Because
to not say it at this point feels like you have some reason for not saying it, that you're making
some point by not saying it.”
He was shaking his head. “I don't know what you're talking about. Of course I—what do
you think this is about?”
“Knowing and believing are two different things.”
He was looking at me like something had been lost in translation.
“Why can't you say it?” I hardened my voice. “Because I'm telling you, you never have. I'd
have remembered.”
He stared at me with disbelief. Then he lunged forward, pushing me flat in the pillows
once more. He leaned over me, his mouth a brush of lips away from my own, his breath warm on
my face.
“Love you? Of course I love you. Baby, I fucking worship you.”
We moved into each other's arms, a tangle of warm, bare limbs on rumpled sheets. He was
holding me so tight, it hurt. As we rocked together, I could feel his heart pounding away beneath
supple skin—pulsing faster than my own—I could hear his harsh, quick breath.
“Are you scared?” I whispered.
He gave a shaky laugh. “Maybe I am.”
He gathered me close, rolled so that I was on top of him. I sat up, straddling him, running
my hands down his broad, muscular chest, feeling the crisp silk of his body hair, feeling the
points of his nipples stiffen. He sucked in a sharp breath.
“I like that.”
“I can tell.” I found his cock—or it found me—rising long and thick, leaking excitement,
the sharp, pungent smell of sex wafting between us. I was already erect and pulsing in needy
discomfort. It had been way too long; flying solo was not the same. I rubbed our cocks together,
finding that tidal rhythm, that ancient meter, long, slow strokes like the crest and fall of waves.
Pleasure built like an underswell, that turbulent, kinetic energy swirling up, whirling to the
surface. I moved my hand faster. He bucked against my haunches sending a frisson of delight
though the network of nerves and muscles. One big hand stroked my back, caressed all the way
down my spine, smoothing over the curve of my ass and tracing its way to the tight knot of
warm, dry skin between my buttocks, gently probing.
I groaned. “Yes. There. Please.”
I massaged our cocks more frantically as he pushed harder against the tight opening. Long,
sensitive fingers with blunt tips. He poked through that instinctive resistance, moving back and
forth in an exquisite tease.
“Like that? That what you want?”
That shivery, sweet friction. No one touched me the way Jake did, with that easy,
unshockable expertise as though he knew my every secret desire.
I wriggled and strained against him, wanting more. I could hear the sounds I was making,
embarrassing, frantic noises as I squirmed and rubbed. Only with him could I let go like this,
permit myself this…
I could hear the rush of his breathing, feel the slippery leak of excitement and need
between us, seed pearls easing the friction between our moist, sweaty bodies. He was panting
now, thrusting hard into my hand, his finger doing unspeakably enjoyable things to me.
Oh, it had been far, far too long for both of us.
I tensed, felt my thundering heart pause and consider. Release came in a tidal wave,
roaring in from the bottomless deep, rushing forward in a shining wall and knocking down every
remaining barrier, every doubt and fear…sweeping away all resistance. Sea swelter pulsed
sweetly, slickly on Jake's skin.
I slumped forward as Jake came with an inarticulate cry, squeezing the air out of my lungs
as he clutched me tight, orgasm ripping through him seconds later. (hide spoiler)]

:DDD

Да добавя ли знак 13+ на входа на темата?

(Който се чуди дали не съм изтървал затварящите чертички на цифрата 3, първо, явно не е навестявал форума на teenproblem.net, и второ, нека ми обясни защо насилието може да го поемаме от най-ранна възраст, но любовта – чак подир пълнолетие.)

Това ми беше несериозният отговор; сериозният (заедно със сериозното четене) – после. ;)

А ето и един пример какво НЯМАМ предвид:

https://www.goodreads.com/quotes/5734195

:D

Емнаха ме други циклони, та се потулих тука... Но като дойде февруари (особено 14-и, хих), ще се развихря пак.

Вие мислете и предлагайте. ;)

Предпочитам някой така да ми се измъкне (то не е измъкване всъщност, а шумно затръшване на врата), отколкото да се пъне да описва какво е станало после, при положение, че не може да го направи като хората. Давам си сметка, че тъй като явно твърде малко хора го могат (аз продължавам да не се сещам за ни един пример от моя читателски опит), накрая ще осъмнем почти без секс сцени, но като се опре до крайности, лично аз предпочитам тази.

“Out of my thoughts! You are part of my existence, part of myself. You have been in every line I have ever read, since I first came here, the rough common boy whose poor heart you wounded even then. You have been in every prospect I have ever seen since – on the river, on the sails of the ships, on the marshes, in the clouds, in the light, in the darkness, in the wind, in the woods, in the sea, in the streets. You have been the embodiment of every graceful fancy that my mind has ever become acquainted with. The stones of which the strongest London buildings are made, are not more real, or more impossible to displace with your hands, than your presence and influence have been to me, there and everywhere, and will be. Estella, to the last hour of my life, you cannot choose but remain part of my character, part of the little good in me, part of the evil. But, in this separation I associate you only with the good, and I will faithfully hold you to that always, for you must have done me far more good than harm, let me feel now what sharp distress I may. O God bless you, God forgive you!


— Да не помисля за вас ли? Та вие сте част от моя живот, част от самия мене. Вие сте във всеки ред, който съм прочел, откакто дойдох за пръв път тук неуко, просто момче, чието нещастно сърце разбихте още тогава. Вие бяхте във всяко нещо, което виждах след това… в реката, в платната на корабите, в блатата, в облаците, в светлината и в мрака, във вятъра, в горите, в морето, по улиците на града. Вие бяхте въплъщение на най-прекрасните мечти, изникнали в моето въображение. Както камъните, с които са иззидани най-здравите лондонски сгради, са действителни и не могат да бъдат поместени от вас, така и вашето присъствие и влияние беше и ще бъде винаги неизменно с мене. До последния ми час, Естела, вие ще бъдете част от моето същество, част от малкото добро и от злото в него. Но в часа на нашата раздяла аз ви свързвам и ще ви запазя винаги свързана само с доброто, защото сигурно сте ми направили повече добро, отколкото зло, въпреки всичкото страдание, което ми причинявате сега. Бог да ви благослови и да ви прости!



понеже тъкмо прочетох Големите надежди и се сетих за този момент и за още един,на който не намерих превода .....

“I loved her against reason, against promise, against peace, against hope, against happiness, against all discouragement that could be.”

лично аз смятам тези моменти за доста чувствени,още повече е става за несподелена любов )

Това не е ли по-скоро монолог? (Писмен или устен.) Аз в случая търся сцени с взаимодействие между героите.

Иначе нищо не пречи да отворим и една тема за най-чувствените обяснения в любов. Сигурен съм, че там ще се удавим от примери. :D

Обаче тука, тука...

В любовните романи е пълно. Разбира се, всичките са еднообразни и хипер нереалистични, но са много чувствени, безспорно. Чувала съм, че има и много добри любовни романи, но не съм чела достатъчно от жанра, за да попадна на тях.

Можете да опитате с Quotes > tag: sex или други свързани тагове.

Ъъъ, благодаря за tag-а, но не искам. Шансът да попадна на отвращаващите (или просто доскучаващите) примери е твърде висок, съдейки по каквото съм чел дотук.

Живи читателски преживявания. Съживяващи. И живителни.

(Май не трябва да пиша по малките часове... :D )

Затишието в тая тема навежда на такива мисли.

Но може пък да е затишие пред буря... :D

За празника ;), да се завърнем към началото:

(...) сцени в книгите, които да ми покажат любовта – особено физическите ѝ проявления – по вдъхновяващ начин. Да ме наелектризират, с ония тръпчици, тръгващи от основата на гръбнака, като слушам силна музика. Да ме прехласнат.

Първата такава сцена, на която някога съм попадал, беше в „Падналите богове“ на Дейвид Зиндел. Ето я:

(view spoiler)[

Накрая, след много време, тя се смили над него. Пръстите ѝ откриха други места по тялото му, които го тласнаха към екстаз. Той започна като ускоряване на енергия, която сякаш се уви около основата на гръбнака му или по-скоро бързо се разви и изпълни слабините му с рядка и прекрасна мощ. Тамара също беше изпълнена с тази мощ, Данло го виждаше в проблясването на сияещите ѝ очи. Двамата се гледаха и помежду им премина нещо огромно и жизнено, очи в очи, ръка в ръка, клетка в клетка. После Тамара затвори очи и започна бясно да се люлее назад-напред, все още притиснала го с коленете, вулвата и изкусните си пръсти. Той беше млад, пълен със семе и мекото притискане на тялото ѝ изцеждаше течния живот от него. Сега бе преизпълнен с живот, който гореше като река от огън в него, в корема му, нагоре до сърцето му, после зад очите му. За миг, докато все още можеше да вижда, Данло погледна Тамара – беше отметнала глава и се задъхваше. Очите ѝ бяха плътно затворени, лицето й – маска на екстаз, сияеща в светлината на огъня. След това той също затвори очи и напрежението в слабините му стана толкова силно, че извика и стисна в шепи бедрата ѝ. Последва див прилив на енергия, сякаш от мълния, пробягала по гръбначния му стълб от бедрата до главата. В този миг на чиста, ослепителна радост Данло усети, че помежду им се осъществява нещо прекрасно. Той изпразни в нея бързия пулс на живота, отново и отново, докато Тамара не падна задъхана отгоре му, целуна го по шията и притисна главата си към неговата. Данло лежеше в пълно изтощение под нея и се чувстваше съвършено празен. И все пак беше пълен както преди и съзнаваше всичко, което става около него. Чуваше гласове от вътрешността на къщата и вятъра, който брулеше диамантените прозорци, усещаше аромата на огнецветята от градината на Бардо, острия дъх на семена от трия и сладкия мирис на секс. Дъхът на Тамара шумолеше в ухото му, сърцето ѝ биеше до неговото и той съзнаваше, че никога не се е чувствал толкова силен, толкова цял, толкова напълно жив.

(hide spoiler)]

По класификацията на Ади в момента тя ми идва донякъде тип А – и още можеше. (Или... аз съм станал по-ненаситен?)

И всъщност още има. В посоката, която не добавя, ала обширява.

(Нещо съм се събудил в настроение за ангслан тая сутрин. :D)

Има и още още – но то е друга приказка, която ще разкажа друг път.

Сега слушам вас. Като се напразнувате, де. ;)

Може би тази сцена би отговорила на изискванията.
И може би някой ще се сети и откъде е... :)
(view spoiler)[He took her in his arms again and drew her to him, and suddenly she became small in his arms, small and nestling. It was gone, the resistance was gone, and she began to melt in a marvellous peace. And as she melted small and wonderful in his arms, she became infinitely desirable to him, all his blood-vessels seemed to scald with intense yet tender desire, for her, for her softness, for the penetrating beauty of her in his arms, passing into his blood. And softly, with that marvellous swoon-like caress of his hand in pure soft desire, softly he stroked the silky slope of her loins, down, down between her soft warm buttocks, coming nearer and nearer to the very quick of her. And she felt him like a flame of desire, yet tender, and she felt herself melting in the flame. She let herself go. She felt his penis risen against her with silent amazing force and assertion and she let herself go to him She yielded with a quiver that was like death, she went all open to him. And oh, if he were not tender to her now, how cruel, for she was all open to him and helpless!

She quivered again at the potent inexorable entry inside her, so strange and terrible. It might come with the thrust of a sword in her softly-opened body, and that would be death. She clung in a sudden anguish of terror. But it came with a strange slow thrust of peace, the dark thrust of peace and a ponderous, primordial tenderness, such as made the world in the beginning. And her terror subsided in her breast, her breast dared to be gone in peace, she held nothing. She dared to let go everything, all herself and be gone in the flood.

And it seemed she was like the sea, nothing but dark waves rising and heaving, heaving with a great swell, so that slowly her whole darkness was in motion, and she was Ocean rolling its dark, dumb mass. Oh, and far down inside her the deeps parted and rolled asunder, in long, fair-travelling billows, and ever, at the quick of her, the depths parted and rolled asunder, from the centre of soft plunging, as the plunger went deeper and deeper, touching lower, and she was deeper and deeper and deeper disclosed, the heavier the billows of her rolled away to some shore, uncovering her, and closer and closer plunged the palpable unknown, and further and further rolled the waves of herself away from herself leaving her, till suddenly, in a soft, shuddering convulsion, the quick of all her plasm was touched, she knew herself touched, the consummation was upon her, and she was gone. She was gone, she was not, and she was born: a woman.

Ah, too lovely, too lovely! In the ebbing she realized all the loveliness. Now all her body clung with tender love to him, and blindly to the wilting penis, as it so tenderly, frailly, unknowingly withdrew, after the fierce thrust of its potency. As it drew out and left her body, the secret, sensitive thing, she gave an unconscious cry of pure loss, and she tried to put it back. It had been so perfect! And she loved it so!

And only now she became aware of the small, bud-like reticence and tenderness of the penis, and a little cry of wonder and poignancy escaped her again, her woman's heart crying out over the tender frailty of that which had been the power.

'It was so lovely!' she moaned. 'It was so lovely!' But he said nothing, only softly kissed her, lying still above her. And she moaned with a sort Of bliss, as a sacrifice, and a newborn thing.

And now in her heart the queer wonder of him was awakened.

A man! The strange potency of manhood upon her! Her hands strayed over him, still a little afraid. Afraid of that strange, hostile, slightly repulsive thing that he had been to her, a man. And now she touched him, and it was the sons of god with the daughters of men. How beautiful he felt, how pure in tissue! How lovely, how lovely, strong, and yet pure and delicate, such stillness of the sensitive body! Such utter stillness of potency and delicate flesh. How beautiful! How beautiful! Her hands came timorously down his back, to the soft, smallish globes of the buttocks. Beauty! What beauty! a sudden little flame of new awareness went through her. How was it possible, this beauty here, where she had previously only been repelled? The unspeakable beauty to the touch of the warm, living buttocks! The life within life, the sheer warm, potent loveliness. And the strange weight of the balls between his legs! What a mystery! What a strange heavy weight of mystery, that could lie soft and heavy in one's hand! The roots, root of all that is lovely, the primeval root of all full beauty. (hide spoiler)]

Благодаря за тая сцена. Наистина е красива.

(Без да съм чел книгата, отгатнах коя е – само по това, което бях чувал за нея и как си представях, че би звучала. :) Дори се замислих дали да не я добавя към да-чета списъка... но навярно ще ми дойде твърде камерна и двуперсонажна. Като основния ми проблем с ранните части на „Здрач“. ;)

В тая догадка обаче може и да греша...)

Книгата е толкова известна, че се счита за класика в жанра. Няма да има място за съмнение, когато посоча автора - Д.Х.Лорънс. И не е точно двуперсонажна. Този човек определено пише красиво... :)

(...) Пристигнахме вкъщи, отворих една бутилка вино, разприказвахме се. С Кас винаги си лафихме много добре. Говореше тя малко, после замълчаваше, започвах аз. Разговорът вървеше лек и свободен. Много тайни откривахме заедно. Когато говорихме за нещо красиво, Кас се смееше, смееше се от сърце. Баше като голямата радост, която излъчва огънят. Говорейки, започнахме да се целуваме, притиснахме се един към друг. Бяхме възбудени и искахме да си легнем. Тогава Кас съблече роклята си и го видях - един грозен и извит белег на гърлото й. Дълъг и дълбок.
„Дявол да те вземе - казах, - дявол да те вземе, какво си направила?“
„Опитах със счупена бутилка една вечер. Не ти ли харесвам вече? Не съм ли красива?“
Дръпнах я в леглото и я целунах. Тя се отдръпна и се засмя.
„Някои клиенти дават десетачка, а след като се съблека, отказват да го правят. Но вече са платили. Много е смешно.“
„Да - казах, - ще пукна от смях...Кас, моя мила кучко, обичам те, стига си се самоунищожавала. Ти си най-красивата жена, която познавам.“
Целунахме се пак. Кас плачеше без глас. Усещах сълзите й. А дългите й коси се вълнуваха въху мен като черното знаме на смърта. Любехме се и любовта ни беше бавна, спокойна и прекрасна.
Сутринта Кас стана и приготви закуска. Изглеждаше спокойна и щастлива. Пееше. Бях още в леглото и се наслаждавах на нейното щастие. Дойде при мен и ме дръпна.
„Ставай, копеле! Измий си лицето и пишката и ела да се забавляваме!“
Онзи ден я заведох на плажа. Беше делник, лятото беше още далеч и наоколо беше пусто, по прекрасен начин. Скитници, загърнати в дрипите си, спяха по пясъка. Друти седнали но дървените пейки, си поделяха бутилка вино. Наоколо летяха чайки, обезумели и безгрижни. (...)
(...) Някакво странно спокойствие се простираше навсякъде и вървяхме, и лягахме, и не приказвахме много-много. Толкова просто и толкова красиво беше да сме заедно. Купих два сандвича, пиене и пуканки. Похапнахме седнали върху пясъка. Прегърнах Кас и така сме заспали за около час. Беше по-хубаво от любене. Беше един непрекъснат поток, без никакво напрежение. (...)
Най-красивата жена в града из Любовни истории на обикновенната лудост, Чарлз Буковски
Erections, ejaculations, exhibitions and general tales of ordinary madness, Charles Bukowski

Гергана, благодаря, че съживи нишката!

Буковски, м? :) Ето тогава и един друг „Б“ – Питър Бийгъл, в „Песента на ханджията“:

Онова, което се случи с мен онази нощ, никога не се повтори пак.
Преди това, да – виждам пропуска си по лицето ти – да, това се беше случвало, ако под „това“ имаш предвид да бъда в легло с повече от един човек. Но в онази ситуация нямах избор, нито пък удоволствие, и не желая да ти разказвам повече за нея.
Това, което се случи с мен онази нощ, никога вече не се повтори.
По-рано, да – виждам пропуска си върху лицето ти – да, бе ми се случвало, ако имаш предвид да съм в легло с повече от един човек. Но в онази ситуация нямаше избор, нито пък удоволствие, и друго за нея не желая да ти разказвам. Говоря за избор и за нещо повече от избор, повече от честно жадуване – нещо, което наистина никога не бях усещала, при все дългото ми познанство със собствената ми кръв. Когато Нятенери въздъхна и пое Росет в прегръдката си, тогава аз също трябваше да го имам. Лудостта беше толкова внезапна, толкова проста, толкова пълна.
Твърде много вино, твърде дълбоко ридание? Навярно. Със сигурност нямаше нищо общо с ревност, с Нятенери – едва виждах Нятенери в онзи миг, едва чувах друго освен гласа си, казващ наблизо:
– Не без нас. Не тази нощ.
Защо го казах? И защо изобщо говорех от името на Лукаса, след като точно тогава не ме беше грижа за нищо освен за себе си? Като отговор мога да предложа само, че в крайна сметка трябва да съм видяла някак Нятенери, трябва някак да съм разчела погледа, който ми хвърли тогава, не ядосан, а ужасèн, умоляващ, отчаян. Момчето се дръпна зяпнало, горкото дете, но Лукаса… Лукаса се засмя и звукът беше сладък колкото онзи, който издават покритите с лед вейки напролет, звънтящи и пукащи заедно.
– Росет е наш – обявих. – Той е нашият рицар, нашият неопетнен и доблестен обожател, служещ на всяка от трите ни без пристрастия или щения.
Тялото ми трепереше – не можех да го овладея, – но гласът ми бе спокоен и бавен. Това е друг номер, един от най-старите ми, научен на скъпависока цена. Винаги действа.
– Ти напълно заслужи наградата си – казах на Росет. Отидох до него, сложих ръце на горещото му лице и го придърпах надолу към себе си. Колко шеги и песни има за целуването на зяпналия простак от конюшните, с тор по ботушите и под ноктите, с кобилите и жребците – единствения му образ за любовта. Устата на Росет беше едновременно мека и силна и имаше вкус на първия лек повей в лятно утро. Ръцете му върху мен, когато дойдоха, бяха толкова нежни, че се почувствах сякаш пак ще заплача, или ще закрещя от смях, или ще избягам от стаята. Ако тогава не ме беше прегърнал, щях да падна.
Цяло щастие е, че съм имала много малко възможности да открия с каква ужасна лекота нежността намира сърцето ми. Благодаря за късмета си всеки ден. О, да, наистина.

Има и още. :)

Имам забележки по превода и стила не ми допада обаче ми напомни на нещо. Ще потърся и ако е подходящо ще го публикувам :)

(view spoiler)[Забележки по превода приемаме сега и завинаги. Но сега ще ни свършат повече работа. :) (hide spoiler)]

Добре. Ето:
„Това е друг номер, един от най-старите ми, научен на скъпа цена.“
- цената е висока не скъпа!
„Ръцете му върху мен, когато дойдоха...“
- ръцете ни не си ходят сами на някъде и затова няма как да дойдат. Ние ги направляваме разбирай слагаме, поставяме и пр.
„Цяло щастие е, че съм имала много малко възможности да открия с каква ужасна лекота нежността намира сърцето ми.“
Тромаво изречение. Трябва да се преработи, но пак ще си остане префърцунено.
„Благодаря за късмета си всеки ден.“
Не звучи българско. Ние казваме благодарна съм. Благодаря предполага на някой. На кого?

Е, това за "благодаря" може и да остане.
Но още в първото изречение има проблем:
"никога не се повтори пак." Първо, на български звучи по-добре "така и не се повтори". Второ, "повтори се пак" е тавтология.
После - "нямах удоволствие" просто не се казва, виждам, че има желание да се запази структурата на оригинала, но не, трябва да се преработи.

(view spoiler)[Гергана, Нуше, благодаря! (Друго си е някой да гледа със свежо, непретръпнало след шест-седем рунда око. :D)

Вдъхновихте ме да внеса промени в откъса горе. С Ани Антонова ще мислим още (и ще сверяваме с оригинала – той е необичаен; например His hands on me, when they came, не е стандартна употреба и в английския).

„Префърцунеността“ според мен е до личен вкус. На мен откъсът от Буковски, да кажем, ми идва твърде измит, с банален език, без образи, които да ми се запечатат трайно. ;) Вероятно нуждите ни като читатели са различни. (hide spoiler)]

Има още доста места, които могат да се бутнат, само да кажа :) Иначе, да, необичаен може да е, но да звучи добре, докато на български просто не звучи добре, пак може да е потърси друг вариант, който да звучи добре и необичайно, ако успях да се изразя :)

(...) Измина доста време, докато те отново се върнат към околния свят, на нивата на Скирон. Навеждайки се над лицето на любимата си, Птоломей зашепна стих от едно любимо стихотворение. Сега той съжаляваше, че в сравнение с Александър знае толкова малко от тях.
- „Асперос ейсаугазо астер емос!“ (Ти гледаш звездите моя звезда)
(...)

Понеже сте много вдъхновяващи, се присетих за тази сцена от "Птиците умират сами на Колийн Маккълоу.

(view spoiler)[...Преди да стигне до верандата, той я улови и тя така политна към него, че и той се олюля. Вече нищо нямаше значение: нито изнурителната битка да запази душата си, нито дълго потисканото желание; в няколко мига той бе изживял цяла вечност. Завладя го цялата онази сила, която беше приспана и на която стигаше само трепетът от едно докосване, за да се отприщи стихията, която подчинява съзнанието на страстта, а волята на ума потъва във волята на тялото.
Ръцете й се обвиха около врата му, неговите я обгърнаха жадно, той наведе глава, устните му потърсиха нейните, намериха ги. Нейните устни — вече не нежеланият, отпъждан спомен, а действителност. Ръцете й го обгръщаха сякаш завинаги, тя като че ли не усещаше вече тялото си; той потъна в мрак — тя беше като нощта, лабиринт от спомени и желания: нежелани спомени, отпъждани желания. Колко ли години е копнял за това, копнял за нея и отричал силата й, бягал дори от мисълта за нея като жена?
Отнесе ли я до леглото, или я отведе? Струваше му се, че я е отнесъл, но не беше сигурен; знаеше само, че тя вече е там, че ръцете му я намират, докосват, че и нейните ръце го намират, докосват. О, боже! Моя Меги, моя Меги! Как са могли да ме накарат да те мисля за светотатство?
Времето не вървеше, а течеше, премина над него, докато съвсем изгуби смисъл и остана само една представа за безкрайност, по-осезаема и от истинското време. Той я усещаше и същевременно не я усещаше: във всеки случай тя не беше нещо отделно; искаше да я направи окончателно и завинаги част от себе си, издънка от себе си, а не само нещо, с което се слива и все пак е отделно от него. Никога вече нямаше да му е чуждо как се надигат на тласъци гърдите, корема, бедрата с вдлъбнатините и гънките между тях. Тя наистина беше създадена за него, защото той я беше направил такава — шестнадесет години й беше придавал форма и съдържание, без сам да знае, че го прави, а още по-малко — защо го прави. Забрави дори, че я беше дал другиму, че друг мъж я бе отвел до края на онова, което той сам беше започнал и винаги бе искал да е негово, защото тя беше неговото грехопадение, неговата роза, неговото творение. Това беше сън, от който той никога нямаше да се събуди, докато е мъж, с тяло на мъж. О, мили боже! Сега знам, знам! Знам вече защо я съхранявах в себе си само като представа, като дете, и то толкова дълго, след като тя беше надраснала и двете — само че защо трябваше да го научи по този начин?
Той най-сетне разбра, че онова, към което се беше стремил, беше да не бъде мъж. Никога, никога да не е мъж, а да бъде нещо много по-велико, надхвърлящо предопределението на мъжа. Но ето че съдбата му беше тук, в прегръдките му, затрептяла и засияла от него — нейния мъж. Мъж, завинаги мъж. Боже, не можеше ли да ме отмине това? Аз съм мъж, никога не ще мога да бъда бог, бил е заблуда този живот в стремеж към божествена същност. Такъв ли е всеки свещеник — да жадува да бъде бог? И се отрича от единственото, неопровержимо доказателство, че е мъж.
Той плътно я обгърна и с очи, пълни със сълзи, се вгледа в притихналото, озарено лице, видя как устните се разтвориха като розова пъпка, възкликнаха, заоблиха се в едно безпомощно „о“ от неподозирано удоволствие. Ръцете и краката й го обвиваха — живи въжета, свързали го с нея — копринен, гладък, терзаещ допир. Той положи брадичка на рамото й, допря буза до мекотата на нейната и се отдаде на влудяващия, непосилен порив на мъж в схватка със съдбата. В главата му всичко се въртеше шеметно, свличаше се, потъваше в дълбок мрак или блясваше с ослепителна светлина, в един миг се озова в центъра на слънцето, после светлината намаля, посивя и изгасна. Ето, това е да си мъж. Той не можеше да бъде нищо повече. Но не това му причини болка. Болката дойде в крайния момент, в момента на предела, от чувството му на празнота и пустош — екстазът е мимолетен. Той не можеше да се отдели от нея, и то сега, когато беше негова, създал я беше за себе си. И остана така вкопчен в нея, като удавник, търсещ спасение сред пустото море, и не след дълго, задържал се на повърхността, понесен отново от вълните на прилив, станал му вече познат, той се остави на неразгадаемата съдба, отредена на мъжа. (hide spoiler)]

Аз ще изляза от медиума, щото вече толкова месеца по-късно сцена от книга НЕ се сещам и това е. Ще прощавате за което.

В контекст (не знам за човек, негледал сериала, как ще бъде) на едно-две места това, дето ще видите, ми е и чувствено, но го давам най-вече защото тук-там има езикови и философски находки на тема любов и секс, които съм ги запомнила, защото навремето са ме разтърсили (а сега при спомняне на стари години ме трогнаха и НЕ ми сгърчиха пръстите на краката). Някой си е дал труда да ги сглоби в ЕДНО клипче, при това с captions, та не мога да се сдържа.

https://www.youtube.com/watch?v=pGrnd...

Мерси Ади! Прекрасно :). Благодаря :)))

Ади: благодаря и аз.

(view spoiler)[И сега е мой ред да помрънкам за превода:

„Времето не вървеше, а течеше“ – объркване на метафоричните/нестандартните употреби в българския и английския.

Следват натрапчиви повторения на „време – време – същевременно“.

„издънка от себе си“ – ей тука чувственото ми настроение се изпари окончателно. ;)

И т.н.

А някои изречения са толкова разляти, че ти секват дъха... ама не по нужния начин. :D Установих го, докато се опитвах да чета на глас откъса на Илка. Това вече може да е от оригинала. (hide spoiler)]

Iliana: ако сменим медията, няма да е честно: филмите по принцип разчитат на далеч по-чувствени изразни средства. Е, ако ЧАК толкова се изчерпаме... :)

Инак ми беше интересно да видя Бъфи и Спайк, но нали не съм гледал сериала, двамата ми стоят твърде далечни. При теб се е натрупал „кумулативен ефект“, в който репликите оказват по-обхватен ефект от конкретните си думи. Всъщност предполагам, че за всяка „извадка“ тук важи същият риск – да не значи много за читателите, които не са живели с героите до тоя момент.

Аз: още малко извадка :D от сцената, чиято завеса открехнах горе:

(view spoiler)[Нещо става в гълъбарника горе: смътно възразяващи гъргорения, тревожни шумове, сякаш птиците подскачат по прътовете си. Какво ли си представят джелепите, морякът, святата двойка, че става тук? Какво ли би помислил онзи хитър дебелак, ако се промъкне по стълбите, блъсне вратата и ни види сега, в този миг, премятащи се един над друг като лунен цирк – голи въжеиграчи и хлъзгави зверове? Какво бих си помислила аз, ако устата и шията на Лукаса не бяха сладка завеса връз ума ми, ако изведнъж, изведнъж не бях подела своя танц, танца на Лал, там горе, там горе високо в нощта – цъфтяща нощ, там горе над гълъбите, танца на Лал без въже, без нищо под мен освен любовта на трима странници, които няма да ме оставят да падна? (hide spoiler)]

Нека четиримата „странници“ простят воайорството ни. Не сме, както казва един от тях по-напреде, преброители, нито пък граничари. ;)

Да. Примерно, понеже съм чела Птиците, тая сцена нещо ми каза. И пак не ми беше чувствено, а съчувствено. Знам какво им е било на тия двамата до момента, разбирам ги, мило ми е. И дотам. Останалите сцени мога да ги коментирам технически, но емоция не събуждат. Аз обаче не съм мерило, защото и като познавам контекста и героите, писаният секс не помня някога да ми е бил достатъчно добре написан, за да се вчувствам физически. Допускам, че при сериал или филм меланжът ме работи по-успешно, защото интелектуално се вживявам в каквото си казват (в случаите, когато го е писал някой, който е на моята вълна), а чувственото идва през очите. Продължавам да търся книжна сцена обаче, в спомени включително.

Ха! Пет години по-късно (...) попаднах на още една книга, която, ъъъ, задоволи критериите ми:

https://www.goodreads.com/review/show...

Покрай предстоящата премиера (https://choveshkata.net/forum/viewtop...) на романа „Спи с мен“ се сетих да изтупам тази тема от праха.

Продължавам да търся препоръки по нея. (И ще я спомена по време на премиерата.)

Най-новата от мен: The Book of Firsts – секс сцените в първата една трета. (После фокусът се прехвърля върху приятелските отношения между героите – неочаквана трансформация, м? ;)