Andrew Porter > Quotes

“Това бе сякаш най-простичката радост на света - фаровете, колата - да знаеш, че човекът, когото най-много обичаш, се прибира у дома.”
― Andrew Porter, The Theory of Light and Matter

“Вината е причината да разкриваме на любимите си хора тези тайни, тези истини. В крайна сметка това е егоистичен акт и някъде в основата му се крие убеждението, че постъпваме правилно, че като изкараме истината на бял свят, това някакси ще облекчи вината. Само че няма.
Вината, подобна на всяка друга самонанесена рана, се превръща в нещо постоянно, реално като самия акт, който я е породил. Изкарването ѝ на повърхността единствено я превръща в рана на всички.”
― Andrew Porter, The Theory of Light and Matter

“– Хората са слаби – каза є накрая. – Колкото повече раста, толкова по-ясно го осъзнавам.”
― Andrew Porter, In Between Days

“Ако не беше толкова мил, толкова внимателен, тя отдавна щеше да го е оставила, много преди нещата да станат сериозни, но нежността му я обезоръжава и я задържа. Кадънс имаше нужда от тази нежност, защото дълго време бе живяла без нея.”
― Andrew Porter, In Between Days

“В един момент щеше да му се наложи да признае пред света какъв е. Да признае и пред себе си, че иска да каже нещо на хората и иска те да го чуят. Дълго време неговата мантра беше „не ми пука“. Тази фраза го характеризираше като личност, позволяваше му да работи в кафене „Бразилия“ срещу минимално заплащане, да излиза с момчета, в които не беше влюбен, и да прахосва вечерите си на места като къщата на Бето. В много отношения щеше да му е по-лесно да продължи да живее както досега, да се разпилява всяка вечер в алко- холна мъгла и наркотици, да прекарва нощите си на поля- ните пред чуждите къщи, да пише просто за удоволствие, за запълване на времето, да казва на хората, че е Ричард Хардинг, завършил университет, но без работа и без перс- пектива. Естествено, не можеше да я кара така цял живот, но можеше да продължи поне през следващите няколко години. Междувременно щеше да се наслаждава на утехата от „не ми пука“ и на естетическата свобода, присъща за живота, изпълнен с невъздържаност от всякакъв род.”
― Andrew Porter, In Between Days

“Наивно е да мислиш, че друг човек може да те задоволи или спаси - ако между двете изобщо има разлика[...]”
― Andrew Porter, The Theory of Light and Matter

“С Клоуи лежим голи на пода на миниатюрния ни апартамент и пием студен чай. Април е, нетипично топло, отворили сме прозорците и сме пуснали вентилатора. Навън ръми, чуваме как децата шляпат по мокрия асфалт на улицата, а съседите ни доминиканци се смеят сред облаци синкав дим. Клоуи поставя запотената чаша студен чай върху бледата кожа над пъпа си и ме кара да обещая, че никога няма да я напусна. Това е една от любимите й игри, аз я целувам по рамото и обещавам. Двамата сме на по двайсет и три, отскоро женени, а след шест месеца ще напуснем този латино квартал и ще се нанесем в малка къща в северен Хюстън. За да отбележим началото на новия си живот, ще осиновим малък черен лабрадор, когото ще наречем Джак, а три дни по-късно – понеже толкова обичаме Джак – ще купим още едно паленце, този път женско, за да си правят компания. Пред дома си ще имаме голяма веранда, а на нея – люлка и всяка вечер ще седим отвън с кучетата, ще пием бири „Корона”, ще слушаме Чет Бейкър, изумени, че живеем в къща с гараж и алея, и цъфтящи джакарандови дръвчета в предния двор. След година Клоуи ще си намери нова работа в една галерия в квартала на артистите и три дни след двайсет и четвъртия си рожден ден ще се прибере у дома от тази работа, както всяка вечер, и ще седне срещу мен на кухненската маса. Дланите й ще бъдат влажни, косата – намачкана. Ще изглежда толкова сериозна, че за миг ще реша, че е някакъв номер. Ще запали цигара и ще затвори очи. Ще хване ръката ми и ще каже, че още не може да намери думи за онова, което трябва да сподели. По-късно през нощта ще се обади на майка си в Калифорния, а аз ще седя в кухнята, ще пуша и ще слушам как плаче на телефона в другия край на къщата. Онази нощ нито един от нас няма да спи, макар че няма и да говорим много. Ще лежим в студената тъмнина като непознати, а на другата сутрин, без да се поглеждаме, ще минем покрай опашката на един ураган на път за малка клиника извън Хюстън, където аз ще седя сам в тъмна стаичка и ще измислям имена за детето, което току-що сме отписали.

Ето това ще се случи. Само че този следобед, легнал до голото й тяло на мекия килим с цвят на зелен лимон, заслушан в дъжда и смеха, аз мисля единствено за кожата на Клоуи. Бледата кожа на младата ми съпруга, хладна и мека като името й. Отвън на улицата музиката се засилва, а Клоуи се претъркулва и започва отново – първо целува гърдите ми, после по-надолу. Затварям очи и знам, че след малко ще заспим заедно на тесния матрак, както правим всяка нощ, и ще слушаме шумоленето на вятъра сред палмите под прозореца, убедени в дълбокия си сън, че сме неспособни да бъдем жестоки.”
― Andrew Porter, The Theory of Light and Matter

“Възможно ли беше единственият начин да избягаш от миналото си да е този: да изтриеш себе си, като си измислиш нова идентичност и прекъснеш всички връзки със семейството, приятелите и страната си? И колко време трябваше да продължи това? Така ли щеше да живее винаги, или накрая щеше да усети нужда да се”
― Andrew Porter, In Between Days

“В Раджа се криеше някакво безпристрастие, някакво вътрешно спокойствие, което очевидно привличаше другите хора. Имаше много повече приятели от нея, но не полагаше никакви усилия 24 да ги опознае. Те се появяваха в стаята му по всяко време 25 на денонощието, искаха да говорят за книги, политика и филми или да му разкажат за личните си проблеми, и бяха толкова много, че за Клоуи си остана загадка защо избра тъкмо нея за своя приятелка. На практика можеше да бъде с всяка жена. Със сигурност – с всяка индийка. Но той избра нея – бяло момиче от предградията на Юга, кошмар за родителите му – индийци.”
― Andrew Porter, In Between Days

“Докато минава покрай магазините на булевард „Монтроуз“, гневът є нараства и напира да изригне. Как е въз- можно да стигнат дотук? Как допусна ситуацията да излезе от контрол? Ако не беше направила същото на възрастта на Клоуи, ако не бе избягала от родителите си и не бе зарязала колежа, за да се омъжи за Елсън, можеше и да се чуди защо дъщеря є върши всичко това. Но тя бе сторила същото и част от нея разбира, разбира повече, отколкото є се иска да си признае. Разбира как може да те омагьоса едно момче, когато си на двайсет и една, и колко лесно ти изглежда да зарежеш всичко заради любовта. Можеше ли да я обвинява? Можеше ли да вини дъщеря си, че прави същото като нея навремето?”
― Andrew Porter, In Between Days

“На Рейчъл и харесваше да се състезаваме боси по напречните дъски на моста. Те бяха разположени на равномерно разстояние, на около половин метър една от друга. На пълнолуние беше лесно, човек виждаше къде стъпва, но останалите нощи беше тъмно като в рог и се стъпваше на сляпо. Беше въпрос на вяра. Също и на ритъм. Веднъж да се подхлъзнеш, само леко да излезеш от ритъм, и кракът ти ще хлътне в празно пространство и може да счупиш пищял или по-зле, при лош късмет може да се подлъзнеш и да полетиш към водата от височина десет метра. Разбира се, ние бяхме млади и безстрашни, така че не се препънахме. Номерът беше винаги да създадеш ритъм в главата си и да се съсредоточиш върху него. Но, както казах, всичко опираше най-вече до вяра, до почти сляпо убеждение, че дъската ще е точно там, където положиш крак. И неизменно беше.”
― Andrew Porter, The Theory of Light and Matter

“Неспособността да се доверява на другия беше основен недостатък в характера му, наследен от неговия баща, той му бе предаден по кръвен път. Ако Лорна казва истината, естествено, че ще го мрази за разпита му, но как да бъде сигурен? Незнанието го побъркваше и изкарваше на бял свят чудовището в него.”
― Andrew Porter, In Between Days

“Ако нямаше повече да бъде Клоуи Хардинг, коя щеше да е? Дали след известно време нямаше да забрави напълно коя е всъщност и кой е Раджа? Имаше ли опас- ност техните фалшиви самоличности, техният измислен живот да измести истинския и какво щеше да излезе от това? Тя си спомни за пълната трансформация на Симон, пълната загуба на спомена є за момичето, което някога беше. Толкова лесно ли ставаше? Наистина ли човек можеше да изтрие личността си и ако беше така, наистина ли го искаше за себе си?”
― Andrew Porter, In Between Days

“Спомняше си онази вечер, когато Елсън се върна от работа и седна срещу нея в кухнята. Докато си наливаше вино, Кадънс си помисли: „Не те обичам повече. Мога честно да кажа, че не те обичам повече“.”
― Andrew Porter, In Between Days

“Той се опитва да си спомни кога за последно бе изпитал към Кадънс онази страст, която навремето го караше да спре асансьора между етажите, да я обладае на задната седалка на колата или в тоалетната на ресторанта; страст, заради която бе прекъсвал работни срещи, бе се връщал по-рано от работа или изобщо не бе ходил, преструвайки се на болен. Как е възможно, мисли си той, жената срещу него да е същата, с която бе правил любов с часове и на която се бе обаждал по три-четири пъти на ден, за да може да избута някак работата? Същата, заради която веднъж хвана само- лета за Амстердам ей така, просто защото тя беше там и му липсваше? Какво се бе променило оттогава, коя бе причината двамата да не могат да останат повече от минута в една и съща стая, без да се скарат?”
― Andrew Porter, In Between Days

“Как щяха да сумират живота му, когато всичко свършеше? Какво щяха да кажат за него? В началото той се бе интересувал само от своите сгради, после само от Кадънс, а по-късно само от децата, но какво щеше да му остане накрая? С какво щяха да го запомнят? Изведнъж мислите за бъдещето го притискат, изпъл- ват го с мрачни предположения и тъжни картини. Докато кара към дома, се сеща за лекарската забрана да пие ал- кохол, за вредата, която може да причини на здравето му, за броя на годините, които му остават. Толкова дълго бе живял нехайно, като двайсет и три годишен хлапак, че то- ва вече бе започнало да му се вижда напълно нормално. Но в себе си знае, че както я е подкарал, ще бъде истински късмет, ако достигне възрастта на баща си и успее да види децата си зрели хора.”
― Andrew Porter, In Between Days

“Тази нощ, докато заспиваше, Клоуи си мислеше, че ако трябваше да избира между родителите си и Раджа, би избра- ла Раджа. Тук нямаше място за колебание. Колкото и да є е трудно да се откаже от майка си, баща си, приятелите и живота в Америка, тя е готова да жертва всичко, без да съжалява, само за да е с него. И знае, че той би направил същото. Нали това беше любовта? Това беше любовта в абсолютното си проявление. Иначе не би било любов. Не би било абсолют. И ако това бе изпитание, божествена проверка на любовта є към него, тя нямаше да се провали.”
― Andrew Porter, In Between Days

“Докато я прегръщаше, утешаваше и галеше, той си помисли колко странно нещо беше семейният живот, особено в съвременния свят, как се- мейството ти може да се разпада от една трагедия, синът ти може да те мрази, бившата ти да пуши марихуана в банята, а дъщеря ти да влезе в затвора и все пак ти да се чувстваш щастлив, че участваш във всичко това, че има хора, които се нуждаят от теб и зависят от теб, дори и да не го знаят.”
― Andrew Porter, In Between Days

“На първата ни официална среща ми каза, че много й харесва фактът, че чета романи мистерии и Толстой с еднакъв ентусиазъм. Обожаваше това, че ходя на прожекции на филми с Арнолд Шварценегер и гледам футбол, и не правя физиономия, когато някой каже неправилно думата "парипатетически".
- Естествен си - каза ми онази вечер тя. - Ти си истински.
- За разлика от "неистинските"?
- Е, имаш нещо и от тях. Но в хубавия смисъл.”
― Andrew Porter, The Theory of Light and Matter

“Yeah,” I said, “only what would be the point?” “That’s the problem,” she said. “There isn’t one.”
― Andrew Porter, The Disappeared: Stories

“During that first year in the States, he’d said, everything”
― Andrew Porter, In Between Days