Mercè Rodoreda > Quotes

“And I got a strong feeling of the passage of time. Not the time of clouds and sun and rain and the moving stars that adorn the night, not spring when its time comes or fall, not the time that makes leaves bud on branches and then tears them off or folds and unfolds and colors the flowers, but the time inside me, the time you can't see but it molds us. The time that rolls on and on in people's hearts and makes them roll along with it and gradually changes us inside and out and makes us what we'll be on our dying day.”
― Merce Rodoreda, The Time of the Doves

“Breathing. Only the chore and sadness of breathing and breathing, as things change from tender to dry, new to old, the night-moon that grows thin then swells, the fireless sun that lights up, the soughing of wind that transports, shatters, gathers, and drives away the clouds, raising and flattening the dust. Only the sorrow of going to sleep and waking up, feeling life without knowing where it comes from, aware that it will flee without knowing why it was given to you, why it is taken from you. Here you are: there is this and this and this. And now, enough.”
― Mercè Rodoreda, Death in Spring

“La vida, perquè sigui vida, s'ha de viure a poc a poc...”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“... може би ще срещна някоя локва по пътечките ... а във всяка локва, колкото и малка да е, ще има небе ...”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“They want you to be afraid. They want to believe, and they want to suffer, suffer, only suffer, and they choke the dying man to make them suffer even more, so they’ll suffer till their last breath, so that no good moment can ever exist. If the rocks and water rip away your face, it’s for the sake of everyone. If you live with the belief that the river will carry away the village, you won’t think about anything else. Let the suffering be removed, but not desire, because desire keeps you alive. That’s why they’re afraid. They are consumed by the fear of desire. They want you to suffer so they won’t think about desire. You’re maimed when you’re little, the fear is hammered into the back of your head. Because desire keeps you alive, they kill it off while you’re growing up.”
― Mercè Rodoreda, Death in Spring

“La mort va fugir pel cor i quan ja no vaig tenir la mort a dintre em vaig morir...”
― Mercè Rodoreda, Death in Spring

“Hi ha gent que amb un record, en té per tota una vida.”
― Mercè Rodoreda, Mirall trencat

“Escric perquè m'agrada escriure. Si no em semblés exagerat diria que escric per agradar-me a mi. Si de retop el que escric agrada als altres, millor. Potser és més profund. Potser escric per afirmar-me. Per sentir que sóc... I acabo. He parlat de mi i de coses essencials en la meva vida, amb una certa manca de mesura. I la desmesura sempre m'ha fet molta por”
― Mercè Rodoreda

“Veure el món amb ulls d’infant, en un constant marevellament, no és pas ser beneit sinó tot el contrari.”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“Em va agafar pel coll i em va fer acostar ben a la vora. I jo, per riure, li vaig posar una mà damunt del pit i li vaig preguntar, ¿damunt de què? Mig ensonyat va contestar, una mà bonica damunt del pit. No, li vaig dir, una mà damunt de tot el sol de l'home. Li vaig posar la mà damunt del cor i li vaig preguntar, ¿damunt de què? i va dir, una mà petita damunt d'un cor. No, li vaig dir, una mà plana damunt d'un patir. Em vaig tirar avall i li vaig posar la mà damunt d'un genoll i li vaig preguntar, ¿damunt de què? I va dir, una mà damunt d'un genoll. No, li vaig dir, una mà damunt d'un os rodó. I després li vaig posar la mà plana ben al mig, i a sota del ventre i li preguntar, ¿damunt de què? Aleshores em va agafar per sota dels braços i em va tirar amunt i quan va tenir la meva cara ben arran de la seva, em va dir rient, bandolera”
― Mercè Rodoreda

“Qui sap fins a quin punt som morts quan morim.”
― Mercè Rodoreda, Mirall trencat

“A casa vivíem sense paraules i les coses que jo duia per dintre em feien por perquè no sabia si eren meves...”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“Una gelosia em sortia de dins i m’enterbolia, una gelosia de mi mateix, de tot el que havia mort en mi a cada petita estona de respirar; el que jo havia estat, jo l’estimava.”
― Mercè Rodoreda, Death in Spring

“You can have everything you want, but accompanied by pain, until you learn not to want anything.”
― Mercè Rodoreda, Death in Spring

“La seva vida potser sí que era una vida trista, però ¿no són tristes totes les vides es visquin com es visquin?”
― Mercè Rodoreda

“I van esguerrant els homes perquè diuen que una ombra es va ajuntar amb una altra… tenen por. Volen tenir por. Volen creure i volen patir… patir i només patir i ofeguen els qui moren perquè encara pateixin més… perquè pateixin fins al darrer moment, perquè res no sigui bo, i si t’arrenquen la cara les pedres i l’aigua és pel bé de tots… i si vius pensant que el riu s’endurà el poble no pensaràs en res més… que se t’endugui el patir però no el desig… perquè el desig fa viure i per això els fa por. La por del desig se’ls menja. I és per no pensar en el desig que volen patir i de petit ja t’esguerren… perquè el desig fa viure ja te’l maten mentre vas creixent…”
― Mercè Rodoreda, Death in Spring

“Y sentí intensamente el paso del tiempo. No el tiempo de las nubes y del sol y de la lluvia ni del paso de las estrellas adorno de la noche, no el tiempo de las primaveras dentro del tiempo de las primaveras, no el tiempo de los otoños dentro del tiempo de los otoños, no el que pone las hojas a las ramas o el que las arranca, no el que riza y desriza y colora a las flores, sino el tiempo dentro de mí, el tiempo que no se ve y nos va amasando. El que rueda y rueda dentro del corazón y le hace rodar con él y nos va cambiando por dentro y por fuera y poco a poco nos va haciendo tal como seremos el último día.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“Escribir bien cuesta. Por escribir bien entiendo decir con la máxima simplicidad las cosas esenciales.”
― Mercè Rodoreda

“Una novel·la són paraules.”
― Mercè Rodoreda, Mirall trencat

“Докато си мислех така, появиха се миризмите и зловонията. Всичките. Гонеха се, отстъпваха си място, бягаха и се връщаха: миризмата на тераса с гълъби , и зловонието на белина, което опознах що за зловоние е, след като се ожених. И миризмата на кръв, която беше като предизвестие за миризмата на смъртта. И миризмата на сяра от ракетите и фишеците – тогава на площад „Диамант“, и миризмата на хартия от хартиените цветя, и миризмата на суха зеленина, която се ронеше по земята и образуваше килим от дребни листенца, които бяха зеленината, избягала от клонката. И силната миризма на морето. Погладих очите си с ръка. Питах се защо зловонията се наричат зловония, а миризмите – миризми и защо да не може да се казва зловония на миризмите и миризми на зловонията, и тогава се появи миризмата на Антони, когато беше бъден и после миризмата на Антони, когато спеше. – бях казал на Кимет, че може би дървоядите вместо да работят отвън навътре, работят отвътре навън и през кръглите дупчици си показват главите и се замислят за белите, които вършат. – И миризмата на децата, когато бяха малки – на мляко и на лиги, на прясно мляко и на вкиснато мляко. – Госпожа Енрикета ми беше казала, че имаме няколко живота, преплетени един в друг, но смърт или женитба, понякога, не винаги, ги разделя и истинският живот, освободен от всякакви връзки с онези няколко лоши живота, с които е обвързан, може да живее, както би трябвало да живее винаги, ако онези няколко лоши живота го бяха оставили на мира. Казваше още, че те се карат и ни измъчват, а ние нищо не знаем, как то не знаем нито за работата на сърцето, нито за голямото вълнение на червата… И миризмата на чаршафите, по б рали моето тяло и тялото на Антони, онази миризма на уморен чаршаф, който всмуква миризмата на човека. И миризмата на косите върху възглавницата, и миризмата на всички тези боклучета, които краката оставят в края на леглото, и миризмата на носените дрехи, оставени през нощта на някой стол… И миризмата на зърното, на картофите и на бутилката със сода каустик… Дръжката на ножа беше дървена, закована с три пирончета със сплескани глави, за да не може никога повече да се откачи от острието.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“It was raining outside. The little drops fell on the rooftops, on the streets … maybe also on the mountains….drops of water hung from clotheslines and played tag and sometimes one of them would fall and before it fell it would S T R E T C H and S T R E T C H because you could see it was hard for it to let go. It had been raining for a week…and the clouds were so swollen they were right on the roof tops.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“Бях уморена; изпотрепвах се от работа и все не вървеше. Кимет не виждаше, че имам нужда от малко помощ, вместо цял живот все аз да помагам, никой не ме забелязваше и всички изискваха все повече от мен, сякаш не съм човек. А Кимет, дай му да взема гълъби и да ги подарява. В неделя излизаше със Синтет. А ни беше казал, че иска да сложи кош на мотора, за да излизаме всички. Той със сина отзад, а аз в коша с дъщерята. Но, както казах, в неделя излизаше със Синтет и мисля, че отиваха да патрулират, както си бяха наумили. Понякога все още се оплакваше от крака, но веднага млъкваше, тъй като синът ни омотаваше крака си с един парцал и обикаляше столовата, преструвайки се на куц, а Рита след него, вдигнала нагоре ръчички. Кимет се ядосваше, че възпитавам децата като циганчета.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“Uns quants ximples em van començar a dir coses per molestar-me i un es va acostar més que no pas els altres i va dir, està bona. Com si jo fos un plat de sopa. Tot plegat no em feia cap gràcia. Era veritat, però, que el meu pare sempre em deia que jo era de mena exigent...però és que a mi em passava que no sabia ben bé per què era al món”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“Havia somniat una altra vida, molt diferent de la que havia anat vivint, molt diferent de la vida del seu pare, una vida traçada per la seva voluntat més que per unes circumstàncies, sempre pensant que ja tindria temps de rectificar-la, però en el fons sense gaires ganes de rectificar res. Havia visi tantes misèries, tanta persona vil i tant de tot, que la seva delícia era tirar molles de pa als pardals que a més de fugir quan el veien li empastifaven la barana. Un home és una cosa misteriosa; una màquina que no s'acaba mai de saber com és feta. Perquè els metges i els homes de ciència diuen és això i és allò i sempre és més del que diuen; els mateixos humors, els mateixos camins entortolligats per dintre, però cada home, amb la seva ànima, com... I encara que intentava d'explicar-s'ho més li semblava que no sabia res...”
― Mercè Rodoreda, Mirall trencat

“… и като закрих лицето си с ръце, за да се спася неизвестно от какво, наддадох адски вик. Вик, който сигурно съм носила в себе си, и с този вик, толкова широк, че едвам мина през гърлото ми, от устата ми излезе едно съвсем малко нещо, почти нищо, като хлебарка, направена от слюнка… и това малко нещо, почти нищо, което беше живяло толкова време вътре в мен, беше моята младост, която излетя с този вик, който не ми беше ясно какво е… Безпомощност? Някой докосна ръката ми, обърнах се , без да се стряскам, един стар човек ме попита дали съм болна и чух, че отварят балконска врата. Не се ли чувствате добре? Приближи се една старица и старецът и старицата застанаха пред мен, а на балкона имаше някаква бяла сянка. Мина ми – отвърнах. Дойдоха още хора, идваха бавно, като дневната светлина, казах им, че ми е минало, няма нищо, това са нерви, нищо, никаква опасност… И отново тръгнах да вървя, да се връщам назад. Старецът и старицата, обърнах се да ги видя, бяха останали на същото място и ме следваха с очи и на слабата светлина, която вече се беше появила, изглеждаха недействителни… Благодаря. Благодаря. Благодаря. Антони години наред ми благодареше, а аз никога не съм му благодарила за нищо, Благодаря… На ръба на тротоара на улица „Гран“ погледнах нагоре и надолу дали не идват трамваи и пресякох тичешком, а когато стигнах на отсрещната страна, пак се обърнах да видя дали ме следва онова малко нещо, почти нищо, което така ме бе подлудило.Вървях сама…”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“De vegades, pensava en el que devien fer el sol i la lluna quan eren petits. Que el sol era una bola podrida que en anar-se'n deixava esquitxada tota la nit. I que la lluna estava corcada, amb cucs a tots els forats, com els morts dins dels nínxols. Rosegada com un formatge i calenta de desesperació, que es moria sense adonar-se'n com el nostre cervell.”
― Mercè Rodoreda, El carrer de les Camèlies

“- Potser ens dirà que se li acaba de morir el marit escanyat o que té la lepra. Ja estic fins al capdamunt de les tristeses dels altres... Miri, miri, com s'enrabia...
- Qui?
- El mar.
- Deu estar tip de sentir-nos.”
― Mercè Rodoreda, Tots els contes

“Чувствах жарта вътре в мозъка си, разпалена и червена. Фий, поилки, хранилки, гълъбарник, кошници, курешки – всичко по дяволите! Бояджийска стълба, тръстика, топка сяра, гушести, червени очички и червени крака - всичко по дяволите! Паунест, качулат, монахиня, гълъбчета и гълъбища – всичко по дяволите! Таванска стая – само за мен, дупката на тавана – да се затвори, столовете – в таванската стая, край на разходките на гълъбите из къщата, кошът с прането - на терасата, прането – простряно на терасата. Кръглите очи и острите човки, перушината, преливаща от розово в ябълково- всичко по дяволите! Майката на Кимет, без да иска, ми беше показала изхода… Започнах да тормозя гълъбите, докато мътеха. Използвах, докато децата спяха следобед, качвах се на терасата и измъчвах гълъбите. Таванът на терасата беше като фурна, цялото сутрешно слънце се събираше на покрива и го нажежаваше, а сгорещените гълъби и вонята им го превръщаха в ад.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“Bajé la cabeza porque no sabía qué hacer ni qué decir, y pensé que tenía que estrujar la tristeza, hacerla pequeña en seguida para que no me vuelva, para que no esté ni un minuto más corriéndome por las venas y dándome vueltas. Hacer con ella una pelota, una bolita, un perdigón. Tragármela. Y, como era bastante más alto que yo, mientras estaba con la cabeza un poco agachada sentía pesarme todo el mal que el Pere llevaba, por encima de mi pelo, y me parecía que él me veía toda por dentro con todas mis cosas y con mi pena. Y menos mal que estaban allí las flores.”
― Mercè Rodoreda

“Allà dins hi havia viscut gent. De la vanitat, de l’odi, de les miques d’amor, en quedava la pols i un trist espectacle d’esplendor i d’oblit.”
― Mercè Rodoreda, Mirall trencat