Роберто Боланьо

“...и спира да чете, и вдига поглед, защото му се е сторило, че чува нещо, грак на орли или на мексикански лешояди сопилоте, макар да знае, че тук няма такива, но това може да се нагласи с течение на времето, течение, което дори не е нужно да се пресмята в години, а в часове и минути: каквото знаем, такова забравяме, толкова е просто, толкова е остро, даже един мексикански лешояд е възможен в това скапано село, мисли си Белано със сълзи на очи, но тези сълзи са извикани не от грака на лешоядите, а от физическата осезаемост на лика на Надя Туени, който го наблюдава от една страница на книгата и вкаменената му усмивка сякаш се разпуква като стъкло в стъкления пейзаж наоколо, и тогава на Белано му се причуват думи, същите думи, които току що е прочел, но вече не вижда, защото плаче...”
― Роберто Боланьо