Sarah Willis

“Всяка вечер, половин час преди залез слънце, нашите ни водят нагоре по тоя баир. Карат ни да вървим по чакъления банкет отстрани на шосето, да не би да се зададе някоя кола отгоре. Не че досега се е случвало, ама майка ми си е предпазлива. Сядаме на отъпкана слама и гледаме как небето над надиплените бърза порозовява, после става пурпурно, а накрая – тъмновиолетово. Точно над главите ни се остава синьо, и то различно синьо всеки ден: светлосиньо, небесносиньо, френски ултрамарин, а даже и нюанси на синьото, дето баща ми не може да им лепне имена. Точно след залеза облаците отразяват ярки проблясъци и багри, като нанесени с току-що изстискани от тубичките маслени бои, Честна дума, гледам ли залеза, замирисва ми на маслени бои, сено и напечен от слънцето асфалт.
Е, има и вечери, когато небето просто си потъмнява, без цялата оная показност на цветове, все едно е в кофти настроение и не му се занимава да угажда на когото и да било. А и тия вечери ги харесвам – нощта и така си се спуска величествено, даже и без розовичките превземки.”
― Sarah Willis, Some Things That Stay