“- А ти как мислиш, Крис? Дали има смисъл да се върнеш при всички скелети в гардероба, само за да го отвориш и да видиш, че те са още там? – погледът ѝ се променя, но не мога да определя в каква посока. – Мисля, че завръщането е безсмислен стремеж към минало, което няма как да стане настояще. Повечето хора, както вероятно и вашата Джен си мислят, че времето ще се завърти назад и нещата ще станат пак каквито са били, веднага щом го пожелаят. – гледа ме в очите и се чувствам като кръгъл глупак. - Но не става така. Нещата просто се променят. Времето не се върти назад.
Сега и аз я поглеждам с мокри очи. Има толкова мъдрост в това момиче, сякаш се е родила преди векове и е преживяла повече нещастия, отколкото щастливи моменти и опита я е превърнал в това, което е сега. Може би точно горчивия ѝ опит е създал момичето, което стои пред мен.
Дилън е прав, между нас наистина има нещо, но не съм сигурен какво е. Може би и двамата сме просто двама нещастници с лошо минало. И може би е заради това, но докато Лорън ме гледа се чувствам сякаш вижда не мен, а душата ми. Чувствам се така и когато изрича най-остарелите и най-верни думи на света:
- Мисля, че понякога просто трябва да продължиш напред.”