“Няколко години след първата ми среща с Крумов заминах за лабораторията на свободата в Белица. Исках да разбера как изглежда тази лаборатория. И между другото научих:
• че свободата се дава на мечките постепенно, на малки проции. Не можеш да я дадеш цялата наведнъж, защото ще се задавят;
• че тя има своите граници. За мечките такава граница е оградата, по която тече ток;
• че свободата за тези, които не са я познавали, е нещо много сложно. На мечките им е много трудно да се научат на живот, в който трябва сами да се грижат за себе си. Понякога това е невъзможно.
И научих, че за всяка пенсионирана танцуваща мечка идва момент, в който свободата започва да боли. Какво прави тя тогава? Изправя се на задни лапи и започва... да танцува. Пресъздава това, от което работещите в парка искат на всяка цена да я отучат. Пресъздава поведението на роба. Предпочита дресьора, иска той да се върне и отново да поеме отговорността за нейния живот. “Нека ме бие, нека ме тормози, само да махне тази кошмарна необходимост сама да се справям със собствения си живот” – така сякаш казват мечките.
И отново си помислих, че това е разказ за мечките. Но и за нас.”