“Мама каза:

— В дома има едно момиченце, сираче, казва се Хенриета. На пет-шест годинки. Цялата е в лунички. Изведнъж реши, че съм майка й, вика ми „мамо“, не на иврит, а на идиш. На всички разказва, че съм нейната майка, и аз не знам какво да правя. Дали да й обясня, че не съм й майка, че нейната майка е мъртва — но сърце не ми дава за втори път да я лиша от майка. Или пък да я оставя, да изчакам, докато порасне. Но пък тогава възниква проблем с другите деца, нали ще ме ревнуват?

Татко отвърна:

— Да, трудно е. От морална гледна точка. Във всеки от случаите някой ще страда. Ами помисли за моята книга — кой ще я чете? Че те всички са мъртви.”