“...Оттогава тя се отдава на очарованията на тези родства, на тези бегли съприкосновения на настоящето и миналото, търси тези отгласи, тези съответствия, тези съзвучия, които я карат да чувства дистанцията между онова, което е било, и това, което е, времевото измерение (така ново, така удивително) на живота си; има чувството, че по този начин излиза от юношеството, че става зряла, възрастна, което за нея означава: става тази, която е опознала времето, което е оставила къс от живота си зад себе си и може да обърне глава, за да го погледне.
Един ден вижда новия си любовник да тича към нея със синьо сако и си спомня, че първият й любовник също й харесваше със синьо сако. Друг път, гледайки я в очите, той възхвалява красотата им с много необичаен метафоричен израз; тя е възхитена, защото първият й любовник и бе казал за очите й, дума по дума, същата необичайна фраза. Тези съвпадения я пленяват. Никога не се чувства така пропита с красота, както когато носталгията по отминалата й любов се смесва с изненадите на новата й любов. Нафлуването на някогашния любовник в историята, която в момента преживява, за нея не е тайна изневяра, а още повече увеличава нежността й към този, който върви до нея.
Като по-възрастна тя ще види в тези прилики жалкото еднообразие на индивидите (които, за да се целунат, се спират всички на едни и същи места, имат едни и същи вкусове за дрехи, ласкаят жената с една и съща метафора) и уморителната монотонност на събитията (които са само вечно повторение на същото); но през юношеството си приема тези повторения като чудо и е нетърпелива да разгадае значенията им. Фактът, че днешният й любовник странно прилича на някогашния, го прави още по-изключителен, още по-оригинален и тя вярва, че по тайнствен начин той е предопределен за нея.”