“Съжалявам. Иска ми се да беше както в онзи филм с персийците и спартанците.
На мен също - отвърна той.
Но не е - казах аз.
Знам.
Тук няма лоши.
Да.
Дори ракът не е от лошите - той иска само да живее.
Да.
И ти ще си добре - казах му аз. Вече чувах сирените.
Добре - отвърна той. Губеше съзнание.
Гас, обещай ми повече да не правиш така? Аз ще ти купя цигари, става ли? - Той ме погледна. Очите му блуждаеха в орбитите си. - Трябва да ми обещаеш.
Той кимна леко, след което затвори очи, а главата му се олюля.
Гас - обадих се аз. - Остани с мен.
Прочети ми нещо - каза ми той в мига, в който проклетата линейка изрева покрай нас. И докато ги чаках да обърнат и да ни намерят, започнах да рецитирам първото стихотворение, което ми дойде наум: "Червената ръчна количка" от Уилям Карлос Уилямс.



толкова много зависи
от


една червена количка
с едно колело

полирана от дъждовната
вода


крой белите
пиленца.



Уилямс е бил лекар. Звучеше ми като докторско стихотворение. Стихотворението свърши, а линейката все така се отдалечаваше от нас и аз продължих да го пиша в движение.

И толкова много зависи, говорех му аз, от синьото небе, надзъртащо сред клоните на дърветата над нас. Толкова много зависи от прозрачната сонда, излизаща от стомаха на момчето с посинелите устни. Толкова много зависи от този наблюдател на вселената.

В полусъзнание, той ме погледна и промърмори:
А ти твърдеше, че не пишеш поезия.”