“Седнал в широкото подножие на един грамаден дъб, Иваница бавно галеше блестящата кафява козина на едрия си ловджийски хрът, вгледан в трите хълма, които се издигаха из сребърната прегръдка на Етъра.

Там, върху тия хълмове, щеше да израсне град, невиждан и нечуван, втори по хубост след Константиновия, възпяван с боговдъхновени слова от писмовници и летописци, за слава и чест на Асеновия род…”