“Обагрена утрин в оранжева радост, угасват желания, страсти, и само лъчът на блаженството свети. Скръб, страх и срам са далече от мен в този ден, толкоз далече, колкото може да бъде един сън от друг. Събувам обувките, усещам маркуча върху краката си, върху моите посеви и по тревата, забравям, каквото съм изгубил, изчезва, както ме е наранило, отказал съм, каквото съм отказал, и ще направя това, което ми остава. Онези трийсет пръста на децата ми, четирийсет на моите внуци, и градината, и тялото ми, двете изречения, които тази сутрин изникнаха от нищото, и прелестната ми жена, ей там е, на прозореца, която, близо до ядрото на живота, вика всички ни във къщи, там ни чака топъл хляб, сирене, маслини и салата, и кафето всеки миг ще стане. По-късно аз ще се завърна при моето бюро и може да успея да върна онзи млад човек, който замина за онези планини да търси синьото море, а то си беше тук през цялото това време, точно пред вратата на дома му. Достатъчно скитахме с него. Вече е време да се помирим.”