“Опита се да си представи нещо, което му се прави – нещо, което да го зарадва, все едно какво. Ако ще да е такова, каквото не би могъл да направи заради децата или просто не би могъл да си позволи. Но нищо не му хрумна. Все едно беше натъпкан с някакъв плътен и прокиснат материал, който затлачваше гърдите му. Не беше скръб. Беше нещо много по-сериозно от скръб. След всички тези години, животът сега приличаше единствено на капан, на лабиринт, дори не лабиринт, а просто килия със стени, но без врата. Все трябва да има нещо, настоятелно си мислеше той, нещо, което искам да ми се случи, ако ще и да не ми е по възможностите – нещо, каквото и да е.”