“– Моите съболезнования, Иван-Крилане.

– Благодаря – крехко отвърна змеят. – За жалост… нямам подобни снимки на други мои скъпи създания. Само спомените си имам за тях. Радо, аз имах… имам… проклет Лъжовен език с неговите идиотски граматични времена! Може да е по форма правилно да се каже „аз обичах“ или „бях щастлив“, но по смисъл това е недопустимо! Обичта и щастието нямат минало или бъдеще. Те са сега. Като живота. Миналото го помним, за бъдещето мечтаем, но живеем сега! Родителите ми може да не са живи, но е тъпо да казвам „имах ги“! Сякаш аз вече съм в минало време!…”